Спящата кукла

46.

Навлязоха в гората, за да не ги види някой от мотела.

— Знаят за Джени — каза Ребека.

— Знам. Видях по телевизията. — Той се намръщи. — Забравила нещо в стаята. Така са я открили.

— И какво сега?

Той сви рамене:

— Няма да създава повече проблеми.

Погледна кръвта под ноктите си. Отново целуна Ребека. Спомни си, че тя бе най-страстното момиче в Семейството. Балонът започна да расте.

— Не знам какво щеше да стане, ако не ми се беше обадила — прошепна той.

След като се настаниха в мотела, Пел бе оставил съобщение на телефонния секретар в дома й, за да й каже къде са. Малко преди полицейската акция Ребека му се обади в „Сий Вю“ и с трескав шепот го предупреди, че полицията знае къде е — Данс бе телефонирала да попита дали трите жени ще помогнат в преговорите, ако той вземе заложници. Пел още не искаше Джени да знае за другата съучастничка, затова й каза, че се обажда камериерката.

— Имахме късмет — отбеляза Ребека, като избърса от лицето си влагата от мъглата.

Изглеждаше страхотно. Джени бе добра в леглото, но не беше такова предизвикателство. Ребека можеше да те държи буден цяла нощ. Балонът не спираше да расте.

— Как се справят моите момичета?

— Карат се и ми късат нервите. Сякаш не сме се разделяли. Всичко е, както преди осем години. Само дето Линда е забила нос в Библията, а Сам не е вече Сам. Прекръстила се е. И вече има цици.

— Наистина ли помагат на ченгетата?

— О, и още как. Опитах се да ги заблудя, колкото мога, но няма как да го правя твърде явно.

— Не се ли досещат каква е истината?

— Не.

Той пак я целуна.

— Ти си най-добрата, любима моя. Благодарение на теб съм тук.

Джени Марстън беше само пионка — всичко бе организирано от Ребека. След като отхвърлиха искането му за обжалване, той започна да мисли за бягство. Успя да се добере до телефон в затвора, без никой да го подслушва, и се обади на Ребека. За известно време тя премисля как да го измъкне. Такава възможност се появи едва наскоро, когато му съобщи, че има план.

Бе прочела някъде за неразкритото убийство на Робърт Херън и реши да направи така, че подозренията да паднат върху него. Така щяха да го прехвърлят на място с по-слаб режим, за да го разпитат и да насрочат дело. Ребека намери стар чук, който пазеше от времето на Семейството, и го скри в гаража на лелята в Бейкърсфийлд.

Пел прегледа писмата от почитателите си, търсейки подходящ кандидат да му помогне. Спря се на Джени Марстън, която беше силно пристрастена към лошите момчета. Изглеждаше отчаяна и уязвима. Пел имаше ограничен достъп до компютри, затова Ребека отвори анонимен имейл адрес, от който, представяйки се за затворника, спечели сърцето на Джени. Една от причините да изберат нея бе, че Джени живееше само на около час от Ребека, която имаше възможност да я проверява, да разучава подробности от личния й живот и да представя нещата, сякаш Пел и младата жена имат духовна връзка.

„О, ние толкова си приличаме, мила, ние сме като двете страни на една монета.“

Любовта към кардиналите и колибрите, зеления цвят, мексиканската храна… Малко ти трябва да накараш някого като Джени Марстън да повярва, че сте сродни души.

Накрая Ребека, представяща се като Пел, успя да убеди Джени, че той е невинен за убийството на Кройтън, и я склони да му помогне в бягството. Идеята за запалителната бомба й беше дошла, след като огледа съдебния арест в Салинас и провери разписанието на доставките за куриерската служба „Ю мейл ит“. Ребека инструктира Джени: да открадне чука, да направи фалшивия портфейл, да ги подхвърли в Салинас. После й обясни как да направи запалителната бомба и откъде да купи огнеупорен костюм и чанта. След като се увери, че всичко е готово, пусна съобщението в сайта „Касапницата“, за да уведоми Пел, че всичко е готово.

— Тази, която се обади преди малко, беше Сам, нали? — попита сега убиецът.

Преди трийсет минути се беше обадил в бунгалото, представяйки се за човек от охраната. С Ребека се бяха разбрали, че която и да вдигне, той ще я накара да провери дали е заключено. Това означаваше, че скоро ще дойде, и Ребека трябва да излезе, и да го чака в беседката.

— Не се усети. Нещастницата все още е наивно мишле. Нищо не разбира.

— Искам да се махна оттук, колкото се може по-скоро, красавице. Колко време ни трябва още?

— Малко остава.

— Намерих адреса на Данс — отбеляза Пел.

— О, трябва да ти кажа нещо. Децата не са вкъщи. Тя не каза къде са, но в телефонния указател намерих някой си Стюарт Данс, вероятно баща й или брат й. Предполагам, че са там. Освен това са под охрана. Няма съпруг.

— Вдовица, а?

— Как разбра?

— Просто знам. Колко са големи децата?

— Не знам. Има ли значение?

— Не. Просто ми е интересно.

Ребека се отдръпна и го огледа:

— Добре изглеждаш за извратен маниак. Доста добре.

Прегърна го. Близостта на тялото й в комбинация с аромата на водорасли и борова гора още повече го възбуди. Той притисна с ръка гърба й. Балонът заплашваше да се пръсне. Пел впи устни в нейните, пъхна езика си в устата й.

— Даниел… не сега. Трябва да се връщам.

Той сякаш не я чу. Заведе я по-навътре в гората, постави ръце на раменете й и я натисна надолу. Тя постави скицника си на влажната земя и коленичи върху него.

— Да не се усъмнят как съм си намокрила коленете.

Започна да разкопчава дънките му.

„Тази Ребека — помисли си Пел. — Винаги мисли за всичко.“

Майкъл О’Нийл най-накрая се обади.

Данс се зарадва да чуе гласа му, макар че тонът му бе сдържан и личеше, че не иска да говорят за скарването им. Усещаше се, че още е ядосан, което не беше типично за него. Това я разтревожи, но нямаше време да мисли за проблема.

— Обадиха ми се от пътната — каза той. — Някакви хора, които се разхождали около Биг Сър, намерили на брега чантичка и някои лични вещи. На Джени Марстън. Още не са открили труп, но пясъкът бил целият в кръв. При огледа са намерили камък с полепнали косми, парченца кожа и кръв.

Също отпечатъци на Пел. Бреговата охрана е изпратила два екипа с лодки да я търсят. В чантичката няма нищо, което да ни помогне. Документ за самоличност и кредитни карти. Ако деветте хиляди и двеста долара са били там, Пел ги е взел.

„Убил я е…“

Данс затвори очи.

Пел беше видял снимката на Марстън по телевизията и тя се е превърнала в излишен товар.

„Вторият заподозрян логаритмично увеличава шансовете за залавяне…“

— Съжалявам — каза О’Нийл.

Бе отгатнал чувствата й — Данс изобщо не се беше замислила, че като покажат снимката на жената по телевизията, могат да причинят смъртта й.

„Мислех, че е добър начин да улесним залавянето на този изверг“ — помисли си тя.

— Беше правилно решение — успокои я О’Нийл. — Трябваше да го направим.

„Ние“. Не „вие“, както се изразяваше Овърби.

— Кога е станало?

— Криминалистите още се опитват да установят. Проверихме покрай шосе №1 и околността, но никой не е видял нищо.

— Благодаря, Майкъл.

Тя замълча, зачака той да каже нещо — за спора им, за Келъг. Нямаше значение какво, просто някаква дума, за да й даде възможност да изясни проблема. Той не пожела.

— Организирам заупокойната служба за Хуан. Ще ти се обадя да ти кажа подробности.

— Благодаря.

— Чао.

Затвори.

Данс се обади на Келъг и Овърби и им съобщи новината. Шефът й не можеше да определи дали е добра или лоша. Наистина, имаше нова жертва, но поне беше един от престъпниците. Така, разсъждаваше той, пресата и обществото щяха да сметнат убийството за точка в полза на добрите.

— Не си ли на това мнение, Катрин?

Катрин не успя да му отговори, защото в този момент от регистрацията на управлението се обадиха, че Тириса Кройтън е пристигнала.

Спящата кукла не изглеждаше, както си я беше представяла Катрин Данс.

Тириса Кройтън Болинг бе висока, стройна и с дълга светлокестенява коса, достигаща почти до кръста й. Виждаха се и червеникави кичури. На лявото й ухо имаше четири обици като точки, на дясното — пет, на повечето й пръсти имаше сребърни пръстени. Лицето й, лишено от грим, бе слабо, хубаво и бледо.

Мортън Негъл въведе момичето и лелята — набита жена с къса прошарена коса — в кабинета на полицайката. Мери Болинг бе навъсена и неспокойна, очевидно това беше последното място на света, на което искаше да бъде. Жените се ръкуваха и се запознаха. Момичето се държеше непринудено и добронамерено, но малко нервно. Лелята беше сдържана.

Негъл, разбира се, искаше да остане — та нали разговорът със Спящата кукла бе негова заветна цел още преди бягството на Пел — но явно се бяха споразумели засега да стои настрана. Каза, че ако нямат нужда от него, ще се прибере вкъщи.

— Благодаря — искрено изрече Данс.

— Довиждане, господин Негъл — каза Тириса.

Той кимна и на двете — на момичето и на жената, която се беше опитала да го застреля (изглеждаше, че не би се отказала от втора възможност). Негъл се изкиска по характерния си начин, подръпна развлечените си панталони и излезе.

— Благодаря, че дойде. Тириса ли те наричат?

— По-често „Тери“.

Данс се обърна към лелята:

— Имате ли нещо против да разговарям с племенничката ви насаме.

— Разбира се, няма проблем — намеси се момичето.

Лелята се двоумеше.

— Няма проблем — настоя Тириса нетърпеливо.

Както добрият музикант умее да изтръгне цяла гама от тонове от инструмента си, така децата владеят разнообразни нюанси на гласа си.

Данс бе наела стая в един близък мотел. Резервацията беше на фалшиви имена, които понякога използваше, когато настаняваше свидетели.

Ти Джей заведе лелята при Албърт Стемпъл, който щеше да я придружи до мотела и да чака там.

След като останаха сами, Данс стана и затвори вратата. Не знаеше дали момичето пази спомени, които могат да излязат наяве, факти, които да им помогнат да открият Пел, но щеше да се опита да ги открие. Нямаше да е лесно. Въпреки силния характер на Тириса и дръзкото й държане тя правеше онова, което всяко седемнайсетгодишно дете би направило — издигаше бариери, които да я предпазят от болката на спомена.

Данс нямаше да узнае нищо, докато не преодолее тези препятствия. В своите методи на разпит тя не използваше класическа хипноза, но знаеше, че когато се отпусне и не се разсейва с външни дразнители, човек може да си спомни събития, за които при други обстоятелства няма да се сети. Покани Тириса да седне на удобния диван и изключи ярката лампа, оставяйки да свети само тази на бюрото.

— Удобно ли ти е?

— Да, предполагам.

Момичето все още стискаше ръцете си в скута, седеше с присвити рамене и усмивката му бе напрегната. Признаци на стрес.

— Онзи човек, господин Негъл, каза, че искате да ме попитате какво е станало в нощта, когато убиха родителите ми, брат ми и сестра ми.

— Така е. Знам, че си спяла през цялото време, но…

— Какво?

— Знам, че си спяла, когато е станало убийството.

— Кой ви каза?

— Ами, във вестниците… полицията…

— Не, не. Бях будна.

Данс примигна удивено:

— Наистина ли?

Момичето изглеждаше още по-изненадано:

— Ами, да. Мислех, че затова искате да ме видите.