Спящата кукла

2.

Окръжният прокурор на Монтерей Алонсо Сандовал — Санди бе хубав, набит мъж с буйна черна коса и големи мустаци. Седеше в кабинета си два етажа над съдебния арест, зад бюро, затрупано от папки.

— Здравей, Катрин. Е, как е нашето момче?… Започна ли да се бие в гърдите и да крещи: „Аз съм виновен“?

— Не точно.

Данс седна и погледна чашата с кафе, която бе оставила на бюрото преди четирийсет и пет минути.

— Оценявам го на един от най-неуспешните разпити на всички времена.

— Изглеждаш разстроена, шефке — отбеляза нисък мъж с лунички и къдрава червена коса.

Носеше дънки, тениска и карирано яке. Облеклото на Ти Джей бе нестандартно за агент на КБР — най-консервативната полицейска служба в целия Щат на голямата мечка — но това можеше да се каже за всичко, свързано с него. Ти Джей Сканлън живееше в планината около Кармел Вали в схлупена къщичка, която можеше да бъде експонат в музей на антикултурата, олицетворяващ живота в Калифорния през шейсетте. Когато се занимаваше със следене или работеше под прикритие, обикновено действаше сам, а не в екип с друг агент, каквато бе практиката в Калифорнийското бюро за разследване. Сега обаче партньорът на Данс беше в Мексико за едно екстрадиране и Ти Джей се възползва от възможността да види Сина на Менсън.

— Не съм разстроена. Просто ми е любопитно.

Тя обясни как разпитът вървял добре, докато Пел не избухнал. Ти Джей я погледна скептично и тя най-после призна:

— Е, добре де, малко съм разстроена. И преди са ме заплашвали, но неговите закани бяха от най-лошите.

— Най-лошите ли? — попита Хуан Милар, висок, мургав млад детектив от следствения отдел на Монтерейското шерифство, чието главно управление бе наблизо до съда.

— Спокойни закани.

Ти Джей вметна:

— Закани, изречени с весел тон. Когато престанат да крещят и започнат да шепнат, значи става лошо.

Малчуганите прекарват дълго време сами…

— Какво стана? — попита Сандовал, който изглеждаше по-загрижен за делото, отколкото за сигурността на Данс.

— Когато каза, че не познава Херън, не видях никаква реакция. Прояви нежелание и отричане едва когато започнах да му говоря за тайния план на полицията. Забелязах и някои нестандартни движения, отклонения от основния поведенчески профил.

Често наричаха Катрин Данс „Живия детектор на лъжата“, но това не беше точно — всъщност като всеки опитен специалист по кинесика тя бе стресов детектор. Това беше ключът за разкриване на лъжата — усетеше ли причината за стреса, започваше да се задълбочава в темата, докато заподозреният не се огъне.

Специалистите по кинесика разпознават няколко вида стрес. При някои хора той се получава, когато не казват истината. Данс го наричаше „стрес на лъжата“. Но хората изпитват и общ стрес, когато се чувстват неудобно или са нервни, и той няма нищо общо с лъжата. Всички го чувстваме, когато закъсняваме за работа например, ако трябва да изнасяме реч пред публика, се страхуваме, че ще пострадаме. Данс бе открила, че с двата вида стрес са свързани различни начини на поведение.

Тя обясни това и добави:

— Според мен усети, че е загубил възможност да определя насоката на разговора, и затова избухна.

— Въпреки че онова, което си му говорила, е било в негова полза?

Хуан Милар разсеяно се почеса по ръката. На свивката между палеца и показалеца му имаше белег от махната татуировка на улична банда.

— Точно така.

Изведнъж мисълта на Данс направи една от онези неочаквани връзки — от А през Б до Х — за които сама не знаеше как стават, но винаги им обръщаше внимание.

— Къде е бил убит Робърт Херън?

Погледна картата на окръг Монтерей, закачена на стената.

— Тук.

Прокурорът посочи мястото в жълтеникавия трапецовиден контур.

— А къде са намерили чука и портфейла?

— Някъде тук.

Мястото бе в жилищен района на около километър от местопрестъплението.

— Имате ли снимка на кладенеца? — попита Данс.

Сандовал бръкна в една папка.

— Хората на Хуан са направили доста снимки.

— Момчетата си поиграха с парчетата. — Римата прозвуча странно от устата на грубоватия латиноамериканец. Той се усмихна стеснително: — Чух го някъде.

Прокурорът извади купчина цветни снимки, разрови ги и взе тези, които му трябваха.

Данс ги огледа. Обърна се към Ти Джей:

— Преди шест или осем месеца в района имаше някакво разследване, нали?

— Да, на пожар. В новия жилищен район.

Тя посочи на картата мястото, където се намираше кладенецът, и продължи:

— Жилищата още са в строеж, а това… — кимна към снимката — … е каменен кладенец.

Всички в района знаят, че водата е изключително ценна в тази част на Калифорния, затова издълбаните в основна скала кладенци, с малък дебит никога не се използват за поливане, а само за пиене.

— Мамка му! — Сандовал за момент затвори очи. — Преди десет години, когато е бил убит Херън, това е било земеделска земя. Още не е имало кладенец.

— Нямало го е и преди една година — измърмори Данс. — Затова Пел толкова се ядоса. Била съм близо до истината: някой наистина е откраднал чука от леля му в Бейкърсфийлд, направил е фалшив портфейл и ги е подхвърлил. Само че не е било, за да го натопят.

— О, не — прошепна Ти Джей.

— А защо? — попита Милар, като гледаше ту единия, ту другия агент.

— Пел е организирал всичко — заяви Данс.

— Защо? — поинтересува се Сандовал.

— Защото не може да избяга от „Капитола“.

Този затвор, също като „Пеликан Бей“ в северната част на щата, е снабден с най-новата техника за охрана и е определен за най-опасните престъпници.

— Оттук обаче може.

Катрин Данс трескаво посегна към телефона си.