Спящата кукла

63.

На стотина-двеста метра на морското равнище сигурно бе прекрасен слънчев ден, но районът около болницата „Монтерей Бей“ тънеше в гъста мъгла.

Влажният въздух ухаеше на бор, евкалипт и цветя — гардения може би, но Данс не беше сигурна. Тя обичаше растения, но както с храната, предпочиташе да ги купува готови за употреба от хора, които разбират, а не да се опитва да ги отглежда сама, рискувайки да унищожи всичко.

Застанала до една цветна леха, тя погледна към входа на болницата. Роджър Уитфийлд тъкмо изкарваше сестра си с количка. Братът на Линда бе строен мъж със сериозно лице, чиято възраст можеше да е всякаква в границите между трийсет и пет и петдесет и пет години. Напълно отговаряше на очакванията на Данс — мълчалив и консервативен, с изгладени дънки, колосана риза и вратовръзка, закрепена с метална щипка, на която имаше кръстче. Когато се запознаха, бе стиснал силно ръката на Данс, без по лицето му да се появи и следа от усмивка.

— Извинете ме, ще сляза да докарам колата.

— Ще издържиш ли пътуването? — обърна се Данс към Линда, когато той се отдалечи.

— Ще видим. Имаме познати в Мендосино; бяха в нашата църква. Роджър им се обади. Може да пренощуваме у тях.

Линда гледаше разсеяно и нервно се смееше без повод — Данс предположи, че са й дали много, ама много силни успокоителни.

— Съветвам те да се отбиете. Не бързайте. Поглезете се.

— Да се поглезим… — Жената пак се засмя. — Как е Ребека? Не се сетих да попитам по-рано.

— Все още е в интензивното. — Данс кимна към болницата. — Може би не много далеч от стаята, в която ти лежа.

— Ще се оправи ли?

— Лекарите мислят, че да.

— Ще се моля за нея.

Линда пак се изсмя. Катрин си спомни характерния смях на Мортън Негъл. Тя коленичи до количката.

— Не знам как да ти благодаря за онова, което направи. Знам, че ти беше трудно. И съжалявам, че пострада. Без помощта ти нямаше да го заловим.

— Бог си върши работата, животът продължава. Доброто побеждава.

Полицайката не схвана мисълта й; беше като помпозните сентенции на Чарлс Овърби. Линда примигна.

— Къде ще погребат Даниел?

— Обадихме се на леля му в Бейкърсфийлд, но тя не помни дори собственото си име. Брат му — Ричард? Не проявява интерес. След аутопсията ще го погребат тук. За безплатните погребения в окръг Монтерей е прието телата да се кремират. Има обществено гробище.

— Осветено ли е?

— Не знам. Предполагам, че да.

— Ако не е, би ли намерила осветено? Подходящо място за гроба му. Аз ще платя.

За човека, който се опита да я убие…

— Ще се погрижа.

— Благодаря.

В този момент тъмносиня акура навлезе рязко на паркинга и спря със свирене на гуми. Появата й бе толкова внезапна, че Данс приклекна и спусна ръката си към пистолета.

От автомобила обаче слезе Саманта Маккой. Приближи се към полицайката и Линда. Попита болната:

— Как си?

— Натъпкаха ме с лекарства. Мисля, че утре ще съм като парцал. Може би и през следващия месец.

— Тръгваш си, без да се сбогуваш.

— Защо мислиш така? Щях да ти се обадя.

Данс веднага долови лъжата. Вероятно Саманта също.

— Добре изглеждаш.

Линда отново се изкиска.

Настъпи тишина. Пълна тишина — мъглата поглъщаше околните шумове.

Саманта сложи ръце на кръста си и погледна жената в количката.

— Доста странни бяха тези дни, а?

В отговор — пак смях, изморен и предпазлив.

— Линда, искам да ти се обадя. Можем да се срещнем пак.

— Защо? Да ме психоанализираш? Да ме спасиш от ноктите на църквата?

В думите й имаше горчивина.

— Просто искам да те видя. Не е нужно да има друга причина.

Линда явно напрегна ума си, за да отговори:

— Сам, преди осем-девет години с теб бяхме различни хора. Сега сме още по-различни. Нямаме нищо общо.

— Нищо общо ли? Не е вярно. Заедно минахме през адски изпитания.

— Да, така е. Бог ни помогна да оцелеем, после ни изпрати в различни посоки.

Саманта коленичи и взе ръката на другата жена, като внимаваше да не докосне раната й. Така навлизаше в личната проксемична зона на Линда.

— Чуй ме. Слушаш ли ме?

— Какво? — нетърпеливо се сопна тя.

— Живял някога един човек.

— Какъв човек?

— Само слушай. Човекът си стоял вкъщи и станало наводнение, много силно наводнение. Водата заляла първия етаж и спасителите изпратили лодка, но той ги отпратил: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ Водата заляла втория етаж. Изпратили втора лодка, но той пак: „Не, вървете, Бог ще ме спаси.“ Водата продължила да се покачва и той се качил на покрива. Изпратили хеликоптер, но той все повтарял: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ И хеликоптерът отлетял.

— За какво говориш? — попита Линда.

Другата жена продължи:

— Водата го заляла и той се удавил. Озовал се на небето пред Господ и го попитал: „Господи, защо не ме спаси?“ Господ недоумяващо поклатил глава: „Странна работа, не разбирам какво не е наред. Изпратих ти две лодки и хеликоптер.“

Данс се изсмя. Линда примигна, явно разбра шегата и й идваше да се засмее, но се сдържа.

— Хайде, Линда. Ние сме последният хеликоптер една за друга.

Другата жена не отговори.

Сам пъхна визитната си картичка в ръката й.

— Обади се, ако решиш.

Линда мълчаливо се втренчи в картичката. След малко каза:

— Сара Старки? Така ли се казваш?

Саманта се усмихна:

— Това няма как да променя. Но ще кажа на съпруга си. Всичко. Обадих му се и скоро ще пристигне със сина ни. Ще останем няколко дни в района. Поне така се надявам. Но след като му кажа истината, може просто да обърне колата и да си тръгне.

Линда не коментира. Завъртя картичката и се загледа към алеята, по която се приближаваше очукан сребрист пикап. Колата спря и Роджър Уитфийлд слезе.

Саманта се представи с истинското си име, не като „Сара“.

Братът на Линда вдигна вежди и сдържано стисна ръката й. После с Данс помогнаха на ранената да се качи и полицайката затвори вратата.

Саманта се покачи на стъпенката.

— Линда, помни: хеликоптера.

— Сбогом, Сам. Ще се моля за теб.

Без да продумат повече, братът и сестрата заминаха.

Саманта и Данс останаха загледани в пикапа по криволичещата алея, докато задните светлини се превърнаха в едва видимо бледо сияние в мъглата.

След като изчезнаха, Катрин попита:

— Кога ще пристигне съпругът ти?

— Преди час е тръгнал от Сан Хосе. Предполагам, че скоро ще се появи.

— Искаш ли да останете в бунгалото тази вечер?

— Да. Благодаря. — Сам кимна след пикапа. — Мислиш ли, че ще ми се обади?

Въпреки всичките си умения като детектив, въпреки способностите си да разчита жестовете и мимиките Катрин Данс не знаеше отговора на този въпрос. Единственото успокоение, което можеше да даде, беше:

— Е, нали все пак не хвърли картичката ти.

— Засега — тъжно се усмихна Сам и тръгна към колата си.

Вечерното небе бе чисто, мъглата се беше вдигнала.

Катрин Данс стоеше сама на Палубата. Патси и Дилън тичаха из задния двор, улисани в някаква кучешка игра. Тя бе приключила с приготовленията за утрешното тържество за рождения ден на баща си. Пиеше немска бира и слушаше „Прерийна компания вкъщи“, музикалното предаване на Гарисън Кийлър, което следеше от години. Когато то свърши, изключи стереото и чу далечни звуци от пианото на Маги и глухите баси от уредбата на Уес.

Заслушана в музиката на момчето (стори й се, че беше „Колдплей“), тя се подвоуми за минута, после спонтанно извади мобилния си телефон, намери номера, който й трябваше, и натисна зеленото копче.

— Здравей — обади се Брайън Гъндерсън.

Дисплеят, изписващ името на този, който те търси, бе довел до възникването на нов начин за водене на телефонните разговори. Брайън имаше цели три секунди на разположение да обмисли репликите си.

— Здравей — отговори тя. — Извинявай, че не ти се обадих. Знам, че си ме търсил няколко пъти.

Той се засмя, както бе свикнала да го слуша от няколкото им излизания на ресторант или на плажа. Приятен смях. И умееше да се целува, спомни си тя.

— Признавам, че имаше извинителна причина. Гледах новините. Кой е Овърби?

— Шефът ми.

— А, оня смахнатият, за когото ми разправяше?

— Да.

Данс се запита дали не е била твърде недискретна.

— Гледах една пресконференция и той спомена името ти. Каза, че си му помагала за залавянето на Пел.

Тя се засмя. Ако Ти Джей го беше чул, моментално щеше да й лепне прякора „Помощник Данс“.

— Хванахте го, значи.

— Да, хванахме го.

Да беше само това…

— Ти как си? — попита тя.

— Добре. Бях за няколко дни в Сан Франциско, изстисквах пари от хора, които изстискват пари от други хора. Спечелих си добър хонорар. Всички са доволни.

Разказа, че спукал гума на Сто и първо шосе, докато се прибирал. Музиканти от любителски квартет, връщащи се от турне, спрели и му сменили гумата.

— Пееха ли, докато я сменяха?

— Уви, не. Но ще отида на някое от представленията им в Бърлингейм.

„Това покана ли е?“ — почуди се Данс.

— Как са децата? — поинтересува се той.

— Добре са. Вършат си детските работи.

Тя замълча, запита се дали първо да го покани на кафе, или направо на ресторант. Реши, че една вечеря ще е съвсем уместна, след като вече са излизали.

— Благодаря все пак, че се обади.

— Няма защо.

— Е, няма значение.

„Няма значение“ ли?

— Знаеш ли защо те търсих? С една позната отиваме в Ла Хоя тази седмица.

„Позната“ — тази удобна дума.

— Чудесно. Ще се гмуркате ли? Беше споменал, че обичаш. Спомням си.

При Ла Хоя има голям резерват за морски животни. С Брайън бяха говорили да отидат някога.

— О, да. И това сме предвидили. Исках да те попитам за онази книга, която ти бях дал, пътеводителя за туристическите маршрути около Сан Диего.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. Купих си нов. Задръж го. Може някой ден да отидеш.

Тя се засмя — нервен смях като запазената марка на Мортън Негъл.

— Добре.

— Иначе как си?

— Ами, супер.

— Ще ти се обадя, когато се върна.

Експертът по кинесика, опитният наблюдател на човешкото поведение, Катрин Данс знаеше, че много често хората лъжат, очакват — дори се надяват — събеседникът им да усети лъжата. Обикновено в ситуации като тази.

— Ще се радвам, Брайън.

Предполагаше, че вече никога няма да се чуят.

Данс затвори телефона и отиде в стаята си. Разбута купищата обувки и изрови старата си китара „Мартин 00-18“, модел отпреди четирийсет години, с махагонов гръб и страни и предна дъска от смърчово дърво, потъмняло с годините до цвета на гъст карамел.

Отново излезе на терасата и седна. С непохватни от студа (и липсата на тренинг) пръсти настрои инструмента и засвири. Първо няколко лесни гами и арпеджи, после песента на Боб Дилън „Утре е след цяла вечност“.

Мислите й блуждаеха — между Брайън Гъндерсън и вечерта с Уинстън Келъг на предната седалка на служебния форд „Таурус“.

Миризма на мента, пот и афтършейв…

Докато свиреше, забеляза раздвижване в къщата. Синът й се промъкна до хладилника в кухнята, грабна чаша мляко и бисквитите и пак изтича в стаята си.

Данс се замисли, че през цялото време е смятала държането на Уес за отклонение от нормалното поведение, недостатък, който трябва да се оправи.

„Родителите често остават с чувството, че възраженията на децата им срещу възможен втори баща или дори срещу случайни партньори са основателни. Това мислене е погрешно…“

Сега не беше убедена. Може би понякога възраженията им наистина са основателни. Може би трябва да ги слушаме непредубедено, като при разпит на свидетели или заподозрени. Може би твърде малко му обръщаше внимание. Да, наистина, Уес бе само дете, не любовен партньор, но и той имаше право на глас.

„Коя съм аз? — запита се тя. — Специалист по кинесика, който определя основни поведенчески профили и търси отклонения от тях. Дали авантюрата ми с Уинстън Келъг не беше отклонение от основния ми профил?“

Може би реакциите на сина й говореха точно за това.

Струваше си да се замисли.

Беше на средата на песента — тананикаше си тихо, понеже не знаеше добре текста — когато чу скърцане от вратата, водеща към терасата.

Тя спря и погледна към стълбите, откъдето след малко се появи Майкъл О’Нийл. Носеше сиво-бежовия пуловер, който му беше подарила за една екскурзия на ски в Колорадо преди няколко години.

— Здравей. Преча ли ти?

— Не, изобщо.

— Ан има дупка в ангажиментите след час, но реших първо да се отбия да те видя.

— Радвам се.

Той си извади бира от хладилника, погледна Данс и когато тя кимна, взе една и за нея. Седна на съседния стол. Бирите се отвориха с изпукване. Двамата отпиха.

Данс засвири инструментална партия за китара от стара келтска песен на Търлоу О’Карълан, сляп странстващ арфист.

О’Нийл мълчеше, само отпиваше от време на време и поклащаше глава в ритъма на мелодията. Гледаше към океана — макар че не можеше да го види от високите борове. Данс си спомни, че след като гледаха един стар филм със Спенсър Трейси за някакъв вманиачен рибар, Уес нарече О’Нийл „Стареца от морето“. Тогава с Катрин доста се посмяха на шегата.

Когато тя спря да свири, О’Нийл заговори:

— Има проблем около Хуан. Чу ли?

— Хуан Милар ли? Не, какво?

— Получихме доклада от аутопсията. Съдебният лекар е открил вторични обстоятелства. Определил ги е като съмнителни. Ще започнем разследване.

— Какъв е проблемът?

— Хуан не е умрял от инфекция или шок, както обикновено става при тежки изгаряния. Починал от взаимодействието между морфина и дифенилдрамин — антихистаминов препарат. Прелели са му повече от необходимото морфин и никой не му е предписвал антихистамин. Взаимодействието с морфина е опасно.

— Умишлено ли е?

— Най-вероятно. Исках само да знаеш.

Тя си спомни думите на майка си, когато й казваше какво е чула от Хуан. „Убий ме…“

— Възможно ли е сам да го е направил?

— Не. Изключено.

Данс се запита кой може да го е направил, ако е било подпомогнато самоубийство. Поклати глава:

— След всичко, което преживяха близките му. Ако научиш нещо, непременно ме уведоми.

Помълчаха за известно време. Данс подуши миризма на дим и обилния афтършейв на О’Нийл. Комбинацията й харесваше.

Отново засвири. Този път версия на „Товарния влак“ от Елизабет Котън, една от най-завладяващите мелодии, които беше чувала. Можеше да звучи в ушите ти с дни.

Когато свърши, О’Нийл каза:

— Чух за Уинстън Келъг. Никога нямаше да се досетя. Новините се разпространяват бързо.

— Да.

— Ти Джей ми разказа всички подробности.

О’Нийл поклати глава и махна на Дилън и Патси. Кучетата заскачаха около него. Той им хвърли кучешки бисквити от един буркан, оставен до бутилка с текила. Те налапаха лакомствата и хукнаха нанякъде. О’Нийл отбеляза:

— Изглежда, че случаят ще е труден. Обзалагам се, че от Вашингтон искат да се потули.

— О, да. От най-висша инстанция.

— Ако искаш, мога да се обадя тук-там.

— В Чикаго, Маями или Лос Анджелес?

О’Нийл примигна изненадано и се засмя:

— И ти ли си мислеше за това? Кой е най-ясният случай?

— Аз съм за съмнителното самоубийство в Лос Анджелес. В щата е, така че попада в юрисдикцията на КБР и Келъг не може да го представи като самозащита. Освен това фалшивият файл, който той унищожи, беше именно за този случай. Защо ще го прави, ако е невинен?

Данс бе твърдо решена, ако на Келъг му се размине за убийството на Пел (което бе съвсем възможно), да не го остави да се измъкне. Щеше да разследва другите убийства.

Явно нямаше да е сама.

— Добре — каза О’Нийл. — Да се видим утре и да прегледаме уликите.

Тя кимна.

Детективът допи бирата и си взе друга.

— На Овърби сигурно няма да му се пътува до Лос Анджелес.

— Ако щеш, вярвай, мисля, че ще отиде.

— Сериозно?

— Ако пътуваме в икономичната класа.

— И на промоция — добави О’Нийл.

Двамата се засмяха.

— Някакви музикални желания? — попита Данс и почука по китарата.

— Не. — Той се изтегна назад и изпъна крака. — Свири каквото ти е на душата.

Катрин Данс се замисли за момент и засвири.