Спящата кукла

45.

От тръгването на Катрин Данс бе минал половин час, когато един от охраняващите ги полицаи се обади в бунгалото да провери как са.

— Всичко е наред — отвърна Сам, като изключваше нарастващото напрежение в стаята.

Той я накара да провери дали прозорците и вратите са заключени. Тя го направи и го увери, че са.

Бяха запечатани като в пашкул. Обхвана я гняв, че Даниел Пел отново ги държи като в затвор, в това тясно бунгало.

— Ще се побъркам — заяви Ребека. — Трябва да изляза.

— Не те съветвам — каза Линда.

Сам забеляза, че върху изтърканата страница на Библията, където беше отворила, има много следи от пръсти. Почуди се кои пасажи й носеха най-голяма утеха. Прииска й се и тя да можеше да се съсредоточи върху нещо толкова просто, за да се успокои.

Ребека сви рамене:

— Само ще се поразходя.

Махна към гората навън.

— Наистина мисля, че не трябва да го правиш — настоя Линда.

— Ще внимавам. Няма да газя в калта и ще се оглеждам, когато пресичам.

Шегата й прозвуча нелепо.

— Глупаво е, но прави каквото искаш.

— Слушай, съжалявам за снощи. Бях пияна.

— Чудесно — разсеяно изрече Линда и пак се зачете в Библията.

— Ще се намокриш — изтъкна Сам.

— Ще отида в някоя беседка. Искам да порисувам.

Ребека взе скицника и моливите, облече коженото си яке и излезе, като си вдигна качулката. Погледна назад и Сам видя в очите й съжаление за жестоките думи, изречени снощи.

— Заключи след мен.

Сам отиде при вратата, сложи веригата и заключи. Погледа през прозореца как другата жена се отдалечава. Искаше й се Ребека да не тръгва.

Причината обаче не беше загриженост за безопасността й. Сега остана сама с Линда. Нямаше повече извинения.

Да или не? Сам още се разкъсваше от борбата, която се водеше в душата й, предизвикана от поканата на Катрин Данс да дойде в Монтерей.

„Върни се, Ребека — помоли се мислено. — Не, стой навън.“

— Не трябваше да излиза — измърмори Линда.

— Дали да не кажем на охраната?

— Каква полза? Голям човек е. — Другата жена се намръщи. — Тя така ще каже.

— Онези неща, които са й се случили, с баща й… ужасно е. Нямах представа.

Линда продължи да чете. След малко вдигна очи от книгата.

— Искат да го убият, знаеш ли?

— Какво?

— Даниел. Няма да му дадат възможност да се предаде.

Сам не отговори. Ту се надяваше, че Ребека ще се върне, ту й се искаше да остане навън.

— Може да се спаси — пискливо продължи Линда. — Той не е непоправим. Но те искат да го застрелят, щом го видят. Да се отърват от него.

„Разбира се, че ще искат — помисли си Сам. — А дали Пел може да се промени?“

— Тази Ребека… Все същата е.

— Какво четеш?

— Ще разбереш ли, ако ти кажа главата и стиха — контрира Линда.

— Не.

— Така… — Линда понечи да прочете нещо, но отново вдигна поглед. — Не беше права. Ребека не беше права. Не е било такова… гнездо на самозаблуждение.

Сам мълчеше. „Добре — каза си. — Давай. Сега му е времето.“

— Знам само, че не беше права за едно.

— За кое?

Тя издиша силно.

— Не съм била мишле през цялото време.

— О, това ли? Не го приемай насериозно. Никога не съм казвала такова нещо.

— Веднъж му се противопоставих. Веднъж казах „не“. — Сам се изсмя. — Трябва да си поръчам фланелка с щампа: „Аз отказах на Даниел Пел.“

Линда стисна устни. Опитът за шега охлади атмосферата. Сам отиде при телевизора и го изгаси. Седна на едно кресло и се наведе напред.

— Не го казваш просто така — леко обезпокоено отбеляза Линда. — Усещам. Само че не съм в настроение пак да спорим.

— Не искам да споря. Поне не с теб.

— Какво тогава?

Сам си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти разкажа за случая, когато казах „не“ на Даниел.

— Сам…

— Знаеш ли защо дойдох тук?

Другата жена се намръщи:

— За да помогнеш за залавянето на опасния убиец. Да спасиш човешки животи. Почувствала си се виновна. Искала си да се разходиш. Нямам представа, Сам. Защо дойде?

— Дойдох, защото Катрин каза, че ще си тук, а исках да те видя.

— Имаше осем години да ме видиш. Защо сега?

— И преди съм си мислела да те издиря, Линда. Веднъж почти се престраших. Но не можах. Трябваше ми повод, някаква мотивация.

— Трябвало е Даниел да избяга от затвора, за да ти даде мотивация? За какво става дума?

Линда остави Библията отворена. Саманта погледна бележките с молив в полетата. Бяха сбутани като пчели в кошер.

— Помниш ли, когато беше в болница?

— Разбира се — тихо, но твърдо отговори Линда.

Гледаше изпитателно Сам. Напрегнато.

През пролетта преди убийството на Кройтън Пел бе казал на Саманта, че е взел сериозно решение да се оттеглят в планината. Преди това обаче искал да увеличи числеността на Семейството.

— Искам син — заяви той властно като средновековен крал, желаещ наследници.

Месец по-късно Линда забременя.

На следващия месец пометна. Понеже нямаха осигуровки, трябваше да я закарат в мизерна болница в бедните предградия, посещавана често от сезонни работници и нелегални емигранти. Получи инфекция, която доведе до хистеректомия. Линда бе покрусена — винаги беше искала деца. Често казваше на Сам, че много иска да има деца, че знае колко зле са я отглеждали родителите й и как да избегне грешките им.

— Защо подхващаш темата сега?

Сам взе чашата си, пълна с изстинал чай.

— Защото не трябваше ти да забременееш. Той бе избрал мен.

— Теб ли?

Тя кимна:

— Първо поиска от мен.

— Сериозно?

Очите й се насълзиха.

— Не можех да го направя. Не можех да нося неговото дете. Ако го направех, щеше да има контрол над мен до края на живота ми. — Реши, че няма смисъл да крие повече. Погледна решително приятелката си и продължи: — Затова излъгах. Казах, че се колебаеш дали да останеш в Семейството. Че след идването на Ребека си започнала да мислиш да напуснеш.

— Какво си казала?

— Знам как се чувстваш. — Сам избърса сълзите си. — Съжалявам. Казах му, че ако носиш детето му, това ще те накара да останеш.

Линда примигна удивено. Огледа се, вдигна светата книга и разсеяно потърка корицата. Сам продължи:

— А сега не можеш да имаш деца. Аз ти отнех тази възможност. Трябваше да избирам между мен и теб и избрах себе си.

Линда се втренчи в една лоша картина със скъпа рамка.

— Защо ми го казваш сега?

— Може би защото се чувствам виновна. Или заради срама.

— Значи това признание е важно за теб, така ли?

— Не, важно е за нас. За всички ни…

— За нас ли?

— Добре, Ребека е кучка. — Думата прозвуча странно от устата на Саманта; не си спомняше да я е употребявала. — Не мисли, когато говори. Но тя беше права, Линда. Никоя от нас не води нормален живот… Ребека можеше да отвори галерия и да се омъжи за художник, да обикаля света. Вместо това залита по все по-възрастни мъже — вече знаем защо. Ти също трябва да водиш нормален живот, да се омъжиш, да осиновиш деца, много деца, и да ги глезиш като побъркана. Не да киснеш в благотворителните кухни и да се грижиш за деца, които виждаш два месеца и повече не се появяват. Може би дори трябва да се обадиш на родителите си… Не, Линда, ти не водиш богат живот. Ти си нещастна. Знаеш, че е така. Криеш се зад тази книга. — Кимна към Библията. — Ами аз? — Тя се изсмя. — Аз съм още по-уплашена от теб.

Саманта стана и седна до другарката си, която се отдръпна.

— Бягството, връщането на Даниел… това ни дава шанс да поправим нещата. Виж ни! Трите сме тук, отново заедно в една стая. Можем да си помогнем.

— Какво ще кажеш да го направим сега?

Сам попита:

— Сега ли?

— Имаш ли деца? Не си ни казала нищичко за тайнствения си живот.

Саманта кимна:

— Имам син.

— Как се казва?

— Линда…

— Как се казва?

Сам се подвоуми.

— Питър.

— Добро дете ли е?

— Линда…

— Попитах те, добре дете ли е?

— Линда, мислиш, че тогава не ни е било лошо, в Семейството. И си права. Но не благодарение на Даниел. А благодарение на нас. Ние попълвахме онези празнини в живота на другите, за които говореше Ребека. Помагахме си! После всичко се разпадна и се върнахме там, откъдето сме започнали. Сега пак можем да си помогнем! Като истински сестри. — Тя се наведе и хвана Библията. — Вярваш в това, нали? Мислиш, че всяко нещо е с цел. Добре, аз мисля, че е трябвало да се съберем. За да получим шанс да оправим живота си.

— Аз съм доволна от живота си — хладно заяви Линда и издърпа Библията от треперещите й пръсти. — Работи над своя, щом искаш.

Даниел Пел спря тойотата на пуст паркинг край шосе № 1 близо до брега, до знак, предупреждаващ, че къпането е опасно. Беше сам.

Подуши остатъчна миризма от парфюма на Джени.

Пъхна пистолета в джоба на шлифера си и слезе от колата.

Пак този парфюм.

Забеляза следи от кръвта й под ноктите си, изплю се върху тях и ги изтърка, но не можа да я премахне съвсем.

Огледа околните поляни, горите от кипариси, борове и дъбове, острите гранитни зъбери. В сивия океан плуваха и си играеха морски лъвове, тюлени и видри. Пет-шест пеликана прелетяха в безупречен строй над неспокойната повърхност, две чайки се биеха ожесточено за парче храна, изхвърлено на брега.

С наведена глава Пел тръгна на юг през гъстата гора. Наблизо имаше пътека, но той не посмя да мине по нея, въпреки че паркът изглеждаше пуст. Не можеше да рискува да го видят, докато отива към целта си — мотела „Пойнт Лобос“.

Дъждът беше спрял, но облаците бяха гъсти и можеше да има още превалявания. Въздухът бе студен и тежък, наситен с аромат на бор и евкалипт. След десет минути стигна до десетината бунгала на мотела. Приклекна, заобиколи отзад и продължи по друга пътека, спря и се огледа за полиция. Застина неподвижно и стисна пистолета — едно ченге се появи, огледа се и пак се върна пред бунгалото.

„Спокойно — рече си Пел. — Бъди внимателен. Не бързай.“

Продължи да върви още пет минути сред ухаещата мъглива гора. На стотина метра отзад, скрита от бунгалата и полицаите, имаше полянка, в средата на която бе издигната беседка. Вътре седеше някой. Сърцето му прескочи.

Жената гледаше към океана. Държеше скитник и рисуваше. Каквото и да сътвори, той знаеше, че ще е красиво. Ребека Шефилд имаше талант. Той си спомни първата им среща, прохладния, ясен ден на битпазара до плажа. Погледна го с присвити очи от ниското столче пред статива, близо до сергията на Семейството.

— Хей, искаш ли да те нарисувам?

— Може. Колко?

— Няма да ти взема скъпо. Седни.

Пел отново се огледа и след като не видя друг, тръгна към жената, която не подозираше за присъствието му. Бе вглъбена в гледката и движенията на молива. Бързо се приближи и застана точно зад нея. Изчака за момент.

— Здравей — прошепна.

Тя изписка, изпусна скицника, изправи се и бързо се обърна.

— Божичко!

За момент останаха неподвижно.

После Ребека се усмихна и пристъпи към него. Един порив на вятъра ги лъхна и почти заглуши думите й:

— По дяволите, липсваше ми.

— Ела, красавице — каза той и я придърпа към себе си.