Спящата кукла

10.

Качиха се във форда и тя притисна главата си до врата на Даниел, докато той внимателно оглеждаше паркинга и близката улица.

Джени се замисли колко труден бе последният месец, през който изградиха тази връзка с имейли, редки телефонни разговори и фантазията си, без да е в състояние да види любимия си на живо. Знаеше обаче, че тази любов от разстояние е по-силна. Чувстваше се като онези жени, които чакат съпрузите си по време на войната. Спомняше си как майка й говореше за баща й във Виетнам. Разбира се, по-късно научи, че всичко е било лъжа, но това не омаловажаваше голямата истина: любовта бе преди всичко духовна връзка, сексът беше на второ място. Чувствата й към Даниел Пел се различаваха от всичко, което бе изпитвала преди.

Окриляващи.

Също и малко плашещи.

В очите й напираха сълзи. „Не, не, спри. Не плачи. Няма да му хареса, ако заплачеш. Мъжете се вбесяват от сълзи.“

Той обаче я попита нежно:

— Какво има, красавице?

— Просто съм страшно щастлива.

— Хайде, разкажи ми.

Не беше ядосан. Тя се подвоуми, после каза:

— Ами, чудех се. Говорих с едни жени. В магазина. После пуснах новините. Чух… някой бил обгорял тежко. Някакъв полицай. И двама души били убити с нож.

Даниел бе поискал ножа само за да сплаши надзирателите. Не искаше да нарани никого.

— Какво? — избухна той. Погледна я сурово със сините си очи.

„Не, не, какво правиш? — трескаво си помисли Джени. — Ти го ядоса! Защо му задаваш такива въпроси? Всичко прецака!“ Сърцето й се сви, идеше й да заплаче.

— Пак го направиха! Винаги става така! Когато тръгнах, никой не беше пострадал. Толкова внимавах! Избягах през аварийния изход, както бяхме планирали, и затворих вратата. — Той кимна. — Знам… да. В съседната килия имаше други затворници. Искаха да ги пусна, но не го направих. Сигурно са се разбунтували и надзирателите са се опитали да ги усмирят. Така са загинали двамата. Обзалагам се, че някой от онези е имал нож. Самоделен, някои си правят.

— В килията ли?

— Да. Така ще да е станало. А пък ако някой се е изгорил, сигурно не е внимавал. Добре огледах района. Когато се измъкнах, навън нямаше никого. Как ще убия трима души съвсем сам? Това е смехотворно. Полицията и журналистите обаче искат да ме натопят. Както става винаги. — Слабото му лице беше почервеняло. — Лесна мишена съм за тях.

— Както е станало с онова семейство преди осем години — тихо вметна тя с надеждата, че ще го успокои.

Даниел й беше разказал, че с негов приятел отишли у Кройтънови, за да обсъдят една своя идея с компютърния гений. Когато стигнали обаче, се оказало, че приятелят му бил намислил нещо съвсем друго — да ограби хората. Зашеметил Даниел и започнал да убива. Даниел дошъл на себе си и се опитал да го спре. Накрая се наложило да убие приятеля си при самозащита.

— Хвърлиха вината върху мен, защото, както се сещаш, много мразят, ако убиецът умре. Някой влиза в училище, застрелва цял куп ученици и после се самоубива. Полицията иска злосторникът да остане жив. Иска някой да бъде наказан. Такава е човешката природа.

Прав беше, замисли се Джени. Тя се поуспокои, но още се боеше, че го е ядосала.

— Извинявай, мили. Не трябваше да казвам нищо.

Очакваше да й каже да мълчи, дори да слезе от колата и да се махне, но за нейно удивление Даниел се усмихна и я погали по косата.

— Можеш да ме питаш за каквото поискаш.

Тя пак го прегърна. Почувства сълзи върху бузата си и ги избърса. Гримът й се размаза. Тя се отдръпна и се втренчи в пръстите си. О, не! Какво направи! Искаше да е красива за него.

Страхът се върна, по-силен.

„О, Джени, с такава коса ли ще ходиш? Сигурна ли си, че го искаш?… Не искаш ли бретон? Той ще закрие това високо чело.“

Ами ако не оправдае очакванията му?

Даниел Пел притисна лицето й между силните си длани.

— Мила, ти си най-красивата жена. Дори нямаш нужда от грим.

Сякаш четеше мислите й. Тя пак заплака.

— Страхувах се, че няма да ме харесаш.

— Не те харесвам, красавице, обичам те. Спомняш ли си имейлите ми?

Джени си спомняше всяка дума, написана от него. Вгледа се в очите му:

— Ох, ти си такъв прекрасен човек…

Притисна устни в неговите. Макар че във фантазиите си правеше секс с него поне по веднъж на ден, това бе първата им целувка. Почувства допира на зъбите му, езика му. Останаха вкопчени в тази страстна прегръдка сякаш цяла вечност, макар че може би не продължи повече от няколко секунди. Джени бе загубила представа за времето. Искаше да се слеят в едно, притисна се още по-силно до него.

Любовта завладява най-напред душите, но скоро и телата трябваше да се включат. Тя прокара ръка по голия му мускулест крак.

Даниел се засмя:

— Знаеш ли какво, красавице, може би не е зле първо да се махнеш оттук.

— Разбира се, както кажеш.

— У теб ли е телефонът, на който ти се обаждах?

Даниел я беше накарал да купи три телефона с предплатени карти, като плати в брой. Тя му даде онзи, на който й се беше обадил малко след бягството си. Той го разглоби, извади батерията и СИМ картата. Хвърли ги в близкото кошче и се върна при колата.

— Ами другите?

Тя ги извади. Даниел й даде единия, а другия прибра в джоба си.

— Трябва… — започна той, но съвсем наблизо запищя сирена.

Двамата застинаха.

„Ангелски песни“ — помисли си Джени. Повтори тази своя мантра за късмет още десетина пъти.

Сирената се отдалечи и заглъхна.

— Да тръгваме, красавице.

Тя кимна в посоката, накъдето се бяха отдалечили сирените:

— Могат да се върнат.

Даниел се усмихна:

— Това не ме притеснява. Искам по-скоро да останем сами.

Тръпки на очакване преминаха по гърба на Джени. Беше почти болезнено.

Регионалната централа на Калифорнийското бюро за разследване, където работеха десетина агенти, беше двуетажна съвременна сграда край шосе №68, която с нищо не се отличаваше от околните постройки: функционални квадратни конструкции от стъкло и камък, в които се помещаваха лекарски кабинети, адвокатски кантори, архитектурни ателиета, компютърни фирми и други подобни. Външното оформление беше грижливо изпипано и скучно, паркингите — почти празни. Наблизо се издигаха ниски хълмове, които сега бяха яркозелени благодарение на скорошния дъжд. По-често пейзажът бе кафяв като Колорадо през сухия сезон.

Самолет на „Юнайтид Експрес“ се спусна рязко, прелетя ниско над сградите и се скри зад дърветата, преди да кацне на монтерейското летище.

Катрин Данс и Майкъл О’Нийл бяха в заседателната зала на приземния етаж, точно под нейния кабинет. Стояха един до друг и гледаха голяма карта, на която бяха означени местата на блокадите — този път с цветни кабарчета, не с ентомологични лепенки. Все още не бяха открили хондата на шофьора от куриерската агенция и охраняваният периметър бе разширен със стотина километра.

Катрин Данс погледна суровото лице на О’Нийл и прочете в него решителност и тревога. Познаваше го добре. Бяха се запознали преди години, когато тя работеше като консултант по избиране на съдебни заседатели — наблюдаваше кандидатите при предварителното интервю и съветваше адвокатите кого да изберат и кого да отхвърлят. Прокуратурата я бе наела да избере съдебните заседатели по делото РИКО, в което О’Нийл беше главен свидетел. (Странно, но с покойния си съпруг се запозна при подобни обстоятелства, като репортерка, отразяваща едно дело в Салинас, на което той свидетелстваше за обвинението.)

Данс и О’Нийл бяха станали близки приятели. След като реши да работи в полицията и получи работа в регионалното управление на КБР, те често си сътрудничеха. Бившият й началник Стан Фишбърн бе единият й наставник, О’Нийл — другият. За шест месеца научи от него повече за воденето на разследвания, отколкото за цялото си официално обучение. Добре се допълваха. Мълчаливият и сдържан детектив предпочиташе класическите полицейски методи, като криминалистика, работа под прикритие, наблюдение и използване на информатори, докато Данс бе специалист по разпитите на престъпници, свидетели и жертви.

Добре съзнаваше, че нямаше да е на сегашната си работа без помощта на О’Нийл и без чувството му за хумор и търпението му (и всякакви малки услуги, например да я подсети да вземе лекарство против морска болест, преди да се качи на яхтата му).

Въпреки че методите и качествата им бяха различни, те имаха почти еднакъв начин на мислене и често бяха на една вълна. Удивляваше я, че макар да гледаше картата, той като че ли отгатваше мислите й.

— Какво има? — попита О’Нийл.

— В какъв смисъл?

— Нещо те притеснява. Не само това, че ти си големият шеф тук.

— Да.

Тя се замисли. Ето още едно качество на О’Нийл — той често я принуждаваше да сложи обърканите си мисли в ред, преди да заговори.

— Имам лошо предчувствие за Пел — отговори след малко. — Останах с впечатление, че животът на надзирателите не означава нищо за него. И Хуан. И онзи шофьор от куриерската служба… Сигурно и него е убил.

— Да, вероятно… Мислиш ли, че Пел иска да убива?

— Не, не е задължително. Просто е готов да убие, стига това да послужи за целите му, дори за някаква дреболия. В известен смисъл това е по-страшно, защото е по-трудно да предвидим действията му. Но да се надяваме, че греша.

— Ти никога не грешиш, шефке — отбеляза Ти Джей, който тъкмо влизаше.

Носеше лаптоп, който остави на очуканата маса под надпис „Най-издирвани в Калифорния“. Отдолу бяха десетте победители в конкурса, отразяващи етническия състав на щата: мексиканци, бели, азиатци и чернокожи, в този ред по численост.

— Откри ли Маккой и лелята на Пел?

— Още не. Хората ми работят по задачите. Вижте това.

Ти Джей нагласи екрана, за да виждат. Тримата се струпаха около компютъра, на чийто монитор се виждаше уголемената снимка от фотоапарата на Мортън Негъл. В по-едър мащаб и по-ясна, сега на нея се виждаше човек с дънково яке на паркинга, където бе избухнал пожарът. Влачеше голям черен куфар.

— Жена ли е? — попита О’Нийл.

Можеха да съдят за височината й, като я сравнят с автомобилите наоколо. На ръст изглеждаше колкото Данс, около метър и шейсет и седем. По-слаба. Шапката и слънчевите очила закриваха лицето й, но през прозореца на колата се виждаше ханш, малко по-широк, отколкото би бил тазът на мъж с тази височина.

— Тук проблясва нещо. Виждате ли? — Ти Джей посочи екрана. — Обица.

Данс погледна дупката на неговото ухо, където от време на време носеше диамантена или метална обица.

— Статистически е по-вероятно — защити Ти Джей предположението си.

— Добре. Съгласна съм.

— Блондинка, около метър и шейсет и пет — обобщи О’Нийл.

— Около петдесет килограма — добави Данс.

Нещо й хрумна. Обади се на Рей Каранео в кабинета и го накара да слезе.

Той се появи след няколко минути.

— Агент Данс?

— Върни се в Салинас. Говори с управителя на „Ю мейл ит“. — Съучастничката най-вероятно бе проверила разписанието на доставките от „Уърлдуайд Експрес“. — Виж дали някой ще си спомни жена, отговаряща на това описание. Ако си спомни, съставете портрет на ЕЛИС.

Електронната идентификационна система на лицето е компютърна версия на класическия фоторобот, който детективите използват за съставяне на портрети на заподозрените по описания на очевидци.

— Слушам, агент Данс.

Ти Джей натисна няколко копчета на лаптопа, за да отпечата снимката на безжичния принтер в кабинета си. Каранео щеше да я вземе оттам.

Телефонът иззвъня.

— Ало.

Той проведе кратък разговор, по време на който си водеше записки.

— Обичам те, сладка — завърши и затвори. — Служителката от статистическото бюро в Сакраменто. Б-р-и-т-н-и. Обожавам това име. Много е сладка. Дори твърде сладка за мен. Да не говорим, че между нас нищо не може да се получи.

Данс вдигна вежда — по правилата на кинесиката това се интерпретираше като „Давай по същество“.

— Помолих я да потърси изчезналата жена от „Семейството“, с главно С. Преди пет години Саманта Маккой се преименувала на Сара Монро. Сигурно не й се е наложило да сменя монограмите на бельото си. Преди три години се омъжила за някой си Роналд Старки. Тук вече се получава проблем с монограмите. Както и да е, живеят в Сан Хосе.

— Сигурно ли е, че е същата Маккой?

— Истинската Маккой, имаш предвид. Очаквах да попиташ. Да. Слава на доброто старо социално осигуряване.

Данс се обади на служба „Справки“ и взе адреса и телефонния номер на Роналд и Сара Старки.

— Сан Хосе — измърмори О’Нийл. — Това е достатъчно близо.

За разлика от другите две жени от Семейството, с които Данс вече говори, Саманта беше имала възможност да заложи запалителната бомба сутринта и след не повече от час и половина да си бъде пак вкъщи.

— Работи ли? — попита Данс.

— Не проверих. Ще се обадя пак, ако искаш.

— Искаме — каза О’Нийл.

Ти Джей не му беше подчинен и в ясно установената йерархия на полицейските служби КБР стоеше над шерифството, но желанието на Майкъл О’Нийл беше като заповед от Катрин Данс. Дори повече.

След няколко минути Ти Джей се върна и съобщи, че според данъчната служба Сара Старки работи в малко издателство за учебна литература в Сан Хосе.

— Какво ще правиш? — поинтересува се О’Нийл. — Не трябва да се досети, че подозираме нещо.

— О, ще излъжа.

Обади се от телефон със закодиран номер.

— Ало. Обаждам се от бутик „Камино“. Получихме поръчка за Сара Старки, но куриерът ни твърди, че тази сутрин я е нямало. Знаете ли кога ще дойде на работа?

— Сара ли? Станала е грешка. Тя е тук от осем и половина.

— Наистина ли? Пак ще говоря с шофьора. Може би е по-добре да й изпратим поръчката вкъщи. Ще ви бъда благодарна, ако не й казвате нищо. Изненада е. — Данс затвори. — Цяла сутрин е била там.

Ти Джей изръкопляска:

— „Оскар“ за най-сполучлива лъжа от полицай получава…

О’Нийл се намръщи.

— Не одобряваш ли подривните ми методи? — попита Данс.

С типичния си ироничен тон той отговори:

— Напротив, просто сега ще трябва да й изпратим нещо. Секретарката ще те изпорти. Ще й каже, че има таен обожател.

— Така е. Ще й изпратим един от онези букети от балони с надпис: „Поздравления, не сте заподозряна.“

Секретарката на Данс — Мери-Елън Кресбах — ниска делова жена — донесе кафе за всички. (Данс никога не й поръчваше кафе, тя сама се сещаше.) Имаше три деца и обичаше да носи високи токчета, екстравагантни прически и ярък лак.

Полицаите й благодариха. Данс отпи глътка от превъзходното кафе. Съжали, че Мери-Елън не донесе и от бисквитите, които бяха на бюрото й. Завиждаше й на уменията да съчетае функциите на грижовна домакиня и най-добрата секретарка, която агентката някога е имала.

Данс забеляза, че жената не бърза да излезе.

— Не знам дали трябваше да ти казвам, но Брайън се обади.

— Така ли?

— Опасява се, че може да не си получила съобщението му от петък.

— Ти ми го предаде.

— Да, но не му казах. Това е.

Чувствайки погледа на О’Нийл, Данс отговори:

— Добре, благодаря.

— Искаш ли номера му?

— Имам го.

— Добре.

Секретарката стоеше упорито пред шефката си. Моментът беше деликатен. Данс не искаше да говори за Брайън Гъндерсън. Телефонът я спаси.

Тя вдигна, послуша за няколко секунди, сетне каза:

— Веднага изпрати някого да го доведе.