Спящата кукла

61.

Събота

Обляна в сълзи, жената лежеше в стаята си в евтиния хотел край Дел Монте, на шосе №1. Слушаше бръмченето на колите и гледаше тавана.

Искаше да престане да плаче.

Но не можеше.

Защото той беше мъртъв.

Нейният Даниел вече го нямаше.

Джени Марстън докосна главата си, раната под превръзката я болеше жестоко. Постоянно мислеше за последните няколко часа с него, в четвъртък. Как стояха на плажа южно от Кармел и той държеше камъка, който й напомняше за Джасмин, котката на майка й, единственото живо същество, на което жестоката жена никога не би причинила болка.

Даниел държеше камъка и го въртеше в ръцете си.

— Тъкмо и аз това си мислех, красавице. Прилича на коте. — После я стисна за ръката и прошепна: — Гледах новините.

— О, в мотела ли?

— Да. Любима, полицията знае за теб.

— За…

— Знаят името ти. Знаят коя си.

— Така ли?

— Да.

— О, не… Даниел, миличък, съжалявам…

Тя затрепери.

— Забравила си нещо в стаята, нали?

Тя си спомни. Имейлът. Беше в джоба на дънките й. Призна с жален глас:

— Първото писмо, в което ми писа, че ме обичаш. Не можах да го унищожа. Ти ми каза да го направя, но не можах. Толкова съжалявам. Аз…

— Няма нищо, любима. Но ще трябва да го обсъдим.

— Разбира се, миличък — каза тя, готова за най-лошото.

Зачопли нервно дебелия си нос. Сега дори ангелските песни нямаше да й помогнат.

Той щеше да я изостави. Да я пропъди.

Оказа се обаче, че положението е по-сложно. Една от жените от Семейството му помагаше. Ребека. Искаха да създадат ново Семейство, да се оттеглят в планината и да живеят сами.

— Не смятах да те взимам, красавице, но когато те опознах, промених решението си. Осъзнах, че не мога да живея без теб. Ще говоря с Ребека, ще ми бъде нужно време, за да я убедя. Тя е… трудна. Но накрая ще направи, каквото й кажа. Ще станете приятелки.

— Не знам.

— Двамата с теб, красавице, имаме духовна връзка. С нея никога не съм се чувствал така. Там нещата бяха други.

Ако имаше предвид само секс, Джени щеше да го приеме. Тя не ревнуваше. Щеше да заревнува, ако обичаше друга, ако споделяше с нея радостите и тайните си, ако наричаше друга своя любима или красавица.

— Сега обаче трябва да внимаваме — продължи той. — Полицията знае за теб и лесно може да те открие. Затова трябва да изчезнеш.

— Да изчезна ли?

— За известно време. За месец-два. О, и на мен не ми харесва. Ще ми липсваш.

Личеше си, че е искрен.

— Не се безпокой. Всичко ще е наред. Няма да те изоставя.

— Наистина ли?

— Ще нагласим нещата така, сякаш съм те убил. Полицията ще престане да те издирва. Ще трябва малко да те разкървавя. Да изцапаме с кръв камъка и чантичката ти. Ще си помислят, че съм те убил и съм те хвърлил в океана. Ще боли.

— Съгласна съм, щом ще помогне да сме заедно.

Макар че си помисли: „Само не косата ми, не! Как ще изглеждам после?“

— Предпочитам да нараня себе си, любима, но няма как.

— Добре.

— Ела. Седни. Хвани се за крака ми. Стисни го силно. Така по-малко ще те заболи.

Болката беше ужасна. Но тя захапа ръкава си, стисна силно крака му и се сдържа да не изпищи, докато ножът се забиваше в кожата й.

Окървавената чантичка, окървавената статуя на Джасмин…

Той й даде адрес, на който да отседне в Сан Франциско. Обеща да й се обади, когато опасността премине.

Отидоха при скрития форд „Фокус“, който бяха откраднали от Мос Ландинг, и той й даде ключовете. Сбогуваха се и тя дойде в този евтин хотел. Пусна телевизора още щом влезе в стаята. По цял ден лежеше и притискаше болезнената рана на главата си. От новините узна, че Даниел Пел е бил застрелян при Пойнт Лобос. Зарови глава във възглавницата и запищя. Заудря по леглото. Накрая, изтощена от плач, заспа. Когато се събуди, остана в леглото, втренчена в тавана, местейки поглед от единия към другия ъгъл и обратно. Безспир. Безцелно.

Това й напомни за времето, когато беше омъжена: дълги часове лежеше с извита назад глава и чакаше кръвотечението от носа й да спре, болката да отмине.

В стаята на Тим.

После с десетина други мъже.

Лежеше и чакаше ли, чакаше…

Джени знаеше, че трябва да стане и да действа. Полицията я търсеше — бе видяла снимката от шофьорската си книжка по телевизията, със сериозно лице и огромен нос. Лицето й пламна от срам, когато се видя.

„Затова си размърдай задника“ — каза си.

През последните няколко часа, докато лежеше в евтиното легло, провиснало и с дюшек, целият на буци, тя почувства, че нещо странно става с нея.

Внезапна промяна, като първа есенна слана. Отначало не можа да определи какво чувства. После се досети.

Гняв.

Това чувство бе рядко за Джени Марстън. Обида, страх — да, тя умееше да се свива, да търпи…

Сега обаче я обхвана гняв. Ръцете й затрепериха, дишаше учестено. После, макар че гневът не отмина, тя се почувства абсолютно спокойна. Както при приготвянето на карамел: вариш захарта, докато закипи и се превърне в изпускаща мехури опасна смес (може да залепне за кожата ти и да я изгори като нагорещено лепило). После я изливаш върху мраморна плоча, тя изстива и се превръща в крехък твърд слой.

Това чувстваше Джени сега. Студен, твърд гняв в сърцето си. Твърд…

Със стиснати зъби, с разтуптяно сърце, тя влезе в банята и пусна душа. По-късно седна пред евтината тоалетка пред огледалото и си сложи грим. Отдели близо половин час.

Погледна се. И онова, което видя, й хареса.

Ангелски песни…

Пак си спомни четвъртъка, когато стояха до форда; тя заплака и прегърна Даниел.

— Много ще ми липсваш, миличък.

— Хайде, красавице — прошепна той. — Трябва да свърша една работа, да се погрижа никой да не ни безпокои на нашия планински връх. Но и ти трябва да направиш нещо.

— Какво, Даниел?

— Спомняш ли си онази вечер на брега? Когато поисках да ми помогнеш? Жената в багажника?

Тя кимна:

— Искаш… искаш пак да ти помогна да направиш нещо такова?

Даниел се втренчи в нея със сините си очи.

— Не искам да ми помагаш. Искам да го направиш сама.

— Аз ли?

Той се наведе по-близо към нея.

— Да. Ако не го направиш, никога няма да имаме спокойствие, никога няма да сме заедно.

Тя кимна. Даниел й даде пистолета, който бе взел от полицая, охраняващ къщата на Джеймс Рейнолдс. Показа й как да го използва. Джени се изненада колко е лесно.

Сега, чувствайки гнева в сърцето си, крехък като твърд карамел, Джени отиде при леглото и изтърси съдържанието на найлоновия плик, в който носеше нещата си: пистолета, половината от парите, някои лични вещи и листчето, което й беше дал Даниел. Джени го разгъна и се втренчи в написаните на него имена — Катрин, Стюарт и Еди Данс — и адреси.

Отново чу гласа на любимия си, докато пъхаше пистолета в плика и й го подаваше:

— Имай търпение, красавице. Не бързай. Кое е най-важното, на което съм те научил?

— Владей чувствата си.

Той се усмихна:

— Ти си моята отличничка.

След това я целуна — последната им целувка.