Спящата кукла

8.

Пълният брадат пооплешивял мъж, минаващ петдесетте, стоеше пред сградата на съда и внимателно оглеждаше всички — полицаи, служители на охраната, цивилни.

— Ехо, полицай, как сте, имате ли една минутка? Искам да ви задам няколко въпроса… Ще кажете ли няколко думи пред касетофона?… О, да, разбирам. Ще ви потърся по-късно. Разбира се. Успех.

Мортън Негъл бе наблюдавал как хеликоптерът се спусна и бавно кацна, за да вземе пострадалия полицай.

Видя как служителите на реда провеждат търсенето, стратегията им, лицата им — по всичко личеше, че никога досега не са издирвали беглец.

Гледаше разтревожените цивилни, които първо си мислеха, че пожарът е случаен, после — че е дело на терористи, а когато разбираха истината, изглеждаха по-уплашени, отколкото ако експлозията бе дело на „Ал Кайда“.

И с пълно право, разсъждаваше Негъл.

— Извинете, можете ли да ми отделите една минутка?… О, добре. Няма проблем. Извинявайте, че ви обезпокоих, полицай.

Негъл се вреше в тълпата. Поглаждаше рядката си коса, подръпваше развлечените си тъмни панталони и през цялото време оглеждаше внимателно всички наоколо: пожарните и патрулните коли, мигащите сигнални светлини, около които в маранята се образуваше ярко сияние. Направи няколко снимки с цифровия си фотоапарат.

Жена на средна възраст огледа опърпаната му връхна дреха — рибарско яке с двайсетина джоба — и очукания му апарат. Сопна се:

— Вие, журналистите сте като лешояди? Защо не оставите полицията да си върши работата?

Той се изкиска:

— Не съм забелязал да й преча.

— Всички сте еднакви.

Жената гневно му обърна гръб и продължи да гледа опушената сграда.

Един полицай се приближи и го попита дали е видял нещо подозрително.

Негъл се замисли: „Странен въпрос. Звучи като от лош детективски филм.“

— Не — отвърна.

„Нищо, което да ме изненада — добави наум. — Но може би аз не съм най-подходящият, когото да питате.“

Усети ужасна миризма — на изгоряла плът и коса — и пак се изкиска.

Като се замисли (хрумна му покрай Даниел Пел), той си даде сметка, че се киска в такива моменти, когато на другите хора би им се сторило неуместно, дори безвкусно. В моменти като този — когато наоколо има разрушения и смърт. През живота си бе видял достатъчно насилие, сцени, които биха отвратили повечето хора.

Тези сцени обаче разсмиваха Мортън Негъл.

Вероятно беше някакъв защитен механизъм. Начин да попречиш на насилието (което бе ежедневие за него) да погълне душата ти — макар че понякога се чудеше дали кискането не беше признак, че това вече е станало.

Един полицай заговори високо пред тълпата. Обяви, че хората скоро ще могат да влязат в съда.

Негъл подръпна панталоните си, повдигна чантата на фотоапарата, закачена на рамото му, и отново огледа тълпата. Забеляза висок млад латиноамериканец с костюм — явно цивилен детектив. Говореше с възрастна жена, на чийто ревер бе закачен пропуск на съдебен заседател. Бяха встрани от повечето хора.

Добре.

Негъл прецени полицая. Точно какъвто му трябваше — млад и наивен. Бавно тръгна към него.

Младежът вървеше към него, явно търсеше още хора, които да разпита.

Когато се приближи на три-четири метра, Негъл преметна ремъка на фотоапарата през врата си, отвори чантата, бръкна вътре.

Два метра.

Приближи се още.

Изведнъж някой силно стисна ръката му.

Дъхът на Негъл секна, сърцето му прескочи.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Мъжагата бе от Калифорнийското бюро за разследване, Негъл прочете служебната карта, висяща на врата му.

— Хей, какво…

— Шшшът — изсъска полицаят, който имаше къдрава червена коса. — И ръцете? Не забравяй къде искам да ги държиш. На видно място… Хей, Рей.

Латиноамериканецът се приближи. На неговия ревер също бе закачена служебна карта от КБР. Изгледа Негъл. Двамата го заведоха отстрани на сградата, с което привлякоха вниманието на всички наоколо.

— Слушайте, не знам…

— Шшшът — повтори жилавият агент.

Латиноамериканецът го претърси и кимна. Вдигна журналистическия пропуск на Негъл, който висеше на врата му, и го показа на другия полицай.

— Хъм, малко е остарял, не мислите ли?

— Теоретично да, но…

— Господине, срокът му е изтекъл преди четири години — изтъкна латиноамериканецът.

— Доста теоретично остарял — вметна колегата му.

— Сигурно съм го взел по погрешка. Репортер съм в…

— Значи, ако се обадим в редакцията на този вестник, ще ни кажат, че сте действащ журналист, така ли?

Ако се обадят на номера от журналистическия пропуск, щяха да установят, че е невалиден.

— Вижте, ще ви обясня…

По-ниският полицай се намръщи:

— Да, обяснението няма да е излишно. Защото преди малко говорих с един служител, който ми каза, че е забелязал човек, отговарящ на вашето описание, около осем и половина тази сутрин. Тогава не е имало други репортери. Пък и защо да има? Тогава никой още не беше избягал. Да изпревариш събитието, това е голям… как се казва, Рей?

— Фишек.

— Да, голям фишек. И така, преди да ни обясните, обърнете се и сложете ръцете си зад гърба.

В заседателната зала на втория етаж Ти Джей показа на Данс вещите, които бяха открили у Мортън Негъл.

Никакви оръжия, запалителни устройства, планове на сградата или пътищата за бягство.

Само пари, портфейл, фотоапарат и дебел бележник. А също три документални криминални книги с неговото име на корицата отпред и снимката му отзад (доста по-млад и с повече коса).

— Писател на кримки — напевно обяви Ти Джей.

В биографичните бележки Негъл бе представен като „бивш военен кореспондент и криминален репортер, който пише за престъпността. Живее в Скотсдейл, Аризона, и е написал тринайсет документални книги. Казва, че по професия е безделник, номад и разказвач“.

— Това не е алиби — отсече Данс. — Какво правите тук? И защо сте дошли преди пожара?

— Не съм замесен в бягството. Дойдох рано да взема интервю.

— От Пел ли? — попита О’Нийл. — Той не дава интервюта.

— Не, не от Пел. От близките на Робърт Херън. Чух, че идвали да свидетелстват.

— Как ще обясните фалшивия журналистически пропуск?

— Ами, от четири години не съм работил за вестник или списание. Вече пиша само книги. Но без пропуск никъде не те пускат. Никой не си прави труда да погледне датата.

— Почти никой — с усмивка го поправи Ти Джей.

Данс прелисти една от книгите. Беше за убийството на Петерсън в Калифорния отпреди няколко години. Ти Джей вдигна поглед от лаптопа си и обяви:

— Чист е, шефке. Поне няма предишни задържания. Снимката от управлението по моторните средства е същата.

— Пиша книга. Имам договор. Можете да проверите.

Каза им името на издателя си в Манхатън. Данс телефонира и разговаря с жена, чиято първа реакция бе: „Ох, по дяволите, в какво пак се е забъркал Мортън?“ Тя потвърди, че имат договор за нова книга за Пел.

— Свали му белезниците — нареди Данс на Ти Джей.

О’Нийл попита:

— За какво ще пишете?

— Това ще е книга, каквато досега не е излизала. Няма да е за убийствата. Такава вече има. Ще бъде за жертвите на Даниел Пел. За това какъв живот са водели преди престъпленията, а за онези, които са оцелели — как живеят сега. Вижте, повечето документални книги и филми са фокусирани върху самия убиец и престъплението — кръвта, ужасите. Евтини сензации. Мразя ги. Книгата ми ще е за Тириса Кройтън — оцелялото момиче, роднините и приятелите на семейството. Заглавието ще е „Спящата кукла“. Така наричаха Тириса. Ще напиша и за жените, които Пел е наричал „Семейството“, на които е промивал мозъците. Също и за другите му жертви. Като се замислиш, те са стотици. За мен едно жестоко престъпление е като да хвърлиш камък в езеро. Вълните на последствията могат да се разпространяват вечно.

Говореше разпалено като проповедник.

— На този свят има толкова много насилие. То ни залива и претръпваме. Бога ми, войната в Ирак? Газа? Афганистан? Колко снимки на взривени коли, колко сцени с разплакани майки сте видели, докато престанат да ви правят впечатление?

Като военен кореспондент отразявах събитията в Близкия изток, Африка, Босна и претръпнах. Няма нужда да бъдете там лично, за да ви се случи. Същото става, когато сте в хола и гледате новините или пък жестоки филми — когато от насилието няма последствия. Ако обаче искате мир, ако искате насилието и войните да спрат, хората трябва да изпитат точно това — последствията. Не да гледате разкъсани тела, трябва да се взрете в хората, чийто живот завинаги преобърнат от злото.

Отначало смятах да пиша само за случая „Кройтън“, но после открих, че Пел е убил и друг човек — Робърт Херън. Искам да включа всички, които са пострадали от това убийство, приятели, близки. Сега разбирам, че двама надзиратели също са били убити.

Усмихваше се, но това беше тъжна гримаса и Катрин Данс си даде сметка, че и тя като майка си понякога се усмихва, докато разследва изнасилвания, побои и убийства.

— Това добавя нова линия в сюжета. — Негъл описа широк кръг с ръка. — Много по-трудно е да откриеш жертвите и потърпевшите от старо престъпление. Херън е бил убит преди десетина години…

Гласът му заглъхна, той се намръщи и внезапно очите му заблестяха:

— Чакай, чакай… Божичко, Пел не е имал нищо общо със смъртта на Херън, нали? Признал е, за да се измъкне от „Капитола“ и да избяга оттук.

— Нищо не се знае — предпазливо отговори Данс. — Още работим по случая.

Негъл не й повярва:

— Фалшифицирал е улики, нали? Или е накарал някой да лъжесвидетелства. Обзалагам се, че е било така.

С нисък, равен глас Майкъл О’Нийл каза:

— Не искаме да се разпространяват слухове, които могат да попречат на разследването.

Когато полицаят от шерифството изречеше нещо с такъв глас, хората обикновено се стъписваха.

— Добре. Нищо няма да разгласявам.

— Ще сме ви благодарни — отново заговори Данс. — Господин Негъл, имате ли информация, която би могла да ни е от полза? Къде може да е отишъл Даниел Пел, какво може да е замислил? Кой му помага?

С корема, оредялата коса и добродушния си смях Негъл приличаше на застаряващ елф. Той подръпна нагоре панталоните си и отговори:

— Нямам представа. Съжалявам. Започнах да работя по книгата преди около месец. Досега само разучавах основните факти.

— Споменахте, че искате да пишете и за жените от „Семейството“ на Пел. Свързахте ли се с тях?

— С две. Попитах ги дали ще ми дадат интервю.

— Излезли ли са от затвора? — поинтересува се О’Нийл.

— О, да. Не са участвали в убийствата на Кройтънови. Получили са леки присъди, главно за лъжесвидетелстване.

О’Нийл завърши мисълта на Данс:

— Възможно ли е някоя от тях или и двете да са му помогнали при бягството?

Той се замисли.

— Не ми се вярва. И двете смятат, че познанството с Пел е най-лошото, което е могло да се случи в живота им.

— За кои говорите?

— Ребека Шефилд. Живее в Сан Диего. А Линда Уитфийлд е в Портланд.

— Имат ли нови провинения?

— Мисля, че не. Не съм намерил полицейски сведения за нещо такова. Линда живее с брат си и жена му. Работи в местната църква. Ребека има консултантска фирма за дребни предприятия. Останах с впечатлението, че са загърбили миналото си.

— Имате ли телефонните им номера?

Писателят прелисти дебелия си бележник. Почеркът му беше едър и неравен, бележките му заемаха по няколко листа.

— В „Семейството“ е имало и трета жена — отбеляза Данс, спомняйки си информацията, която бе издирила преди разпита.

— Саманта Маккой. Преди година е изчезнала. Ребека каза, че си сменила името и се преместила. Изглежда, че не е издържала да я сочат като едно от „момичетата на Даниел“. Направих разследване, но още не съм я открил.

— Някакви следи?

— Според Ребека е някъде по западното крайбрежие, но не знае повече.

Данс се обърна към Ти Джей:

— Намерете я. Саманта Маккой.

Къдрокосият агент се оттегли в ъгъла на стаята. Той също приличаше на елф, замисли се Данс.

Негъл намери номерата на двете жени и тя ги записа. Обади се на Ребека Шефилд в Сан Диего.

— „Женска инициатива“ — чу се женски глас с лек испански акцент. — Какво обичате?

След няколко минути Данс вече говореше със собственичката на фирмата, делова жена с нисък, дрезгав глас. Агентката обясни за бягството на Пел.

Ребека Шефилд остана шокирана.

— Мислех, че лежи в изключително сигурен затвор — изрече гневно.

— Не избяга оттам, а от ареста на съда.

Данс попита дали другата жена има представа къде може да е отишъл Пел, кой може да е съучастникът му, дали има приятели, с които ще се опита да се свърже.

Ребека не знаеше. Каза, че влязла в „Семейството“ няколко месеца преди убийствата на Кройтънови, но съобщи, че преди месец й се обадил някой, който се представял за писател.

— Предположих, че наистина е такъв, но може да е свързан по някакъв начин с бягството. Първото му име беше Мъри или Мортън. Мисля, че записах номера му някъде.

— Няма проблем. При нас е. Проверихме го.

Ребека не можа да им каже нищо повече за Саманта Маккой. Накрая разтревожено добави:

— Тогава, преди осем години, не го предадох, но помогнах на полицията. Мислите ли, че съм в опасност?

— Не мога да кажа. Но ви препоръчвам да се свържете с полицията в Сан Диего.

Данс й даде номерата на КБР и мобилния си телефон, жената обеща да си помисли за други, които биха могли да помагат на Пел или да знаят къде е.

Полицайката затвори и отново вдигна слушалката. Набра втория номер, който се оказа на една църква в Портланд. Свърза се с Линда Уитфийлд, която също не беше чула новината. Реакцията й бе съвсем различна: мълчание, прекъснато от неразбираемо мърморене. Данс успя да долови само „мили Боже“.

Жената се молеше. Гласът й заглъхна, може би затвори.

— Ало?

— Да, слушам ви.

Данс й зададе същите въпроси като на Ребека Шефилд.

Линда не беше чувала новини за Пел от години — макар че бяха поддържали връзка в течение на година и половина след убийствата на Кройтънови. Накрая престанала да му пише и оттогава не била получавала вести от него. Нямаше представа къде може да е Саманта Маккой, но и тя си спомни за обаждането на Мортън Негъл преди около месец. Агентката я увери, че знаят за него и са убедени, че не помага на Пел.

Линда нямаше представа къде може да е отишъл престъпникът. Не знаеше и кой може да е съучастникът му.

— Не знаем какво е намислил — каза й Данс. — Нямаме причини да смятаме, че сте в опасност, но…

— О, Даниел не би ми сторил нищо — побърза да каже жената.

— Все пак не е зле да уведомите местната полиция.

— Ще си помисля. Има ли телефон, на който мога да се обадя, за да разбера какво става?

— Нямаме, но журналистите подробно следят случая. Можете да научите подробности от новините веднага щом стане известно нещо.

— О, брат ми няма телевизор.

Нямал телевизор ли?

— Е, ако има нещо важно, ще ви се обадя. И ако вие се сетите за нещо, можете да ме намерите на този номер.

Данс й даде номера си и затвори.

След малко началникът й Чарлс Овърби влезе.

— Пресконференцията мина добре, струва ми се — обяви той. — Зададоха няколко неудобни въпроса. Както винаги. Но се справих, трябва да отбележа. С едни гърди сме пред тях. Гледахте ли?

Кимна към телевизора в ъгъла. Никой не си беше направил труда да увеличи звука, за да чуят представянето му.

— Пропуснах я, Чарлс. Говорех по телефона.

— Кой е този? — попита Овърби.

Взираше се в Негъл, сякаш трябваше да го познава. Данс ги запозна и главният агент като че ли престана да вижда писателя.

— Нещо ново? — попита и погледна картата.

— Никой не е докладвал — отвърна Данс. Обясни, че се е свързала с две от жените, които са били в „Семейството“ на Пел. — Едната е в Сан Диего, другата е в Портланд, а сега издирваме третата. Знаем поне, че никоя от първите две не му е помагала.

— Защото им вярваш ли? — попита Овърби. — По гласа им ли позна?

Полицаите мълчаха, затова се наложи Данс да обясни на шефа си, че е пропуснал очевидното:

— Не вярвам някоя от тях да е заредила запалителната бомба и вече да е успяла да се прибере.

След кратка пауза той измърмори:

— Аха, обадила си се на домашните им телефони. Това не го беше споменала.

Катрин Данс, бивш репортер и съдебен съветник, имаше достатъчно богат опит в света на служебните отношения. Сведе очи и каза:

— Така е, Чарлс, не бях споменала. Извинявай.

Главният агент се обърна към О’Нийл:

— Тежък случай, Майкъл. Има много усложнения. Радвам се, че ни помагаш.

— За мен е удоволствие.

Чарлс Овърби беше в стихията си. Използва думата „помагам“, за да стане ясно кой командва, макар че КБР и шерифството носеха равна отговорност.

Поделяне на вината…

Началникът обяви, че се връща в главното управление, и излезе.

Данс се обърна към Мортън Негъл:

— Имате ли някаква информация за Пел, която мога да прегледам?

— Да, имам. Но защо вие?

— Може да ни помогне да придобием представа къде е отишъл — обясни О’Нийл.

— Ще ви дам копия. Не оригиналите.

— Добре — съгласи се тя. — По-късно ще изпратим човек да ги вземе. Къде работите?

Той бе наел къща в Монтерей.

Даде й адреса и телефонния номер, после понечи да затвори чантата си.

Данс погледна вътре.

— Чакайте.

Негъл забеляза, че гледа съдържанието. Усмихна се:

— С удоволствие.

— Моля?

Взе една от книгите си — „Сляпа вяра“, подписа я с театрален жест и й я подаде.

— Благодаря. — Тя остави книгата и посочи онова, което всъщност гледаше: фотоапарата. — Направихте ли някакви снимки тази сутрин? Преди пожара?

— О! — Той се усмихна за недоразумението. — Да, направих.

— Цифров ли е?

— Да.

— Може ли да ги видим?

Негъл взе фотоапарата и започна да натиска копчетата. Данс и О’Нийл се наведоха и се взряха в екранчето. Данс подуши нов афтършейв. Почувства се по-спокойна от близостта на колегата си.

Писателят започна да сменя снимките. Повечето бяха на хора, които влизаха в съда, имаше няколко пейзажа със сградата в мъглата.

На една от снимките двамата полицаи извикаха едновременно:

— Спри.

Снимката бе от алеята, която водеше към мястото на експлозията. Забелязаха човек, приклекнал зад една кола. Само главата и раменете се виждаха. Носеше синьо яке, шапка с козирка и тъмни очила.

— Виж ръката му.

Данс кимна. Ръката на човека беше извита назад, сякаш дърпаше куфар на колелца.

— Записан ли е часът на снимката?

Негъл погледна дисплея.

— Девет и двайсет и две.

— Всичко съвпада — обяви Данс, като си спомни предполагаемото време на залагане на бомбата, което пожарникарите бяха определили.

— Можете ли да увеличите снимката?

— Не на фотоапарата.

Ти Джей каза, че може да го направи на компютъра си. Негъл му даде чипа и Данс изпрати колегата си в главната квартира на КБР, като му напомни:

— И да издириш Саманта Маккой. Също и лелята. В Бейкърсфийлд.

— Слушам, шефке.

Рей Каранео още беше навън, търсеше свидетели, но Данс смяташе, че съучастникът вече се е махнал. След като Пел вероятно бе успял да заобиколи блокадите, нямаше причина да се навърта наоколо. Затова изпрати и Каранео в централата.

— Ще отида да направя копията — обеща Негъл. — О, и не забравяйте това. — Подаде й книгата. — Ще ви хареса.

Когато той излезе, Данс измърмори:

— Да, при толкова свободно време, което имам.

И я подаде на О’Нийл за колекцията му.