Спящата кукла

44.

Приближаващи стъпки.

Даниел Пел грабна пистолета.

Надникна през прозореца на евтината хотелска стая, миришеща на ароматизатор и препарат против хлебарки. Видя, че е Джени, и прибра оръжието. Изключи телевизора и отвори вратата. Тя влезе, понесла тежка пазарска чанта. Пел взе багажа и го остави на нощното шкафче до електронния будилник.

— Как мина, красавице? Видя ли някакви полицаи?

— Не.

Тя свали шапката и се почеса по главата. Пел я целуна по челото, усети миризма на пот и боя за коса. Пак погледна през прозореца. Взе решение:

— Хайде да излезем да се поразходим, красавице.

— Да излезем ли? Мислех, че идеята не ти харесва.

— О, познавам района. Няма опасност.

Тя го целуна.

— Ще се разхождаме като влюбени.

— Да, като влюбени.

Сложиха си шапките и отидоха към вратата. Джени изведнъж бе станала сериозна. Спря и го погледна.

— Добре ли си, миличък? „Миличък…“

— Да, красавице. Само малко се уплаших, когато бягахме. Но сега всичко е наред. Всичко е идеално.

Минаха по сложен маршрут по малките улички и спряха на един плаж по пътя за Биг Сър южно от Кармел. Покрай скалите и дюните имаше дървени мостчета, оградени с тънка телена мрежа за защита на крехката екосистема. В бурното море се премятаха морски видри и тюлени, а останалите след прилива езерца разкриваха цели светове в солената вода.

Това бе един от най-красивите участъци от централното тихоокеанско крайбрежие.

И един от най-опасните. Всяка година по трима-четирима души, осмелили се да излязат на скалите, за да снимат, загиваха в студената вода, изненадани от някоя седемметрова вълна. Някои умираха от хипотермия, макар че повечето не преживяваха толкова дълго. Обикновено пищящите жертви се размазваха в скалите или, заплетени във водораслите, яки като рибарски мрежи, се удавяха, преди студът да ги убие.

Обикновено тук имаше много хора, но сега, в този мъглив и ветровит ден, брегът беше пуст. Даниел Пел и неговата красавица, слязоха до водата. Една сивкава вълна се разби в скалите на петнайсетина метра от тях.

— О, красиво е. Но е студено. Прегърни ме.

Пел я прегърна. Тя трепереше.

— Удивително е. Около мястото, където живея, брегът е равен. Само пясък и вълни. Освен ако не отидеш до Ла Хоя. Но дори там няма нищо подобно. Тук е много красиво място. О, я ги виж!

Джени говореше като развълнувана ученичка. Гледаше животните. Една голяма видра крепеше камък върху гърдите си и удряше нещо в него.

— Какво прави?

— Опитва се да счупи някоя раковина. Морско ухо или мида.

— Откъде знаят как да го направят?

— Сигурно гладът ги учи.

— Кога ще отидем в твоята планина? И там ли е толкова красиво?

— Мисля, че повече. И много по-пусто. Не искаме да ни досаждат туристи, нали?

— Не.

Тя вдигна ръка към носа си. Дали усещаше, че нещо не е наред? Измърмори нещо, но думите й се загубиха във воя на вятъра.

— Какво каза?

— О, повтарям си „ангелски песни“.

— Любима, все това си повтаряш. Какво означава?

Джени се усмихна:

— Това ми е като молитва, като мантра. Повтарям го и ми помага да се чувствам по-добре.

— Значи, „ангелски песни“ е твоята мантра.

Тя се засмя:

— Когато бях малка и арестуваха мама…

— За какво?

— О, нямам време да ти разказвам всичко.

Пел се огледа. Наоколо нямаше никого.

— Толкова ли беше зле?

— Каквото се сетиш, тя го правеше. Кражби, изнудване, преследване. И нападения. Нахвърли се върху баща ми. А пък гаджетата й, които скъсваха с нея… бяха много. Ако се сбиеха, полицията идваше в къщата или в каквото живеехме тогава, много често пускаха сирената. Когато я чувах, си мислех: „Слава Богу, ще я откарат за известно време.“ Сякаш ангелите идваха да ме спасят. Така си мислех за сирените: „Ангелски песни“.

Той кимна:

— Ангелски песни. Харесва ми.

Изведнъж се обърна и я целуна по устата. Отдръпна се и се вгледа в лицето й.

Същото лице, което бяха показали по телевизията половин час по-рано, докато тя пазаруваше.

На снимката Джени беше сериозна, сякаш се опасяваше, че фотоапаратът ще запечата грозния й нос и ще го направи да изпъква повече от очите, ушите, устните й.

Явно бе забравила нещо в мотела.

Той я обърна с лице към океана и застана зад нея.

— Ангелски песни — прошепна тя.

Пел я прегърна силно за момент, после я целуна по бузата.

— Виж там — каза й, като посочи към плажа.

— Кое?

— Онзи камък в пясъка.

Той се наведе и вдигна гладък камък, тежащ може би около пет килограма. Беше сив и лъскав.

— На какво ти прилича, красавице?

— Ами, както го държиш, прилича на коте, не мислиш ли? Заспало коте, свито в ръцете ти. Като моята Джасмин.

— Така ли се казваше котката ти?

Пел претегли камъка с ръка.

— Когато бях малка, имах коте. Майка ми много го обичаше. Никога не правеше нищо лошо на Джасмин. Причиняваше болка на мен, на много други хора. Но никога на Джасмин. Не е ли странно?

— Точно това си мислех, красавице. Съвсем като коте е.

Данс потърси първо О’Нийл, за да му съобщи новината.

Той не вдигаше, затова му остави съобщение. Не беше в негов стил, но тя знаеше, че не отсява обажданията. Дори избухването му — е, добре де, не точно избухване — дори критиката му отпреди няколко часа се основаваше на желанието му да работят по-професионално.

Тя се замисли (както често й се случваше) какво ли е да си омъжена за полицая със страст към книгите и океана. И хубаво, и лошо, и двете в голяма степен — това бе обичайното й предположение и пак с тази мисъл остави телефонната слушалка.

Намери Келъг в заседателната зала.

— Ще разпитаме Тириса Кройтън — уведоми го. — Негъл ми се обади току-що от Напа. Няма да повярваш. Платила му гаранцията.

— Стига, бе! Напа, а? Значи там са се преместили. Ще отидеш да я разпиташ, така ли?

— Не, тя ще дойде. С леля си.

— Тук? Докато Пел е на свобода?

— Сама е поискала. Настояла е. Съгласила се само при това условие.

— Смело момиче.

— И аз така мисля.

Данс се обади на Албърт Стемпъл и го помоли да поеме охраната на Тириса, когато пристигне.

Вдигна очи и видя, че Келъг разглежда снимките на бюрото й — снимките на децата й. Лицето му беше безизразно. Тя пак се почуди дали нещо във факта, че тя е майка, го трогва или тревожи. Това бе един от нерешените въпроси между тях и тя се запита дали няма и още — или по-скоро кои са другите.

Така беше — дългото и трудно пътуване към сърцето.

— Тириса ще дойде след няколко часа — каза Катрин. — Искам пак да отида в мотела при нашите гостенки.

— Оставям това на теб. Мисля, че присъствието на мъж само ги разсейва.

Данс също мислеше така. Полът на участниците в разпита влияе върху подхода на разпитващия и тя често нагаждаше поведението си според заподозрения. След като Даниел Пел е бил такъв важен фактор в живота на жените, присъствието на мъж променяше динамиката на разговора. При предишната им среща Келъг се беше отдръпнал и я бе оставил да задава въпросите, но щеше да е по-добре, ако го няма. Тя му каза всичко това и му благодари за разбирането.

Понечи да стане, но за нейна изненада той я спря:

— Почакай, моля те.

Тя пак седна. Той се засмя тихо и я погледна в очите.

— Не бях съвсем искрен към теб, Катрин. И нямаше да има значение… ако не беше онова снощи.

„Какво е скрил? — запита се тя. — Че бившата му жена не е бивша? Или има гадже?“

На този етап нито едно от тези неща нямаше значение. Те почти не се познаваха и емоционалното привличане все още беше много слабо. Каквото и да беше обаче, най-добре да го знае отсега.

— Става дума за децата.

Катрин пропъди егоистичните си мисли, облегна се назад и насочи цялото си внимание към него.

— С жена ми имахме дете, дъщеря.

Миналото време, което използва, накара стомаха й да се свие.

— Загина при катастрофа, когато беше на шестнайсет.

— О, Уин…

Той посочи снимката на съпруга й:

— Има нещо общо. Катастрофа… Както и да е, аз се държах ужасно. Изгубих контрол. Опитвах се да помогна на Джил, но не можех, не и по начина, по който би трябвало. Знаеш какво е да си полицай. Работата запълва такава част от живота ти, каквато позволиш. Аз го допуснах в твърде голяма степен. Разведохме се и преживяхме няколко много тежки години. И за двамата. Успях да оправя нещата и сега може да се каже, че пак сме приятели. Тя се омъжи повторно.

Но говорех за децата. Чувствам се неловко с тях. Премахнал съм ги от живота си. Ти си първата жена, която има деца и допускам толкова близо до себе си. Искам само да знаеш, че ако се държа малко сковано, то не е заради теб, Уес или Маги. Ходя и на терапия за това. Ами, това е…

Вдигна ръце, което означаваше: „Казах, каквото имах да кажа. Можеш да ме намразиш или да ме обичаш, но така стоят нещата.“

— Ужасно съжалявам, Уин. — Тя хвана ръката му и я стисна. — Радвам се, че ми каза. Знам, че е тежко. Усетих, че има нещо, макар че не можех да определя какво.

— Зоркото око.

Тя се засмя.

— Веднъж дочух Уес да казва на един приятел, че е гадно да имаш майка ченге.

— Особено ако е като детектор на лъжата.

— И аз съм имала доста проблеми. Заради Бил.

„И заради Уес“ — помисли си, но засега реши да премълчи.

— Ще се стараем да не избързваме.

— Да, нека да не бързаме.

Той стисна ръката й под лакътя, обикновен, интимен и уместен в случая жест.

— Хайде да отивам при Семейството.

Данс го изпрати до временния му кабинет, после отиде с колата си в мотела „Пойнт Лобос“. Щом влезе, усети промяна в атмосферата. Жените се държаха съвсем различно от вчера. Бяха неспокойни и изнервени. Забеляза жестове и изражения, издаващи напрежение, резервираност и явна враждебност. Разпитът е продължителен процес и не беше необичайно след успешен ден да има напълно безполезно губене на време. Онова, което видя, беше обезкуражаващо, вероятно щяха да са й нужни дълги часове, дори дни, докато ги предразположи.

Все пак опита. Разказа каквото бяха научили за Джени Марстън и попита дали знаят нещо за нея. Не знаеха. Данс се опита да продължат темата от предишния ден, но днес коментарите им бяха повърхностни.

Линда сякаш говореше от името и на трите:

— Не се сещам какво друго мога да ви кажа. Искам да се прибирам у дома.

Данс смяташе, че вече са помогнали достатъчно: бяха спасили живота на Рейнолдс и близките му, като й подсказаха как действа Пел, и нещо по-важно — с информацията за „планинския връх“. С малко повече разследване полицаите можеха да открият къде е. Въпреки това искаше да останат, докато разпита Тириса Кройтън, като се надяваше, че момичето може да каже нещо, което ще събуди нови спомени у жените. Не искаше да им казва нищо за идването на Спящата кукла — рискът да се разчуе бе твърде голям — но по нейна молба и трите се съгласиха да изчакат още няколко часа.

Когато си тръгваше, Ребека излезе с нея. Спряха под навеса при входа; навън ръмеше. Агентката вдигна вежди. Беше в напрежение, чудеше се дали другата жена няма пак да я поучава колко са некадърни.

Причината обаче беше друга.

— Може би сте забелязали, но трябва да ви го кажа. Сам не разбира колко опасен е Пел, а Линда го смята за жертва на нещастно детство.

— Слушам ви.

— Всичко, което ви разказахме вчера за него, всички тези неща за психологията му, са верни. Но съм преминала през доста терапии и знам колко е лесно да се вглъбиш в понятията и теорията и да забравиш реалния човек, който стои зад тях. На два пъти съм спирала Пел да не прави онова, което е решил, и за малко да си навлека неприятности. Той знае ли името ви?

Катрин кимна:

— Мислите ли, че ще си губи времето да ме търси?

— Недосегаема ли сте за него? — попита Ребека и вдигна вежда.

Това отговаряше на въпроса й. Да, тя беше недосегаема за методите му. И следователно беше в опасност. Опасностите трябва да се отстраняват…

— Имам чувството, че е уплашен. Вие сте реална опасност за него, затова ще иска да ви спре. А се добира до хората чрез близките им.

— Зависимост — отбеляза Данс.

Жената кимна:

— Предполагам, че имате близки в района, нали?

— Родителите ми и децата.

— Децата при съпруга ви ли са?

— Вдовица съм.

— О, съжалявам.

— В момента обаче не са у дома. И сме оставили полицай да ги пази.

— Добре, но си пазете гърба.

— Благодаря… — Полицайката погледна към бунгалото. — Случило ли се е нещо снощи? Между вас трите?

Ребека се изсмя:

— Мисля, че спомените ни дойдоха в повече. Извадихме си по някоя кирлива риза. Трябваше да си изясним тези неща още преди години. Но не съм убедена, че всички сме го искали.

Ребека влезе, затвори и заключи вратата. Данс надникна през пролуката между завесите. Линда четеше Библията, Саманта гледаше мобилния си телефон, несъмнено се опитваше да измисли поредната лъжа за съпруга си. Ребека седна, взе скицника си и с резки, нервни движения започна да рисува.

Наследството на Даниел Пел и неговото Семейство.