Спящата кукла

22.

В мотел „Сий Вю“ Даниел Пел вдигна очи от компютъра на Джени. Жената се примъкваше съблазнително към него. Измърка и прошепна:

— Върни се при мен в леглото, мили. Искам да ме чукаш.

Той изключи екрана, за да не й покаже какво гледа, и обхвана с ръка тънката й талия.

Мъжете и жените са в постоянна борба за власт. Отначало на мъжете им е по-трудно, докато преодолеят защитата на жената, докато изградят деликатни връзки, докато открият предпочитанията и страховете й, които тя се опитва да скрие. Може да са нужни седмици или дори месеци, докато я подчиниш. Успееш ли, можеш да я използваш, колкото си искаш.

„О, ние сме сродни души…“

От друга страна, жената има природни дадености и е достатъчно да се приближи до мъжа (понякога дори и това не се налага), за да го накара да направи всичко за нея. Проблемът й се появява по-късно. Когато сексът свърши, властта й изчезва.

Джени Марстън имаше възможност да командва на няколко пъти след бягството му, нямаше спор: първия път в колата; в леглото, здраво вързана с чорапогащите; и след това — по-спокойно и по-вълнуващо — на земята с някои аксесоари, които много допадаха на Пел. (Джени, разбира се, не си падаше по този вид секс, но неохотното й съгласие бе по-възбуждащо, отколкото ако изпитваше истинско удоволствие.)

Сега влиянието й бе отслабнало. Добрият учител обаче никога не показва пред ученика си, че не му се занимава с него. Пел се усмихна и погледна тялото й, сякаш изпитваше истинско влечение.

— Иска ми се, красавице, но ти ме изтощи. Освен това трябва да свършиш една работа.

— Аз ли?

— Да. След като полицията вече знае, че съм тук, ще трябва сама да се справиш.

По новините бяха съобщили, че беглецът вероятно още е в околността, затова трябваше да внимава.

— Ами, добре. Но предпочитам да ме чукаш.

Тя се нацупи. Вероятно бе от жените, които си мислят, че мъжете се впечатляват от фасони. Това не вървеше при него и тя скоро щеше да го научи. Сега й предстоеше друг важен урок.

— Върви да си отрежеш косата.

— Косата ли?

— Да. И ще я боядисаш. Хората в ресторанта те видяха. Купих кафява боя от мексиканския магазин.

Пел извади кутията от чантата.

— О, помислих, че е за теб.

Тя се усмихна смутено и нави един кичур около пръстите си.

С новата й прическа Даниел Пел не целеше друго, освен да промени вида й, за да не могат да я познаят. Съзнаваше обаче, че има и още нещо. Косата на Джени бе за нея като любимата й розова блузка и това веднага го заинтригува. Спомни си я как седеше в колата, когато я видя за пръв път на паркинга на „Хол Фуудс“, и старателно я разресваше.

Информацията, която издаваме за себе си…

Тя не искаше да се подстригва. Всъщност това й беше много неприятно. Дългата коса имаше голямо значение за нея. Пел предполагаше, че тя е някакво утешение за грозотата й. Жалка компенсация за плоските гърди и месестия нос.

Джени не помръдна от леглото. След малко каза:

— Ами, добре, скъпи, ще я отрежа, разбира се. Щом искаш. — Замълча за миг. — Обаче си мислех… Не е ли по-добре да се махнем оттук? След случката в ресторанта? Няма да понеса, ако ти се случи нещо… Хайде да си намерим друга кола и да отпрашим за Анахайм! Ще живеем щастливо. Обещавам ти, миличък! Ще те направя щастлив. Ще издържам семейството. Можеш да си седиш вкъщи, докато те забравят.

— Звучи прекрасно, скъпа, но не можем да тръгнем сега.

— Така ли?

Тя очакваше обяснение. Пел не й го даде.

— Хайде, върви да се подстрижеш. — Добави шепнешком: — Подстрижи я късо. Много късо.

Подаде й ножица. Ръцете й потрепериха, когато я вземаше.

— Добре.

Джени отиде в малката баня и включи всички лампи. Заради опита от фризьорския салон, където беше работила навремето, или понеже се колебаеше, тя постоя още малко, преди да издърпа първия кичур и се подготви да го отреже. Взираше се в огледалото и неуверено въртеше ножицата. Притвори вратата.

Пел се настани на леглото така, че да я вижда добре. Въпреки оправданията си преди малко, той почувства, че се изчервява и балонът отново започва да расте.

„Хайде, красавице, направи го!“

По страните й потекоха сълзи. Тя повдигна един кичур коса и разтвори ножицата. Пое си дълбоко дъх и го отряза. Избърса лицето си, пак вдигна ножицата.

Пел я гледаше.

Сетне смъкна панталоните си, бельото. Беше адски възбуден. При всяко падане на кичур върху пода в банята поглаждаше члена си.

Джени не бързаше. Стараеше се да оформи добре косата си. Освен това от време на време спираше да си поеме въздух и да избърше сълзите си.

Цялото внимание на Пел бе съсредоточено върху нея.

Дишането му все повече се учестяваше. „Режи, красавице. Режи!“

На два пъти за малко да свърши, но успя да се спре точно навреме.

Все пак той бе кралят на самоконтрола.

Болницата „Монтерей Бей“ е хубаво място, разположена е край един изпълнен със завои участък на шосе №68 — пътна артерия с много лица, която преминава по магистрали и товарни пътища, дори по селски улици от Пасифик Гроув през Монтерей, та до Салинас. Шейсет и осмо е сънната артерия в страната на Джон Стайнбек.

Катрин Данс добре познаваше болницата. Беше водила тук децата си. Бе държала ръката на баща си след операцията за поставяне на байпас и беше седяла до леглото на свой колега, който се бореше за живота си с три огнестрелни рани в гърдите.

Тук бе разпознала тялото на съпруга си в моргата.

Лечебното заведение се намираше сред обраслите с борове възвишения близо до Пасифик Гроув. Ниските масивни сгради бяха заобиколени от парк и горичка. След като се събудеше след операция пациентът можеше да види колибри, пърхащи пред прозореца, или елени, наблюдаващи го с тревожни, любопитни очи.

Интензивното отделение, където беше Хуан Милар обаче, нямаше гледка. Нямаше и успокояващ очите декор — имаше само списъци с телефонни номера, описания на медицински процедури, непонятни за обикновения човек, и купища сложна апаратура. Полицаят лежеше в малка херметична стъклена кабинка.

Данс се приближи до Майкъл О’Нийл, който чакаше отвън. Раменете им се докоснаха. Прииска й се да го хване за ръката, но не го направи.

Втренчи се в ранения детектив, като си спомни смутената му усмивка в кабинета на Санди Сандовал.

„Момчетата си поиграха с парчетата… Чух го някъде.“

— Успяхте ли да говорите, откакто си тук? — попита тя.

— Не. През цялото време беше в безсъзнание.

Като гледаше раните и превръзките му, Данс реши, че е по-добре да е в безсъзнание. Много по-добре. Върнаха се в чакалнята на интензивното, където бяха неколцина роднини на Милар: родителите му, една леля и двама чичовци, ако правилно запомни как й се представиха. Тя им изказа искреното си съчувствие.

— Кати.

Данс се обърна и видя едра жена с къса прошарена коса и големи очила. Носеше жилетка, на която висеше табелка с името „Е. Данс, медицинска сестра“ и друга, показваща, че работи в кардиологичното отделение.

— Здравей, мамо.

О’Нийл и Еди Данс се поздравиха с усмивка.

— Няма ли промяна? — попита Катрин.

— Още не.

— Говорил ли е нещо?

— Нищо разбираемо. Видя ли се със специалиста по изгаряния доктор Олсън?

— Не. Току-що дойдох. Какво мисли той?

— Младежът идва на себе си на няколко пъти. Опита се да се движи, което ни изненада. Но е постоянно на морфин, затова не е могъл да каже нищо смислено, когато сестрата му е задала няколко въпроса. — Еди Данс погледна към остъклената стаичка, в която лежеше пациентът. — Не успях да видя официалната прогноза, но ще бъде лоша. Под тези превръзки почти не е останала кожа. Не съм виждала такова тежко изгаряне.

— Толкова ли е сериозно?

— Да, за съжаление. Какво е положението с Пел?

— Нямаме много следи. Още е в района. Не знаем защо.

— Още ли искаш да правим тържеството на Стю довечера?

— Разбира се. Децата с нетърпение го очакват. Може да се наложи да мина съвсем за малко. Но въпреки това искам да го направим.

— Ти ще дойдеш ли, Майкъл?

— Засега така смятам. Зависи.

— Разбирам. Надявам се всичко да се нареди.

Пейджърът на Еди Данс изпиука. Тя го погледна.

— Трябва да се връщам в кардиологията. Ако видя доктор Олсън, ще му кажа да се отбие да ви информира.

Майка й излезе. Данс погледна О’Нийл, който кимна. Показа служебната си карта на една сестра и тя им помогна да си сложат престилки и маски. Двамата полицаи влязоха в остъклената стаичка. О’Нийл остана прав, а Данс седна на един стол и се приведе напред.

— Хуан, аз съм Катрин. Чуваш ли ме? Майкъл също е тук.

— Здрасти, партньор.

— Хуан?

Макар че дясното му око — онова, което не бе покрито с превръзка — не се отвори, на Данс й се стори, че клепачът му леко потрепери.

— Чуваш ли ме?

Ново потрепване.

О’Нийл каза с нисък, успокоителен глас:

— Хуан, знам, че те боли. Ще се погрижим да получиш най-доброто лечение в страната.

— Трябва да заловим този човек — добави Данс. — Колкото се може по-скоро трябва да го хванем. Той е някъде в района. Още е тук.

Главата на ранения помръдна.

— Трябва да ни кажеш дали си видял или чул нещо, което може да ни помогне. Не знаем какво е намислил.

Главата му пак помръдна. На Данс й се стори, че брадичката му трепна.

— Видя ли нещо? Кимни, ако си видял или чул нещо важно.

Никакво движение.

— Хуан — умолително настоя тя, — видя ли…

— Хей! — извика някой от вратата. — Какво правите, по дяволите?

Първата й мисъл бе, че човекът е лекар и че майка й ще си има неприятности, задето са пуснали Данс без придружител. Но на вратата стоеше млад латиноамериканец с официален костюм.

— Хулио — каза О’Нийл.

Сестрата дотича.

— Не, не, моля ви, затворете вратата! Не можете да влизате без маска…

Той я отблъсна и продължи да говори на Данс:

— Вижте в какво състояние е, а вие го разпитвате!

— Аз съм Катрин Данс от КБР. Брат ви може да знае нещо, с което да ни помогне да заловим човека, който му причини това.

— Няма да ви бъде много полезно, ако пукне, докато го тормозите!

— Ще извикам охраната, ако не затворите — тросна се сестрата.

Хулио не отстъпваше. Данс и О’Нийл излязоха в коридора и затвориха вратата.

Навън братът на пострадалия се нахвърли върху нея:

— Не мога да повярвам! Нямате никакво уважение…

— Хулио — опита се да го успокои бащата на Милар и пристъпи към него.

Възрастният мъж носеше риза с къс ръкав и широки памучни панталони. Съпругата му — едра жена с разрошена катраненочерна коса — също се приближи.

Без да им обърне внимание, Хулио продължи да крещи на Данс:

— Само това ви интересува, нали? Да ви каже всичко, което знае, пък после да мре!

Тя запази спокойствие. Виждаше, че младежът е разстроен. Не приемаше крясъците му лично.

— Искаме час по-скоро да заловим човека, който му причини това.

— Синко, моля те! Поставяш ни в неудобно положение — опита се да го успокои майка му и го докосна по ръката.

— Поставям ви в неудобно положение? — имитира я той и отново се обърна към Данс: — Разпитах малко. Разговарях с някои хора. Знам какво е станало. Вие сте го изпратили в огъня!

— Моля?

— Вие сте го накарали да слезе, когато е избухнал пожарът.

О’Нийл до нея настръхна, но нищо не каза. Знаеше, че Данс не позволява друг да я спасява от неудобно положение. Тя се наведе към Хулио:

— Разстроен сте, на всички ни е тежко. Хайде да…

— Вие сте го избрали. Не Майки. Не някой друг от КБР. Бил е единственият полицай мексиканец и сте решили да изпратите него.

— Хулио — строго се намеси баща му. — Не говори така.

— Искате ли да ви кажа нещо за брат ми? А? Знаете ли, че искаше да работи в КБР? Но не го взеха. Заради цвета на кожата му.

Това беше абсурдно. Във всички калифорнийски полицейски служби, включително в КБР, работеха много латиноамериканци. Най-добрата й приятелка в Бюрото, Кони Рамирес, от отдела за тежки престъпления, имаше повече отличия от кой да е друг агент в историята на Западния централен район.

Гневът на младежа, разбира се, не беше породен от разпределението на постовете между различните етноси в държавните агенции. Коренеше се в страха за живота на брат му. Данс имаше богат опит с гнева — също като отричането и депресията той е признак на стрес, какъвто лъжците проявяват при разпит. Когато някой изпадне в пристъп на ярост, най-добре да го оставиш да беснее, докато се умори. Силният гняв винаги отшумява бързо.

— Не сте го сметнали за достоен да стане ваш колега, но го изпратихте да изгори.

— Хулио, моля те! — проплака майка му.

— Мълчи, майко! Винаги търпиш, когато правят такива неща!

По лицето на жената потекоха сълзи, оставяйки мокри следи.

Младежът отново се обърна към Данс:

— Решихте да изпратите мексиканчето, латиното.

— Стига! — изкрещя баща му и го стисна за ръката.

Младежът се отдръпна.

— Ще се обадя във вестниците. Ще се обадя в телевизията. Ще изпратят репортер и ще видят какво сте направили. Ще разгласят всичко в новините.

— Хулио… — понечи да заговори О’Нийл.

— Не, ти да мълчиш, Юда такъв! Нали бяхте партньори? Ти си й позволил да го пожертва. — Извади мобилния си телефон. — Ще им се обадя. Сега. Ще ви разнищят.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Данс.

— А, уплаши ли се?

Катрин се отдръпна в единия край на чакалнята.

Готов за бой, стиснал телефона като нож, Хулио се наведе в личната й проксемична зона.

За нея нямаше проблем. Тя не помръдна, погледна го право в очите.

— Съжалявам за брат ви и знам как се чувствате. Но не можете да ме уплашите.

Младежът се изсмя:

— Вие сте като всички…

— Чуйте ме — спокойно го прекъсна Данс. — Не сме наясно какво точно е станало, но знаем, че избягалият затворник е обезоръжил брат ви. Той е държал престъпника на мушка, но е позволил да му вземат оръжието и е изгубил контрол над ситуацията.

— Искате да кажете, че грешката е на брат ми? — недоумяващо попита Хулио.

— Да. Точно това искам да кажа. Вината не е моя, нито на Майкъл. Брат ви сам си е виновен. Това не означава, че не е способен полицай. Но е допуснал грешка. И ако искате да намесите пресата, този факт ще излезе наяве.

— Заплашвате ли ме?

— Искам да разберете, че на никого няма да позволя да пречи на разследването.

— О, не знаеш с кого си имаш работа, госпожичке!

Той се обърна и гневно се отдалечи по коридора.

Данс го изпрати с поглед, докато се опитваше да се успокои. Пое си дълбоко въздух. После се върна при другите.

— Извинявайте за това — каза господин Милар, хванал съпругата си за раменете.

— Разстроен е — отвърна Катрин.

— Моля ви, не го слушайте. Говори неща, за които по-късно ще съжалява.

Тя не смяташе, че младежът ще съжали дори за една дума, която е казал. Знаеше обаче, че няма скоро да се обади на репортерите.

Майка му се обърна към О’Нийл:

— Хуан винаги е говорил добри неща за вас. Знам, че не обвинява никого. Сигурна съм.

— Хулио обича брат си — успокои я О’Нийл. — Просто е загрижен за него.

Доктор Олсън дойде. Информира накратко полицаите за положението. Нямаше почти нищо ново. Все още се опитваха да стабилизират състоянието на пострадалия. Щом опасността от шок и инфекция отминеше, щяха да го изпратят в главния център за лечение на изгаряния. Положението беше сериозно, призна лекарят. Не знаеше дали младежът ще оцелее, но щяха да направят всичко възможно.

— Споменавал ли е нещо за нападението? — попита О’Нийл.

Лекарят мрачно погледна към монитора.

— Каза няколко думи, но нищо свързано.

Родителите продължиха да се извиняват за поведението на малкия си син. Данс отдели няколко минути да ги успокои, след което с О’Нийл им казаха „довиждане“ и излязоха.

Детективът подрънкваше с ключовете на колата си.

Всеки специалист по кинесика знае, че е невъзможно да скриеш силни чувства. Чарлс Дарвин пише: „Потиснатите емоции почти винаги се появяват чрез някакво движение на тялото.“ Обикновено това са жестове на ръцете и пръстите или потропване с крак — лесно можем да контролираме думите си, изражението или погледа си, но върху крайниците си упражняваме далеч по-слаб съзнателен контрол.

Майкъл О’Нийл дори не подозираше, че си играе с ключовете.

— Тук са най-добрите лекари в околността — увери го Данс. — Мама също ще го наглежда. Познаваш я. Ще притисне директора на болницата, ако сметне, че са необходими повече грижи.

Майкъл се усмихна сдържано. Умееше да прикрива тревогите си.

— Ще направят чудеса за него — повтори тя, без да има представа на какво, са способни лекарите.

С О’Нийл имаха доста случаи, от които да черпят кураж, главно с техни колеги, но това не можеше да се каже за смъртта на съпруга й и влошаващото се психично състояние на О’Нийловия баща. Никой от двамата не умееше да изразява съчувствие и да утешава — баналностите като че ли ги отдалечаваха един от друг. Обикновено самото присъствие на другия оказваше най-голям ефект.

— Да се надяваме.

Когато наближаваха изхода на болницата, Уинстън Келъг й се обади. Данс се спря да говори, а О’Нийл продължи към колата.

Тя разказа на Келъг за Милар. Научи от него, че търсенето на свидетели в Бейкърсфийлд е било неуспешно; никой не беше видял някого да влиза у лелята на Пел и да взима чука. Колкото до портфейла с инициали Р. Х., намерен в кладенеца, криминалистите от федералното бюро не бяха успели да открият купувача.

— И още нещо, Катрин. Уредих самолет в Окланд, ако Линда Уитфийлд получи позволение свише. И още нещо. Какво става с третата жена?

— Саманта Маккой ли?

— Да. Обади ли й се?

В този момент Данс случайно погледна към другия край на паркинга. Майкъл О’Нийл тъкмо затваряше телефона си. Към него вървеше висока, красива блондинка. Тя му се усмихна, прегърна го и го целуна.

— Катрин, чуваш ли?

— Какво?

— Саманта Маккой.

— Извинявай. — Данс отмести поглед от О’Нийл и блондинката. — Не съм й се обаждала. Сега тръгвам към Сан Хосе. Щом си е дала труда да смени името си, май е по-добре да я видя лично. Мисля, че ще трябва доста повече от едно телефонно обаждане, за да я убедя да ни съдейства.

Данс затвори и се приближи към О’Нийл и жената, които още се прегръщаха.

— Катрин.

— Здравей, Ан, как си?

— Добре, благодаря — отвърна съпругата на О’Нийл.

— Как са децата?

— В петък им беше последният учебен ден. Сега са на седмото небе от щастие. Как са Маги и Уес?

— Вече ходят на лагер.

Ан О’Нийл кимна към болницата:

— Дойдох да видя Хуан. Майк каза, че не е добре.

— Състоянието му е доста тежко. В безсъзнание е. Родителите му обаче са там. Ще ти се зарадват, сигурна съм.

Ан носеше малък фотоапарат през рамо. Благодарение на пейзажиста Ансъл Адамс и клуба „Еф 64“ Северна и Централна Калифорния са Мека на световната фотография. Ан имаше галерия в Кармел и продаваше снимки с колекционерска стойност. Под „колекционерска стойност“ се имаха предвид произведения на фотографи, които вече не са между живите: Адамс, Алфред Щиглиц, Едуард Уестън, Имоджен Кънингам, Анри Картие-Бресон. Снимаше също за няколко вестника, включително за големи ежедневници в Сан Хосе и Сан Франциско.

— Майкъл каза ли ти за партито довечера? — попита Данс. — За рождения ден на баща ми.

— Каза ми. Мисля, че ще дойдем. — Ан отново целуна съпруга си и тръгна към болницата. — До скоро, скъпи.

— Чао, мила.

Данс кимна за довиждане и се качи в колата си. Хвърли чантичката си върху дясната седалка. Отби се да зареди, взе си кафе и поничка и потегли на север по шосе №1, наслаждавайки се на красивата гледа към залива Монтерей. Мина покрай общежитията на Калифорнийския университет в Монтерей, на мястото на бившия Форт Орд (това бе може би единственото висше учебно заведение в страната, разположено непосредствено до забранен район, пълен с неизбухнали снаряди). Спомни си, че университетът е получил повечето хардуер и програми на Уилям Кройтън. Хрумна й, че ако компютърните специалисти още изследват създаденото от този човек преди осем години, значи сигурно е бил гений. Програмите, които Уес и Маги използваха, остаряваха за по-малко от година. От какви гениални изобретения се беше лишил светът заради убийството на Уилям Кройтън?

Данс отвори бележника си и намери номера на фирмата, в която работеше Саманта Маккой. Телефонира и поиска да говори с нея, като беше готова да затвори, ако тя се обади. Секретарката обаче й каза, че днес Маккой е останала да работи вкъщи. Данс затвори и накара Ти Джей да й изпрати координатите на дома на Саманта.

След няколко минути, точно когато включваше уредбата, телефонът й иззвъня. Погледна екранчето. По случайност в този момент „Феърфийлд Фор“ запяха поредния госпъл. Данс се обади. Линда Уитфийлд се обаждаше от църквата.

— Удивително милосърдие, как сладък е звукът…

— Агент Данс…

— Наричайте ме Катрин, моля.

— … който спаси мен клетника…

— Обаждам се да ви кажа, че ще дойда утре сутринта да ви помагам, ако още искате.

— Да, много ще се радвам, ако дойдете. Ще накарам някого да ви се обади, за да уреди пътуването ви. Много ви благодаря.

— … загубен бях, но себе си аз пак открих…

Колебание. След няколко секунди жената отвърна тържествено:

— Няма защо.

Две от три. Данс се замисли дали от тази среща все пак щеше да има полза.