Спящата кукла

48.

Спрял от другата страна на пътя срещу мотел „Пойнт Лобос“, Даниел Пел чакаше в колата, като се взираше през пролуката между кипарисите.

— Хайде — измърмори.

Само след няколко секунди Ребека се появи, бързо се промъкна през храстите с раницата си. Качи се при него и го целуна силно.

Облегна се назад.

— Проклето време.

Усмихна се и пак го целуна.

— Никой ли не те видя?

Тя се засмя:

— Излязох през прозореца. Казах им, че си лягам.

Той потегли.

Това беше последната нощ, която Даниел Пел прекарваше на полуостров Монтерей — и в известен смисъл последната му нощ на земята. По-късно щеше да открадне друга кола — джип или пикап — и да тръгне на север, по все по-криволичещи, тесни и неравни пътища, докато стигне имота си. Щеше да стане цар на планината, цар на Семейството, без никой да му нарежда, без никой да му пречи. Без никой да го заплашва. С десетина или двайсет млади хора, съблазнени да тръгнат след Вълшебния свирач.

Раят…

Преди това обаче трябваше да завърши мисията си тук. Трябваше да осигури безопасното си бъдеще.

Пел й подаде карта на окръг Монтерей. Тя извади едно листче и прочете написания на него адрес, докато гледаше плана.

— Не е далеч. Няма да ни отнеме повече от петнайсет минути.

Еди Данс погледна през прозореца и видя полицейската кола на улицата.

Това определено й вдъхна увереност — наоколо скиташе убиец — и тя бе благодарна на Кати, че се грижи за тях.

Мислите й обаче не бяха заети толкова с Даниел Пел. Мислеше си за Хуан Милар.

Еди беше уморена, старите й кости я боляха и бе доволна, че не реши да остане да работи извънредно — възможност винаги имаше, стига някоя сестра да пожелае. Смъртта и данъците бяха единствените сигурни неща в живота; нуждата от здравеопазване бе третото и Еди Данс можеше да работи колкото дълго и където си поиска. Не можеше да разбере защо съпругът й предпочита морските твари пред човеците. Толкова прекрасно бе да помагаш на хората, да ги утешаваш, да облекчаваш страданието им.

„Убий ме…“

Стюарт скоро щеше да се върне с децата. Той обожаваше внуците си, също като нея. Еди знаеше какъв късмет има, че Кати живее наблизо; децата на много нейни приятели бяха на стотици, дори хиляди километра от тях.

Да, голямо щастие бе, че Уес и Маги са тук, но щеше да е много по-доволна, когато онзи ужасен човек бъде арестуван и върнат в затвора. Работата на Кати в КБР винаги я беше тревожила (Стю изглежда се радваше, което я дразнеше още повече). Еди Данс никога не би посъветвала някоя жена да се откаже от кариерата си (самата тя винаги бе работила), но, Бога ми, да ходиш с пистолет и да арестуваш убийци и наркопласьори…

Еди никога не би го признала, но тайната й мечта бе дъщеря й да срещне друг мъж, пак да се омъжи и да се откаже от полицейската професия. Кати се справяше много добре като съдебен консултант. Защо пак да не се занимава с това? Пък и с Мартин Кристенсен поддържаха прекрасен уебсайт, от който дори изкарваха пари. Ако се посветяха изцяло на това, със сигурност щяха да постигнат много успехи.

Еди много обичаше зет си. Бил Суенсън беше мил, забавен и прекрасен баща. Смъртта му бе истинска трагедия. Оттогава обаче бяха минали години. Време беше дъщеря й да продължи да живее живота си.

Жалко, че Майкъл О’Нийл не беше свободен — с Кати бяха идеалната двойка (Еди не можеше да разбере защо, за Бога, се е оженил за тази примадона Ан, която се отнасяше към децата си като към коледна украса и се грижеше повече за галерията, отколкото за дома си). Е, агентът от ФБР, който дойде на тържеството на Стю, Уинстън Келъг — той също беше доста симпатичен. Приличаше й на Бил. После онзи Брайън Гъндерсън, с когото Кати излизаше…

Еди никога не се беше съмнявала в правилния избор на дъщеря си. Проблемът беше като при всеки неин опит да играе голф — в последствията. И тя знаеше причината. Кати й беше разказала за Уес, колко е недоволен, когато майка му излиза с мъже. Еди беше медицинска сестра, бе работила както с възрастни, така и с деца. Знаеше колко властни са те, колко са хитри и как умеят да манипулират, дори несъзнателно. Дъщеря й трябваше да се замисли сериозно. Тя обаче просто не искаше. Предпочиташе да зарови главата в пясъка като щраус…

Еди обаче не можеше да говори директно с момчето. Бабите и дядовците получават безкрайна радост от компанията на внуците си, но в замяна на тази привилегия губят правото да се месят в живота им. Тя бе споделила мислите си пред Катрин, която се съгласи — и очевидно не си взе поука, защото скъса с Брайън…

Възрастната жена се ослуша.

Стори й се, че чу шум на двора.

Надникна да види дали Стю е дошъл. Не, под навеса беше само нейната хонда. Тя погледна към улицата и видя полицейската кола.

Пак този звук. Като тракане на камъни.

Еди и Стю живееха близо до океана, на склона, спускащ се от центъра към Кармел Бийч. Задният им двор бе терасиран със стенички от камъни. Понякога някой от тях се разклащаше и падаше. На това приличаше шумът, който чу.

Тя отиде на остъклената тераса, отвори вратата и излезе. Не видя никого и не чу повече шум. Може би беше котка или куче. Стопаните нямаха право да ги пускат — Кармел имаше строг закон за домашните любимци — но по принцип хората проявяваха търпимост (актрисата Дорис Дей имаше прекрасен хотел, където се допускаха и животни) и в квартала се разхождаха няколко котки и кучета.

Тя затвори вратата и в този момент чу колата на Стю да влиза по алеята. Еди Данс отвори хладилника да извади нещо за децата и съвсем забрави за шума.

Разговорът със Спящата кукла доведе до интересни заключения.

От кабинета си Данс още веднъж провери дали момичето и лелята са добре настанени в мотела, закриляни от сто и двайсет килограмовия агент-канара с две големи оръжия. Албърт Стемпъл докладва, че всичко е спокойно.

— Момичето ми харесва — добави. — Лелята можеш да си я задържиш.

Данс прегледа бележките, които си бе водила по време на разговора. Отново ги прочете. Накрая се обади на Ти Джей.

— Покорният ви слуга е на вашите услуги, шефке.

— Донеси ми всичко, което знаем за Пел.

— Всичките бумаги, а?

— Да, до последното листче.

Данс затвори и преглеждаше бележките на Джеймс Рейнолдс, когато задъханият Ти Джей влезе — само три-четири минути след обаждането й. Може би гласът й бе прозвучал по-напрегнато, отколкото искаше.

Тя взе документите, които той й донесе, и ги разстла върху цялото бюро. За съвсем кратко време бяха събрали удивително количество материали. Започна да ги разлиства.

— Момичето помогна ли?

— Да — разсеяно отговори полицайката, като се втренчи в един лист.

Ти Джей добави още нещо, но тя не му обърна внимание. Разлисти още доклади, още бележки, писани на ръка. Накрая каза:

— Имам един въпрос, свързан с компютри. Ти разбираш. Върви да провериш това.

Загради няколко думи на един лист. Той ги погледна.

— Какво е това?

— Нещо ме безпокои.

— Не съм чувал такъв компютърен термин. Но ще се заема, шефке. Винаги готови.

— Имаме проблем.

Данс говореше на Чарлс Овърби, Уинстън Келъг и Ти Джей. Бяха в кабинета на Овърби и той си играеше с бронзова топка за голф, монтирана върху дървена подложка като скоростен лост на спортна кола. Искаше й се Майкъл О’Нийл да е тук.

Катрин съобщи сензационната новина:

— Ребека Шефилд помага на Пел.

— Какво? — стресна се Овърби.

— Нещо повече. Мисля, че тя е организирала бягството.

Шефът й поклати глава, несъмнено се питаше дали не е дал разрешение за нещо, което не е трябвало. Уинстън Келъг обаче се заинтригува:

— Много интересно. Разказвай.

— Тириса Кройтън ми каза няколко неща, които събудиха подозренията ми. Затова отново прегледах материалите, които имаме до момента. Спомняте ли си разпечатката от имейл, който намерихме в „Сий Вю“? Предположихме, че Пел го е изпратил на Джени от затвора. Само че вижте. — Тя показа разпечатката. — Адресът на писмото е capitolacorrectional — затвор „Капитола“. Само че разширението е точка-com. Ако наистина беше адрес на държавно учреждение, щеше да е точка-gov.

Келъг се намръщи.

— Мамка му, да. Изобщо не съм забелязал.

— Накарах Ти Джей да провери адреса.

Младият агент обясни:

— Адресът е на сървър в Сиатъл. Можеш да създадеш свой домейн, стига името да не е вече заето. Това е анонимен акаунт. Все пак ще поискаме заповед, за да прегледаме архивите.

— Анонимен ли? Защо тогава мислиш, че е била Ребека? — попита Овърби.

— Вижте имейла. Това изречение: „Кой може да иска повече от едно момиче?“ Необичаен израз. Направи ми впечатление, защото е взето от една песен на Гершуин.

— Какво толкова?

— Ребека използва абсолютно същия израз при първата ни среща.

— Все пак… — измърмори Овърби.

Данс го прекъсна.

— Да разгледаме фактите. Джени открадва първата кола от ресторант в Лос Анджелес в петък, а в събота се настанява в „Сий Вю“. Данните за телефонните й разговори и плащанията с кредитни карти показват, че е била в окръг Ориндж през цялата изминала седмица. Но жената, която е проверила разписанието на доставките за „Ю мейл ит“, е била там в сряда. Изпратихме по факса искане за разпечатка на плащанията с кредитните карти на Ребека. Във вторник е дошла от Сан Диего в Монтерей със самолет и се е върнала в четвъртък. Взела е кола под наем тук.

— Добре, добре — измърмори Овърби.

— Така, предполагам, че жената, с която Пел е говорил от „Капитола“, не е била Джени, а Ребека. Той й е казал името, адреса и електронната поща на Джени. От този момент Ребека е поела нещата. Избрали са Джени, защото е живеела наблизо и Ребека е можела да я следи.

Келъг се намеси:

— Значи знае къде е Пел и какво прави тук.

— Би трябвало.

— Да я арестуваме — предложи Овърби. — Ти ще я притиснеш, Катрин.

— Съгласна съм, само ми трябва малко повече информация, преди да я разпитам. Искам да говоря с Негъл.

— С писателя ли?

Тя кимна. Обърна се към Келъг:

— Ще отидеш ли да арестуваш Ребека?

— Разбира се. Само ми дайте хора.

Овърби каза, че ще се обади в шерифството и ще уреди няколко полицаи да го чакат пред „Пойнт Лобос“. Главният агент изненада Данс, като изтъкна нещо, за което не се беше сетила. Нямаха причина да смятат, че Ребека е въоръжена, но след като бе дошла с кола, значи не беше минала през охранителната система на летищата и можеше да носи пистолет.

Данс кимна на Ти Джей:

— Да тръгваме към Негъл.

По пътя телефонът й иззвъня.

— Ало?

Уинстън Келъг каза с необичайно напрегнат глас:

— Катрин, няма я.

— Ребека ли?

— Да.

— Другите добре ли са?

— Да. Линда каза, че Ребека не се чувствала добре и отишла да си легне. Не искала да я безпокоят. Прозорецът на спалнята й беше отворен, но колата й още е в гаража на КБР.

— Значи Пел я е взел.

— Така предполагам.

— Преди колко време?

— Легнала си е преди около час. Не знаят кога се е измъкнала.

Ако Пел и Ребека са искали да сторят нещо на другите жени, тя щеше да го направи лично или го пусне през прозореца. Данс реши, че двете не са застрашени, още повече, че ги охраняваха.

— Къде си сега?

— Връщам се в КБР — отговори Келъг. — Мисля, че Пел и Ребека са решили да бягат. Ще се обадя на Майкъл пак да блокират пътищата.

След като затвори, тя телефонира на Мортън Негъл.

— Ало?

— Катрин се обажда. Слушай, Ребека е с Пел.

— Какво? Отвлякъл ли я е?

— Не, работи за него. Тя е организирала бягството.

— Не!

— Вероятно са напуснали града, но може да си в опасност.

— Аз ли?

— Заключи вратите. Не пускай никого. Идваме към теб. След пет минути ще сме там.

Стигнаха за десет въпреки опасното (или както той го наричаше, „агресивно“) каране на Ти Джей — улиците бяха пълни с туристи, отиващи на почивка за уикенда. Спряха пред къщата и отидоха отпред. Данс почука. Писателят отвори след малко. Надникна навън и огледа улицата. Полицаите влязоха.

Негъл затвори вратата. Отпусна рамене.

— Съжалявам. — Гласът му потрепери. — Заплаши, че ако издам нещо по телефона, ще убие семейството ми. Много съжалявам.

Даниел Пел, застанал зад вратата, допря дулото на пистолета си в главата й.