Спящата кукла

27.

Сряда

Катрин Данс седеше в едно бунгало на „Пойнт Лобос Ин“ — за пръв път влизаше в скъпия мотел. Намираше се на тих път близо до шосе № 1 южно от Кармел сред дивата и живописна местност, на която беше наречен. Сградата в тюдоров стил бе скрита от шосето — намираше се на края на дълга алея — и полицаят от монтерейското шерифство, който чакаше в колата си отпред, имаше добра гледка към пътя. Точно затова бе избрала това място.

Данс се обади на О’Нийл. В момента той работеше по сигнал за изчезнал човек в Монтерей. Телефонира също на Ти Джей и Каранео. Нямаше нищо ново. Младият полицай й съобщи, че не е имал успех при проверката на евтини хотели и пансиони, където би могъл да е отседнал Пел.

— Опитах всичко до Гилрой, агент Данс, но…

— Евтини хотели ли каза?

Каранео замълча за момент:

— Да, агент Данс. Не съм се обаждал в скъпите. Реших, че беглецът няма много пари.

Данс си спомни тайния телефонен разговор на Пел от затвора, при който беше станало дума за девет хиляди и двеста долара.

— Пел вероятно очаква да си помислим точно това. Което означава…

Тя замълча. Остави Каранео сам да се досети:

— По-хитро би било да отиде в скъп хотел. Хъм. Добре. Ще се заема. Чакайте. Къде сте в момента, агент Данс? Мислите ли, че може…

— Вече проверих всички тук — увери го тя.

Затвори, погледна часовника си и отново се запита каква полза щеше да има от този недомислен план.

След пет минути на вратата се почука. Данс отвори и видя едрия агент от КБР Албърт Стемпъл, закриващ с тялото си дребна жена около трийсетте. Ниската и набита Линда Уитфийлд имаше хубаво лице, незагрозено с грим, и къса червена коса. Дрехите й бяха поизносени — черни панталони, изтъркани на коленете, и червен пуловер, от който висяха конци. Над V-образното й деколте се виждаше оловносив метален кръст. Данс не долови парфюм и ноктите на Линда бяха без лак и изрязани късо.

Жените се ръкуваха. Линда имаше силни ръце.

Стемпъл вдигна вежда. Тоест: „Има ли още нещо?“

Данс му благодари и едрият полицай остави куфара на Линда, след което излезе. Катрин заключи вратата и другата жена влезе в хола на двустайното бунгало. Огледа луксозното обзавеждане, сякаш не беше виждала нещо толкова скъпо.

— Леле!

— Сложила съм вода за кафе — отбеляза Данс и махна към кухненския бокс.

— Предпочитам чай, ако може.

Приготви й една чаша.

— Надявам се, че няма да се наложи да останете дълго. Дори за през нощта.

— Нещо ново за Даниел?

— Не.

Линда огледа спалните, сякаш ако избере една от тях, ще се престраши да остане по-дълго, отколкото й се искаше. Подвоуми се, после взе решение. Избра си стая и внесе куфара си, след малко се върна в хола, взе чашата, наля си мляко и седна.

— Не бях летяла със самолет — сподели. — А тази машина… беше невероятно. Толкова беше малък, но ме залепи за седалката, когато излиташе. Имаше и един агент от ФБР. Беше много любезен.

Седнаха на удобните дивани от двете страни на масичката. Линда отново огледа бунгалото.

— Леле, страхотно е!

И още как. Данс се питаше какво ли ще кажат счетоводителите на ФБР, когато видят сметката. Бунгалото струваше близо шестстотин долара на вечер.

— Ребека също идва насам. Но с вас можем да започваме.

— Ами Саманта?

— Не пожела да дойде.

— Значи сте разговаряли с нея?

— Отидох да я видя лично.

— Къде е тя?… Не, чакайте, сигурно не можете да ми кажете.

Данс се усмихна.

— Чух, че си е направила пластична операция, сменила е името си и всичко.

— Вярно е, да.

— На летището купих вестник да прочета какво става.

Данс си спомни, че в дома на брат й няма телевизор; дали беше по етични причини, или начин на живот? Или по икономически? В днешно време човек можеше да си прекара кабел за стотина долара. Данс забеляза, че токовете на Линда са почти напълно износени.

— Пишеше, че със сигурност той е убил надзирателите. — Линда отпи от чая. — Това ме изненада. Даниел не използваше насилие. Беше готов да посегне само при самозащита.

От гледна точка на Пел точно това бе причината да убие надзирателите.

— Все пак — продължи тя — е оставил някого, без да му направи нищо. Онзи шофьор.

Само защото е имал полза от това.

Данс попита за убийството на държавния служител в Рединг.

— Чарлс Пикъринг ли? — Жената замислено заоглежда кухненските уреди. — Не съм чувала Даниел да говори за него. Но ако полицията го е пуснала, предполагам, че не го е извършил.

Интересна логика.

— Как се запознахте с Пел?

— Беше преди десетина години. В парка „Голдън Гейт“. В Сан Франциско. Бях избягала от къщи и спях там. Даниел, Саманта и Джими живееха в Сийсайд заедно с още неколцина. Пътуваха по крайбрежието като катунари. Продаваха разни неща, които купуваха или изработваха. Сам и Джими бяха доста талантливи. Правеха рамки за снимки, кутии за компактдискове, закачалки за вратовръзки. Такива неща… Както и да е, бях избягала този уикенд — не беше голяма работа, често го правех — и Даниел ме засече при японската градина. Седна и заговорихме. Даниел има тази дарба. Умее да слуша. Кара те да се чувстваш, все едно си центърът на вселената. Много е такова… съблазнително.

— И вече не се прибрахте у дома.

— Не, напротив. Винаги съм искала да избягам и да не се върна никога. Брат ми го направи. Тръгна си, когато беше на осемнайсет, и не погледна назад. Аз обаче не бях достатъчно смела. Живеехме в Сан Матео и родителите ми бяха много строги. Искаха военна дисциплина. Баща ми управляваше банковия тръст „Санта Клара“ и…

— Чакайте, този Уитфийлд ли?

— Да. Мултимилионерът Уитфийлд. Онзи, който финансира много от компаниите в Силициевата долина и преживя кризата. Онзи, който искаше да влезе в голямата политика, докато дъщеря му не излезе на първа страница по вестниците и не провали всичко. — Тя се усмихна мрачно. — Виждали ли сте човек, когото родителите му са лишили от наследство? Ето, пред вас седи такъв…

Когато бях дете, живеехме като в казарма. Трябваше да правя всичко, както ми кажат. Те определяха как ще подредя стаята си, как ще се облека, какво ще нося на училище, какви оценки трябва да получавам. Баща ми ме биеше до четиринайсетата ми година и спря само защото майка му каза, че не е много уместно да го прави с момиче на моята възраст… Твърдяха, че го правят, защото ме обичали, искали да успея в живота и да съм щастлива. Но не, просто обичаха да командват. Опитваха се да ме превърнат в малка кукла, която да обличат и да си играят с нея.

И така, върнах се вкъщи, но мислех за Даниел. Бяхме говорили, де да знам… само няколко часа. Той ми каза да се осланям на преценката си. Каза ми, че съм умна и красива. — Линда се намръщи. — О, всъщност не бях нито едното, нито другото. Но когато ми го каза, повярвах.

Една сутрин майка ми влезе в моята стая и ме накара да стана и да се облека. Щели сме да ходим на гости на леля ми или де да знам… И трябвало да съм с пола. Исках да си сложа дънки. Не беше нещо официално — отивахме на обикновен обяд. Тя обаче ми вдигна скандал. Разкрещя се: „Не може моята дъщеря…“ Сещате се. Грабнах раницата си и избягах. Боях се, че няма да го намеря, но ми бе казал, че следващата седмица ще бъде в Санта Крус, на битпазара на крайбрежната улица.

Крайбрежната улица в Санта Крус бе известно място за забавления. По всяко време на денонощието там се събираха млади хора. Данс се замисли, че е било подходящо място, на което Пел да набелязва жертвите си.

— Той често се мотаеше там. Там бе срещнал Джими, а по-късно — Ребека. Отидох на автостоп по Първо шосе и той беше там. Зарадва се, когато ме видя. Родителите ми никога не показваха такива чувства. — Линда се засмя. — Попитах го дали знае място, където мога да отседна. Срамувах се, говорех с недомлъвки. Но той каза: „Разбира се. При нас.“

— В Сийсайд?

— Да. Живееха в малка къща там. Беше хубаво.

— Вие, Саманта, Джими и Пел.

— Да.

По поведението на жената личеше, че спомените са приятни — отпуснатите рамене, леките бръчки около очите, жестовете, с които илюстрираше думите си.

Линда отново отпи от чая.

— Каквото и да пишат във вестниците — секти, наркотици, оргии — не е вярно. Беше уютно и приятно. Нямаше наркотици, нито алкохол. Само понякога пиехме вино на вечеря. О, прекрасно беше. Обожавах да съм сред хора, които те приемат такава каквато си, не се опитват да те променят, уважават те. Аз се грижех за къщата. Бях им нещо като майка, ако мога така да кажа. Хубаво беше да ръководя нещата. Никой не ми крещеше, задето имам друго мнение.

— Ами престъпленията?

Линда настръхна.

— Е, имаше и такова нещо. Понякога. Не толкова често, колкото се говори. Дребни кражби от магазини, такива неща. Никога не ми е харесвало. Никога.

Имаше малко жестове на отрицание, но Катрин прецени, че жената не лъже. Изразът на стрес идваше от опита й да омаловажи прегрешенията си. Данс знаеше, че Семейството е извършвало доста по-тежки престъпления от дребни кражби от магазини. Имаше доста грабежи, нападения, джебчийство — престъпления срещу личността, доста по-сериозни от посегателствата върху чужда собственост.

— Нямахме друг избор. Ако искаш да си в Семейството, трябваше да участваш.

— Как беше да живееш с Даниел?

— Не беше толкова лошо, колкото може би си мислите. Просто трябваше да правиш, каквото той поиска.

— Ами, ако не го правиш?

— Никога не ни причиняваше болка. Не и физическа. Най-често… просто се отдръпваше.

Данс си припомни профила на типичен сектантски водач, който бе обрисувал Келъг.

Заплашвал ги е, че ще ги изостави, и това е било най-силното му оръжие.

— Преставаше да ти обръща внимание. Беше плашещо. Започваш да се питаш дали това е краят, дали ще те изхвърли. Някой в църквата ми каза за ония предавания за оцеляване по телевизията. „Биг Брадър“, „Сървайвър“.

Данс кимна.

— Разказа ми колко били популярни. Мисля, че затова хората толкова си падат по тях. Има нещо ужасяващо в идеята да те изгонят от семейството ти.

Линда сви рамене и погали кръста на гърдите си.

— Вие получихте по-дълга присъда от другите. За унищожаване на улики. Как стана това?

Жената стисна устни.

— Беше глупаво. Уплаших се. Даниел се обади и каза, че Джими е мъртъв и в къщата нещо не е станало както трябва. Накара ни да си съберем багажа и да се махнем. Полицията скоро можела да дойде. Даниел държеше в стаята си всички онези книги за Чарлс Менсън, изрезки от вестници, разни други неща. Изгорих някои от тях, преди полицията да дойде. Помислих си, че ще изглежда лошо, ако разберат, че толкова харесва Менсън.

Така и беше станало, помисли си Данс, спомняйки си, че точно този факт е бил използван от прокурора на делото.

Линда разказа още за живота си след арестуването. В затвора станала вярваща и след като я освободили, отишла в Портланд, където си намерила работа в местната протестантска църква. Брат й бил дякон там.

Излизала с някакъв мъж от Портланд, но църквата била целият й живот, а през свободното си време се грижела за приемните деца на брат си и жена му. Тя също искала да осинови дете (имала проблеми и не можела да роди), но това било трудно, след като вече е осъждана. Добави като заключение:

— Нямам много материални неща, но харесвам живота си. Живея богато, в добрия смисъл на думата.

На вратата се почука. Данс посегна към пистолета си.

— Аз съм, шефе. Ти Джей. Забравих паролата.

Катрин отвори вратата и младият полицай влезе с друга жена. Стройна и висока, около трийсет и пет, тя носеше кожена раница, преметната през рамо. Катрин Данс стана, за да посрещне втория член на Семейството.