Спящата кукла

28.

Ребека Шефилд бе с няколко години по-възрастна от Линда. Имаше спортна фигура и хубаво лице, макар че според Данс късо подстриганата преждевременно прошарена коса, скромните украшения и липсата на грим я правеха да изглежда твърде строга. Носеше дънки, бяла копринена фланелка и кафяво велурено яке.

Ребека стисна здраво ръката й, но веднага насочи вниманието си към Линда, която стана и се усмихна сдържано.

— Я виж кой бил тук.

Ребека се приближи и прегърна старата си приятелка.

— След толкова години — сподавено изрече Линда. — Леле, ще заплача.

И наистина заплака.

Отдръпна се, но другата жена продължи да я държи за ръцете.

— Радвам се да те видя, Линда.

— О, Ребека… Много се молих за теб.

— Набожна ли си станала? Навремето не можеше да различиш кръст от звездата на Давид. Е, благодаря за молитвите ти. Но не съм сигурна, че са имали ефект.

— Напротив, захванала си се с нещо много хубаво. В църквата има компютър и видях сайта ти в Интернет. Помагаш на жени да започнат собствен бизнес. Прекрасно е. Сигурна съм, че има голяма полза.

Ребека явно се изненада, че Линда знае за нея.

Данс посочи свободната спалня и новодошлата занесе раницата си, после отиде в банята.

— Трябвам ли ти още, шефке?

Ти Джей си тръгна и Катрин заключи вратата след него.

Линда вдигна чашата си, разклати я, но не отпи. Хората обичат да използват различни предмети, за да прикрият стреса си. По време на разпитите Данс бе виждала как си играят с химикалки, пепелници, опаковки от храна или дори с обувките си.

Ребека се върна в стаята и полицайката й предложи кафе.

— С удоволствие.

Тя й наля, подаде й мляко и захар, като обясни:

— В хотела няма ресторант, но има обслужване по стаите. Можете да поръчвате, каквото поискате.

Ребека отпи от кафето и отбеляза:

— Трябва да призная, Линда, че изглеждаш добре.

Другата жена се изчерви.

— О, не знам. Не съм в тази форма, в която бих искала да бъда. Ти изглеждаш отлично. И си отслабнала. Много ми харесва косата ти.

Новодошлата се засмя:

— Няма по-ефикасен начин косата ти да се прошари от две години, прекарани в затвора. Я, нямаш халка. Не си ли омъжена?

— Не.

— Аз също.

— Шегуваш ли се? Беше решила да се омъжиш за някой готин италиански скулптор. Мислех, че вече си го свалила.

— Не е лесно да намериш любовта на живота си, когато бившето ти гадже е Даниел Пел. Прочетох за баща ти във вестниците. Бизнесът му се разраствал.

— Така ли? Не знаех.

— Още ли не си говорите?

Линда поклати глава:

— Брат ми също не иска да чуе за него. Бедни сме като църковни мишки. Но е за добро, повярвай ми. Още ли рисуваш?

— Понякога. Не професионално.

— Не? Наистина ли? — Линда се обърна към Данс; очите й блестяха. — Ребека беше много добра! Трябва да видите картините й. Беше най-добрата.

— Сега рисувам само за удоволствие.

Поговориха си още няколко минути. Данс се изненада, че са живели толкова близо една до друга, а не са се виждали след процеса.

Ребека я погледна:

— Саманта ще се присъедини ли към малкото ни събиране? Или как й е името сега?…

— Не, само вие двете сте.

— Сам винаги е била свита.

— „Мишлето“, помниш ли? — вметна Линда.

— Да. Така я наричаше Пел. Мишлето.

Отново напълниха чашите и Данс продължи работата си. Зададе на Ребека същите начални въпроси като на Линда.

— Аз бях последната, която попадна в капана на господин Пел — заразказва стройната жена. — Беше… кога?

Погледна Линда, която отговори:

— През януари. Четири месеца преди случая с Кройтън.

„Случай“ — не „убийство“.

— Как срещнахте Пел?

— Тогава обикалях западното крайбрежие. Печелех, като рисувах хората по уличните пазари и плажовете. Бях разпънала статива си и Пел се спря. Поиска да му направя портрет.

Линда се засмя лукаво:

— Доколкото си спомням, не го рисува много. Бързо се озовахте в задната част на микробуса. И доста се забавихте.

Другата жена се усмихна смутено:

— Е, Даниел имаше такъв талант, да… Във всеки случай не сме и разговаряли много. Той ми предложи да отида с тях в Сийсайд. Отначало се поколебах… така де, знаех за репутацията му, за кражбите и така нататък. Но си казах: „Какво пък, аз съм бохем, бунтарка, човек на изкуството. По дяволите, задръстеното селско възпитание… давай.“ Така отидох. Всичко вървеше добре. Имах прекрасни хора около себе си, като Линда и Сам. Не се налагаше да работя от девет до пет и можех да рисувам колкото си поискам. Какво повече му трябва на човек? Разбира се, оказа се, че съм попаднала в компанията на Бони и Клайд. Банда крадци. Това не беше хубаво.

Данс забеляза, че спокойното лице на Линда помръкна при този коментар.

Ребека разказа как след затвора се е включила в женското движение.

— Осъзнах как съм се кланяла на Пел, как съм го гледала като цар. Затова преди няколко години се отдадох на феминизма, исках да се реванширам пред другите жени.

След много консултации с психолози направила фирма, която да помага на жени да започват и да финансират собствен дребен бизнес. Оттогава се занимаваше с това. Сигурно добре припечелваше, помисли си Данс, съдейки по бижутата, дрехите и италианските й обувки, които по нейна преценка (а полицайката беше експерт в тази област), струваха цяло състояние.

На вратата пак се почука и Уинстън Келъг влезе. Тя се зарадва да го види както по професионални, така и по лични причини. Беше изненадващо общителен за високопоставен експерт на ФБР. Данс бе посещавала доста събирания с колегите на мъжа си и повечето бяха затворени и сдържани. Келъг обаче остана до края на тържеството с родителите й.

Сега той поздрави двете жени и съгласно процедурата им показа служебната си карта. Наля си чаша кафе. Досега Данс задаваше общи въпроси, но след като Келъг дойде, беше време да пристъпят към основната част.

— И така, ето какво е положението. Пел вероятно все още е в района. Не можем да разберем къде и защо. Няма логика: повечето избягали затворници се стремят да отидат колкото се може по-далеч от мястото, където са лежали.

Разказа им как се е измъкнал от сградата на съда и какво е станало досега. Жените слушаха с интерес — по лицата им се четеше недоумение и омраза.

— Първо, нека да ви попитам за съучастничката му.

— Жената, за която четох? — попита Линда. — Коя е тя?

— Не знаем. Според свидетели е руса и млада. Около двайсет и пет годишна.

— Значи си има нова приятелка — отбеляза Ребека. — Типично за Даниел.

— Не знаем за отношенията им — вметна Келъг. — Може би е негова почитателка. Оказва се, че затворниците, дори най-лошите, лесно печелят женските сърца.

Ребека се изсмя и погледна Линда:

— Получавала ли си много любовни писма, докато беше зад решетките? Аз не.

Линда се усмихна сдържано.

— Има вероятност да не е непозната — настоя Катрин. — Трябва да е била много млада, когато сте били в Семейството, но ми хрумна, че може да сте я познавали.

Линда се намръщи:

— Ако сега е на двайсет и пет… тогава трябва да е била тийнейджърка. Не си спомням такова момиче.

Ребека кимна:

— Когато бях в Семейството, бяхме само петимата.

Данс си записа нещо.

— Сега искам да поговорим как живеехте тогава. Какво говореше и правеше Пел, какво го интересуваше, какви планове си правеше? Надявам се, че ще си спомните нещо, което може да ни подскаже какво е намислил сега.

— Първа стъпка, определи проблема. Втора стъпка, събери фактите — отбеляза Ребека, като се втренчи в полицайката.

Линда и Келъг гледаха неразбиращо. Данс, естествено, знаеше за какво става дума. (И беше благодарна, че Ребека не е в настроение пак да й изнася лекции като вчера.)

— Казвайте каквото ви хрумне. Ако се сетите нещо, което ви изглежда странно, споделете. Ще сме доволни на всичко.

— Готова съм да слушам — каза Линда.

— Питайте — добави Ребека.

Данс се поинтересува за устройството на Семейството.

— Беше като комуна — обясни Ребека, — което ми изглеждаше странно, нали съм израснала в обикновено американско семейство.

Когато го описаха обаче, се оказа, че правилата са били малко по-различни от стандартните комунистически принципи. Основният закон бил: от всеки според онова, което поиска Пел; на всеки според това, което Пел реши да даде.

При все това Семейството функционирало доста добре, поне от практическа гледна точка. Линда се грижела за домакинството и всеки от другите давал своя дял. Хранели се добре и поддържали къщата чиста и в добро състояние. Саманта и Джими Нюберг умеели да майсторят. По очевидни причини — крадени вещи, които складирал в стаята си — Пел не искал собственикът да боядисва или да поправя развалените уреди, затова всичко правели сами.

— Това беше философията на Пел — обясни Линда. — „Самоувереност“, есето на Ралф Уолдо Емерсън. Чела съм го десетки пъти. Той обожаваше да го слуша.

Ребека се усмихна:

— Спомняш ли си как четеше вечер?

Линда обясни, че Пел вярвал в книгите:

— Обожаваше ги. Организира цяла церемония, за да изхвърлим телевизора. Почти всяка вечер сядахме в кръг на пода и четях на глас. Бяха прекрасни вечери.

— Имахте ли по-тясна връзка с някои съседи или приятели в Сийсайд?

— Нямахме приятели. Пел не поддържаше такива връзки.

— Имаше обаче хора, с които се запознаваше, идваха, постояваха за известно време и си тръгваха. Постоянно си харесваше някого.

— Неудачници като нас.

Линда трепна при този коментар.

— Бих казала хора без късмет — уточни. — Даниел беше щедър. Даваше им храна, понякога пари.

Нахрани гладния и ще направи каквото поискаш, замисли се Данс, спомняйки си характеристиката на сектантския водач, която бе чула от Келъг.

Спомниха си още неща, но нищо конкретно за хората, които са идвали в къщата. Данс смени темата:

— В последните дни е търсил някои неща в Интернет. Интересно дали тези думи ви говорят нещо. Едната е „Нимю“. Мислех си, че може да е име на човек. Или прякор в Интернет.

— Никога не съм го чувала. Какво означава?

— Това е герой от легендата за крал Артур.

Ребека погледна по-младата жена:

— Чакай, ти не ни ли чете някоя от тези легенди?

Линда твърдеше, че не е. Не бяха чували и за „Алисън“.

— Опишете ми един типичен ден за Семейството — подкани ги Данс.

Ребека като че ли се затрудни:

— Ставахме, закусвахме… Не знам…

Линда сви рамене:

— Бяхме като семейство. Говорехме за неща, за които си говорят семействата. За времето, планове, къде искаме да отидем. Парични проблеми. Кой къде ще работи. Понякога оставах сама в кухнята, миех чиниите или просто плачех от щастие. Най-после имах истинско семейство.

Ребека се съгласи, че животът им не се е различавал от този на всеки друг човек, макар че явно не изпитваше същите сантиментални чувства като бившата си другарка в престъпленията.

Разговорът вървеше вяло и не се сещаха нищо съществено. От разпитите на престъпници и свидетели Данс знаеше, че общите неща размиват спомените, а конкретните подробности го проясняват.

— Добре, да опитаме друго. Изберете определен ден и ми разкажете за него. Ден, който и двете си спомняте.

Те обаче не се сещаха за нещо конкретно. Данс сви рамене:

— Помислете за някой празник: Денят на благодарността, Коледа.

— Може би Великден? — предложи Линда.

— Първият ми празник там — съгласи се Ребека. — Всъщност единственият. Добре. Беше забавно.

Линда описа как сготвила обилна вечеря с храна, която Сам, Джими и Ребека „били намерили“. Полицайката веднага отбеляза евфемизма — означаваше, че тримата са откраднали продукти.

— Сготвих пуйка — разказа Линда. — Пекох я цял ден в задния двор. Леле, голямо забавление беше.

— Значи бяхте вие двете и Саманта, най-свитата от Семейството.

— Мишлето.

— И младежът, когото Пел е убил в дома на Кройтън — добави Келъг. — Джими Нюберг. Разкажете ми за него.

— Добре — поде Ребека. — Беше забавно малко кутре. И той избягал от родителите си. От Сиатъл, доколкото си спомням.

— Хубаво момче. Само че тука не беше добре — Линда почука по челото си.

Другарката й се засмя:

— Бивш наркоман.

— Обаче беше страшно сръчен. Дърводелство, електроника, всичко му се удаваше. Много се увличаше по компютри, дори пишеше собствени програми. Разправяше ни за тях и никоя от нас не разбираше нищичко. Искаше да си направи уебсайт. Обърнете внимание — това бе още преди да се появят. Мисля, че беше доста изобретателен. Беше ми мъчно за него. Даниел много не го обичаше. Ядосваше му се. Мисля, че искаше да го изхвърли.

— Освен това Даниел беше женкар. Не се чувстваше добре в присъствието на други мъже.

Данс ги накара да продължат с разказа за празнуването на Великден.

— Беше хубав ден — продължи Линда. — Слънчево. Топло. Пуснахме музика. Джими беше сглобил доста добра уредба.

— Прочетохте ли молитва?

— Не.

— Дори на Великден?

— Аз предложих — отговори Ребека, — но Пел не разреши.

— Точно така — съгласи се Линда. — Ядоса се.

Заради баща му, предположи Данс.

— Поиграхме в двора. На летяща чиния, на бадминтон. После изнесох вечерята.

— Бях откраднала доста хубаво каберне — добави Ребека. — С Джими и другите момичета си наляхме вино. Пел не пиеше алкохол. О, доста се напих. Сам също.

— И се подухме от ядене. — Линда погали корема си.

Данс продължи да задава насочващи въпроси. Усети, че Уинстън Келъг е изгубил нишката на разговора. Можеше да е специалист по сектите, но сега определено бяха на нейна територия.

— След като се нахранихме, останахме да си приказваме — говореше Линда. — Със Сам попяхме. Джими си играеше нещо на компютъра. Даниел четеше.

Спомняха си все повече неща, едно водеше друго.

— Пиене, приказки, семейно празненство.

— Да.

— Помните ли за какво си говорехте?

— О, за всякакви неща, нали се сещате… — Линда замълча за момент. После каза: — Чакайте. Това ми напомня нещо, което може би ще ви е интересно.

Леко наклони глава на една страна. Това бе признак, че й е хрумнало нещо важно, макар че от разсеяните й очи — втренчени във вазата с изкуствени цветя — личеше, че мисълта й не е съвсем ясна. Данс запази мълчание — с най-обикновен въпрос можеш да изтриеш едва оформилия се спомен.

Линда продължи:

— Не беше на Великден. Беше друг ден, пак на вечеря. Но като се замислих за Великден, си спомних. С Даниел бяхме в кухнята. Гледаше ме как готвя. От съседната къща се чу силен трясък. Съседите се караха. Той каза, че нямал търпение да се махне от това място. Да отиде на своя планински връх.

— Планински връх ли?

— Да.

— Негов? — наостри уши Келъг.

— Така каза.

— Имаше ли някакви имоти?

— Не е споменавал нищо такова. Може би е казал „мой“, защото е искал някога да го има.

Ребека не знаеше нищо за това.

— Спомням си го ясно — настоя Линда. — Каза, че искал да избяга от всички. Щели сме да бъдем само ние, Семейството. И наоколо нямало да има никой друг. Струва ми се, че друг път не е споменавал нещо такова.

— Не е споменавал Юта, нали?

— Не — потвърди Ребека. — Обаче, чакайте, като се замисля… не знам дали ще помогне, но и аз си спомних нещо. В същия дух. Една вечер, когато си легнахме, той каза: „Трябва да направя голям удар. Да съберем достатъчно пари, за да се махнем оттук.“ Ясно си го спомням: „Голям удар“.

— Какво е имал предвид? Да купи имот ли?

— Може би.

— Линда?

Тя заяви, че не знае нищо повече, и изглеждаше разстроена, че Пел не е споделил всичко с нея. Данс зададе най-логичния въпрос:

— Възможно ли е този голям удар да е бил грабежът у Кройтън?

— Не знам — отговори Ребека. — Не ни беше казал какво ще правят с Джими през онази нощ.

Данс се замисли. Може би все пак е откраднал нещо ценно от дома на Кройтън. Направил го е, преди полицията да дойде. Замисли се за колата, с която е отишъл, за да извърши грабежа. Дали са я претърсили основно? Къде беше сега? Може би унищожена, може би някой я е купил. Записа си да се опита да открие автомобила. Също да провери в данъчната служба дали Пел има недвижима собственост.

Планински връх… Това ли е търсил в Интернет от затвора?

Имаше още неизяснени въпроси, но тя беше доволна от напредъка. Най-после имаше чувството, че малко е започнала да разбира Даниел Пел. Канеше се да попита още нещо, когато телефонът й иззвъня.

— Извинете ме.

Вдигна.

— Катрин, аз съм.

Тя притисна апарата до ухото си.

— Ти Джей, какво има?

Подготви се за нещо сериозно. Фактът, че той не я нарече „шефке“, означаваше, че има лоша новина.