Спящата кукла

5.

Димът над паркинга се завихри в елегантни спирали от витлата на хеликоптера, машината се издигна и отлетя към болницата. Бог да те закриля…

Телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея. Изненада се, че й се обажда толкова късно.

— Ало, Чарлс?

— Идвам към съда — обяви шефът й Чарлс Овърби, началникът на централното регионално управление на КБР.

Тя му разказа за случилото се, за убитите и за състоянието на Милар.

— Лоша новина… Имате ли някакви следи, какво да им кажа?

— На кого?

— На журналистите.

— Не знам, Чарлс. Нямаме много информация. Може да е навсякъде. Заповядах да блокират пътищата и да претърсят цялата сграда.

— Няма ли нищо конкретно? Имате ли представа накъде е избягал?

— Не.

Шефът й въздъхна.

— Добре. Между другото, ти командваш акцията.

— Какво?

— Ти ръководиш издирването.

— Аз ли?

Това я изненада. Случаят определено беше в правомощията на КБР — това бе най-висшата полицейска служба в щата — и Катрин беше старши агент, достатъчно компетентна да ръководи издирването. КБР обаче бе служба за разследване и нямаше многоброен персонал. Калифорнийската пътна полиция и шерифството трябваше да осигурят хора за акцията.

— Защо не някой от пътните или шерифството?

— Мисля, че по този случай ни трябва централна координация. Съвсем логично е. Освен това вече е решено. Всички знаят.

Вече? Дали затова не й се беше обадил веднага — защото е искал първо да осигури за службата си този толкова отразяван в медиите случай?

Е, решението му я устройваше. Тя имаше лични причини да преследва Пел.

След като бе видяла оголените му зъби, след като бе чула зловещите му думи.

„Да, труден е животът на полицая. Малчуганите прекарват дълго време сами, нали? Сигурно ще им е хубаво да си поиграят с някого…“

— Добре, Чарлс, поемам случая. Искам обаче и Майкъл да участва.

Майкъл О’Нийл беше детектив от местното шерифство, с когото Данс много често работеше. От години си сътрудничеше с кроткия по характер полицай, дългогодишен жител на Монтерей. Всъщност той я беше въвел в занаята.

— Нямам нищо против — отвърна шефът й.

Това беше добре, защото Данс вече се беше обадила на О’Нийл.

— Скоро ще пристигна. Искам още веднъж да ме информираш преди пресконференцията.

С тези думи Овърби затвори.

Тя тръгна към задната част на съда, но мигащи светлини привлякоха вниманието й. Разпозна една от служебните коли на КБР.

Рей Каранео, най-новият човек в службата, спря наблизо и отиде при нея. Строен мъж с дълбоки черни очи под рунтави вежди, той беше в Бюрото само от два месеца. Не беше обаче толкова неопитен и наивен, колкото изглеждаше, и имаше тригодишен стаж като полицай в Рино (тежко назначение), преди да дойде на Полуострова, за да могат с жена си да се грижат за болната му майка. Предстоеше му да натрупа още много опит, но иначе работеше неуморно и можеше да се разчита на него. А това означаваше много.

Каранео беше само с шест или седем години по-млад от нея, но в полицията тази разлика е сериозна, затова така и не можеше да се престраши да я нарича „Катрин“, както неведнъж му бе предлагала. Обичайният му поздрав беше кимване. Сега я поздрави по-официално.

— Ела. — Данс си спомни уликите по случая „Херън“ и бомбата, затова добави: — Вероятно има съучастник и знаем, че е въоръжен. Затова внимавай.

Заобиколиха отзад, където криминалисти от местната полиция оглеждаха пораженията. Паркингът приличаше на бойно поле. Четири коли бяха изгорели напълно, други две — наполовина. Задната фасада беше почерняла, кофите за боклук — стопени. Над целия район се стелеше синкав дим. Вонеше на изгоряла гума… и на нещо много по-отвратително.

Катрин Данс огледа паркинга. Погледът й се спря на задната врата.

— Няма начин да се измъкне оттам — сякаш прочете мислите й Каранео.

От унищожените коли и почернялата настилка беше ясно, че огънят е образувал плътна завеса пред вратата; пламъците са били за отвличане на вниманието. Но къде беше отишъл?

— Знае ли се чии са всичките тези коли? — попита тя един пожарникар.

— Да, на служители са.

— Здравей, Катрин. Намерихме устройството — извика й началникът на местната противопожарна служба.

Тя му кимна за поздрав.

— Какво е?

— Голям куфар на колелца. Бил е пълен с пластмасови бутилки с бензин. Извършителят го е сложил под онзи сааб. Бавно горящ фитил.

— Професионално изпълнение, а?

— Едва ли. Намерихме остатъци от фитила. Може да се направи от парчета плат и химикали. Според мен е намерил инструкциите в Интернет. Децата често използват такива устройства да взривяват разни неща. Понякога самите себе си.

— Можете ли да намерите източника на някоя от съставките?

— Може би. Ще изпратим всичко в лабораторията и ще видим.

— Знаете ли кога е била заложена бомбата?

Той кимна към автомобила, под който е била поставена:

— Собственикът е дошъл около девет и петнайсет, значи е станало след това.

— Има ли надежда да намерите отпечатъци?

— Съмнявам се.

Данс сложи ръце на кръста си и огледа местопроизшествието. Нещо не беше наред.

Тъмният коридор, който се виждаше през отворената врата, кръвта на цимента.

Отворената врата…

Данс бавно се обърна и заоглежда. В началото на боровата горичка зад сградата забеляза нещо: дърво, на което висеше оранжева лентичка — от онези, с които маркират дървета и храсти, определени за сечене. Тя се приближи. Направи й впечатление, че купчината борови иглички отдолу е по-голяма, отколкото под другите дървета. Коленичи и я разрови. Намери голяма, почерняла от сажди чанта, изработена от огнеупорен материал.

— Рей, донеси ми ръкавици.

Младият агент взе един чифт от криминалистите и й ги подаде. В чантата бяха оранжевите затворнически дрехи на Пел и сив гащеризон с качулка, който се оказа един вид огнеупорен костюм. Според етикета беше изработен от полибензимидазолни влакна и кевлар и имаше коефициент на защита 3,2А/ 5. Данс нямаше представа какво означава това, но материята очевидно предпазваше достатъчно, за да може Даниел Пел да мине невредим през огнения ад зад сградата на съда.

Тя отчаяно помисли: „Огнеупорен костюм? С какво си имаме работа тук?“

— Не разбирам — измърмори Рей Каранео.

Данс обясни, че съучастникът на Пел вероятно е заредил бомбата и е оставил огнеупорната чанта пред вратата. Предпазният костюм и ножът са били вътре. Може би е имало и универсален ключ за белезници. След като е обезоръжил Хуан Милар, Пел е облякъл костюма и е минал през пламъците. Под дървото, означено с оранжевата лентичка, са били оставени цивилни дрехи. Преоблякъл се е и е избягал.

Тя вдигна радиостанцията си и докладва какво е открила. Извика един криминалист и му даде веществените доказателства.

Каранео бе намерил нещо на земята малко встрани.

— Следи.

Имаше няколко отпечатъка от обувки на около метър един от друг — някой беше тичал. Явно Пел — бе оставил ясни отпечатъци и пред аварийния изход. Двамата полицаи изтичаха в посоката, накъдето водеха следите.

Излязоха на близката улица, „Сан Бенито“, покрай която имаше празни парцели, магазин за алкохол, мексикански ресторант, куриерска служба, заложна къща и бар.

— Значи оттук го е взел съучастникът му — отбеляза Каранео, като огледа улицата.

— Добре, но от другата страна на съда има друга улица, която е с петдесетина метра по-близо. Защо тук?

— Там има повече движение.

— Възможно е.

Данс присви очи и огледа района. Закашля се. Когато отново си пое дъх, погледът й се спря на отсрещната страна.

— Хайде, да действаме!

Младежът — по къси панталони и униформена фланелка на „Уърлдуайд Експрес“ — караше малкия камион по улиците на Салинас. Усещаше допира на дулото върху рамото си и плачеше.

— Вижте, господине, не знам какво искате, но не караме пари. Има само петдесет долара и можете…

— Дай ми портфейла си.

Похитителят носеше къси панталони, тънко яке и бейзболна шапка. Лицето му бе изцапано със сажди и от едната страна брадата му беше опърлена. Изглеждаше на средна възраст, но слаб и жилав. Очите му бяха със странен светлосин цвят.

— Ще ви дам всичко, господине. Само не ми правете нищо. Имам семейство.

— Порт-фей-ла!

Дебелият Били с мъка извади портфейла от джоба си.

— Ето.

Нападателят го разтвори.

— Така: Уилям Гилмор, адрес „Рио Гранде“, Марина, Калифорния, баща на две прекрасни деца, ако снимките са актуални.

Страх скова младежа.

— Имаш хубава съпруга. Гледай какви къдрици. Естествени, обзалагам се. Хей, я си гледай пътя! Нещо изгуби правата линия. Карай накъдето ти казах. — След малко похитителят добави: — Я си дай телефона.

Гласът му беше спокоен. Това беше добър знак. Означаваше, че няма изведнъж да направи някоя глупост.

Младежът го чу да набира номер.

— Ало. Аз съм. Запиши това. — Продиктува адреса на Били. — Има жена и две деца. Жената е хубавица. Косата й ще ти хареса.

— На кого се обаждате? — прошепна Били. — Моля ви, господине… моля ви. Вземете камиона, вземе всичко. Ще изчакам колкото трябва, за да избягате. Един час. Два часа. Само не…

— Шшшт. — Нападателят продължи да говори по телефона: — Ако не се появя, значи не съм минал през блокадите, защото Уилям не се е постарал достатъчно. Тогава можеш да посетиш семейството му. Твои са.

— Не!

Били се извъртя и посегна към телефона. Дулото опря в лицето му.

— Гледай си пътя, момче. Моментът не е подходящ да скачаме в канавката.

Похитителят затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Уилям… Бил ли ти казват?

— Най-често Били, господине.

— Така, Били, ето какво е положението. Преди малко избягах от затвора.

— Ясно, господине. Нямам нищо против.

Нападателят се изсмя:

— Е, благодаря. Чу какво казах по телефона. Знаеш какво искам от теб. Ако ме прекараш през блокадите, ще те пусна да си ходиш и няма да направя нищо на семейството ти.

Били нервно изтри пухкавата си буза, лицето му гореше, стомахът му се свиваше.

— Ти не си заплаха за мен. Всички знаят името ми и как изглеждам. Казвам се Даниел Пел и снимката ми ще се появи още в обедните новини. Затова нямам причина да ти правя нещо, ако изпълняваш каквото ти казвам. Сега се опитай да се успокоиш. Трябва да запазиш самообладание. Ако полицията те спре, искам да се държиш като безгрижен и любопитен шофьор на камион, да се мръщиш и да питаш какво е станало, сякаш не подозираш нищо. „Тоя дим, тази суматоха. Леле-мале!“ Сещаш се какво трябва да говориш.

— Моля ви, ще направя всичко…

— Били, сигурен съм, че ме чу добре. Не искам от теб да правиш „всичко“. Искам да направиш само онова, което ти казах. Това е. Има ли нещо по-просто?