Спящата кукла

62.

Данс тръгна за мотел „Пойнт Лобос“, за да уреди прехвърлянето на разходите от кредитната карта на Келъг към сметката на КБР.

Чарлс Овърби, разбира се, не беше доволен от тези допълнителни разноски, но щеше да е конфликт на интереси, ако оставят обвиняемия да плаща за помощта си към същата институция, която го е арестувала. Затова началникът се съгласи да му плати хотела. Поддръжката му за съдебното преследване срещу Келъг не означаваше, че е променил по принцип отношението си към Данс. Вдигна й голям скандал за сметката. („Каберне «Джордан»? Кой е пил «Джордан»? И то две бутилки!“)

Тя премълча, че е предложила на Саманта да остане още няколко дни.

В колата си пусна диск на „Алтан“. Келтска музика. Мелодията звучеше малко призрачно, съвсем подходяща за тези обстоятелства — на път към мястото, където бяха загинали няколко души.

Мислеше си за планираното пътуване в Южна Калифорния през следващия уикенд с децата и кучетата. Искаше да запише група музиканти мексиканци в околностите на Охай. Бяха видели сайта й и бяха изпратили на Мартин няколко пробни файла със своя музика. Искаше да ги запише на живо. Ритмите бяха пленителни. Тя с нетърпение очакваше това пътуване.

Нямаше голямо движение (времето пак се беше влошило). Данс виждаше само една кола на целия път, син седан, който караше на неколкостотин метра зад нея.

Тя зави към мотела. Погледна телефона си. Все още никакви вести от О’Нийл, което я притесняваше. Можеше да му се обади под претекст да обсъдят случая, но не искаше. Освен това може би не беше зле малко да се дистанцира. Твърде деликатно е да имаш за приятел женен мъж.

Тя спря пред мотела и поседя в колата, за да послуша тъжната песен. Спомни си погребението на съпруга си.

Логично беше Бил, чиито жена, деца и дом бяха в Пасифик Гроув, да бъде погребан наблизо. Упоритата му майка обаче настоя да го погребат в Сан Франциско, град, който бе напуснал още осемнайсетгодишен и посещаваше само от време на време през уикендите. Госпожа Суенсън бе непоклатима по отношение на последното пристанище на сина си.

Накрая Данс наложи мнението си, но се натъжи, когато видя сълзите на свекърва си, затова през годините се опита да компенсира с различни дребни жестове. Сега Бил лежеше на склон, от който се откриваше гледка към близките гори, Тихия океан и част от игрището за голф в Пебъл Бийч — много любители на този спорт биха платили скъпо за такъв гроб. Данс си спомни, че със съпруга си бяха решили някой ден да се запишат на курс.

— Може би когато се пенсионираме — бе отбелязал той.

— Да се пенсионираме? Какво означава това?

Тя слезе и отиде на регистрацията на „Пойнт Лобос“, за да оформи документите.

— Вече ни се обаждаха доста хора — каза й служителят. — Репортери, които искат да снимат бунгалото. А някаква фирма смята да организира екскурзии до мястото, където е бил убит Пел. Извратена работа.

Да, прав беше. Мортън Негъл не би одобрил. Може би в книгата си щеше да включи бележка, заклеймяваща безскрупулния бизнесмен.

Когато отиваше към колата си, Данс забеляза някаква жена, загледана към забуления в мъгла океан; якето й се ветрееше. Когато полицайката я отмина, непознатата се обърна и тръгна след нея.

Катрин забеляза спряна наблизо синя кола. Изглеждаше позната. Тя ли беше карала след нея? Видя марката — форд „Фокус“ — и си спомни автомобила, откраднат от Мос Ландинг, който така и не бяха намерили. Той също беше син. Нима имаше още неизяснени…

В този момент жената изтича към нея и извика пресипнало:

— Вие ли сте Катрин Данс?

Изненадана, тя спря и се обърна.

— Да, аз съм. Познаваме ли се?

Жената се приближи на няколко крачки.

Свали черните си очила. Лицето й бе познато на Данс, но тя не се сещаше откъде.

— Никога не сме се срещали. Но може да се каже, че се познаваме. Аз съм приятелката на Даниел Пел.

— Вие сте…

— Джени Марстън.

Данс веднага посегна към пистолета си.

Но преди да докосне ръкохватката, Джени каза:

— Искам да се предам.

Протегна напред ръцете си, явно за да й сложат белезници — жест, който Данс не беше виждала през цялата си кариера като полицай.

— Трябваше да ви убия.

Тази новина не я разтревожи особено, след като Даниел Пел беше мъртъв. Джени бе с белезници и Данс не намери оръжие у нея или в колата й.

— Даде ми пистолет, но го оставих в мотела. Никога не бих ви наранила.

Наистина не изглеждаше способна на това.

— Каза ми, че никой полицай не е прониквал толкова дълбоко в съзнанието му. Страхуваше се от вас.

Опасностите трябва да се отстраняват…

— Значи убийството ви е било инсценирано.

— Поряза ме. — Джени показа превръзката на главата си. — Малко кожа, косми, кръв. Раните в главата много кървят. После ми даде адреса ви и адреса на родителите ви. Трябваше да ви убия. Знаеше, че никога няма да му позволите да се измъкне.

— Съгласихте ли се?

— Не съм му дала отговор. — Тя поклати глава. — Толкова беше трудно да му откажеш… Той просто прие, че ще го направя. Защото винаги правех каквото искаше. Искаше да ви убия, после с него и Ребека щяхме да се заселим някъде в планината. Щяхме да създадем ново Семейство.

— Знаехте ли за Ребека?

— Той ми каза. — Младата жена понижи глас: — Тя ли ми е писала всички онези писма? От негово име?

— Да.

Джени стисна устни.

— Не звучаха в неговия стил. Помислих си, че може друг да ги е писал. Но не посмях да попитам. Понякога човек просто не иска да знае истината.

„Така е“ — помисли си Катрин Данс.

— Как дойдохте тук? Проследихте ли ме?

— Да. Исках да поговорим лично. Реших, че ако се предам на друг, веднага ще ме закарат в затвора. Исках да ви попитам нещо. Бяхте ли там, когато го убиха? Той каза ли нещо?

— Не бях там, съжалявам.

— Не, просто се чудех.

Джени стисна устни — израз на угризения. Отново погледна Данс:

— Не исках да ви уплаша.

— Напоследък имах по-страшни преживявания. Всъщност защо не избягахте? Може би след няколко седмици, след като още не сме намерили трупа ви, щяхме да се замислим, но докато започнем издирване, щяхте да сте в Канада или в Мексико.

— Предполагам, защото току-що се освободих от влиянието му. Мислех си, че с Даниел ще е различно. Първо го опознах нали се сещате, не физически — и станахме наистина близки. Мислех си, че е истинско. Но после осъзнах, че всичко е лъжа. Ребека вероятно му е разказала всичко за мен, за да може да ме омае. Също като съпруга и гаджетата ми. Сваляха ме по баровете или когато работех. Даниел постъпи по същия начин, само че беше по-хитър.

През целия си живот съм се нуждаела от мъж до себе си. Понякога си представям, че съм фенерче, а мъжете са батериите. Не мога да светя, ако нямам поне една. След като убиха Даниел, лежах в стаята в мотела и изведнъж се почувствах различно. Обхвана ме гняв. Беше странно. Сякаш усещах вкуса му. Никога не ми се беше случвало. И осъзнах, че трябва да направя нещо. Но не да плача за Даниел или да обикалям да търся нов мъж. Преди винаги правех така. Не, реших да направя нещо за себе си. А кое е най-доброто в момента? Да ме арестуват. — Тя се изсмя. — Звучи глупаво, но това си е чисто мое решение. Не на някой друг.

— Мисля, че е добро.

— Ще видим. Ами, това е.

Наистина, помисли си Данс, не изглеждаше да има друго.

Качиха се в колата й. На път към Салинас тя се замисли за обвиненията: палеж, съучастие в убийство, укриване на престъпник, няколко други по-дребни.

Все пак жената се предаде доброволно и явно бе готова да сътрудничи. По-късно Данс щеше да я разпита и ако Джени кажеше истината, щеше да се застъпи за нея пред Сандовал.

Стигнаха в съдебния арест и полицайката подготви документите за ареста.

— Искате ли да се обадя на някого? — попита.

Джени понечи да каже нещо, но замълча и тихо се засмя:

— Не, мисля, че така е по-добре, да започна всичко от нулата. Всичко е наред.

— Ще ви осигурят адвокат. После ще трябва да си поговорим повече.

— Разбира се.

След тези думи жената тръгна по същия коридор, от който преди близо седмица бе избягал любовникът й.