Спящата кукла

13.

Данс отново чу жабешкото квакане и вдигна мобилния си телефон.

Рей Каранео се обаждаше от куриерската служба „Ю мейл ит“ в Салинас. Управителят на фирмата си спомнил някаква жена, която идвала преди около седмица.

— Само че не е изпратила нищо, агент Данс — докладва младият полицай. — Само разпитала кога минават колите на различните куриерски агенции. Казал й, че „Уърлдуайд Експрес“ идват най-често. Почти на всеки час. Не си спомня нищо друго, освен че я видял пак няколко дни по-късно. Седяла на пейка от другата страна на улицата. Предполагам, че сама е проверявала графика.

За съжаление Каранео не беше успял да направи портрет на жената, защото носела спортна шапка и тъмни очила. Управителят не видял и колата й.

Приключиха разговора и Данс отново се замисли кога ще открият трупа на шофьора от „Уърлдуайд Експрес“.

Още насилие, още смърт, още едно семейство, чийто живот завинаги ще бъде променен.

Последствията ще се разпространяват вечно като вълнички от хвърлен камък по водната повърхност.

Тъкмо си мислеше за думите на Мортън Негъл, когато Майкъл О’Нийл телефонира. По съвпадение имаше новини за шофьора на пощенския камион.

Данс седеше във форда си.

От уредбата звучеше песен на „Феърфийлд Фор“. Изпълнителите на госпъл правеха всичко, за да отклонят мислите й от тазсутрешния инцидент.

„Сега се чувствам защитен…“

Музиката бе спасение за Катрин Данс. За нея полицейската професия не беше преливане в епруветки или взиране в компютърен монитор. Тя работеше с хора. Работата й налагаше да свърже ума, сърцето, емоциите си с техните, да бъде близо до тях, за да усети истината, която може би знаеха, но не искаха да споделят. Разпитите обикновено бяха трудни, дори мъчителни и споменът за онова, което разпитваният е казал или направил — често ужасни престъпления — никога не се изтриваше съвсем от съзнанието й.

Когато келтските струни на Алан Стивъл, темпераментните кубински ритми на Нати Бо и Бени Били или агресивните акорди на Лайтнин Хопкинс звучаха в ушите й, тя преставаше да чува потрисащите отговори на разпитваните от нея убийци и изнасилвани.

Сега Данс унесено слушаше пращящия запис отпреди половин столетие.

„Карай, Джордан, карай…“

Пет минути по-късно спря в покрития паркинг на една сграда в Монтерей, на няколко пресечки от булевард „Мънрас“. Приближи се до хондата на шофьора от „Уърлдуайд Експрес“, до която стояха О’Нийл и още един полицай. Багажникът бе отворен, капакът — изцапан с кръв.

Имаше още един човек.

Били Гилмор, шофьорът, за когото Данс бе почти сигурна, че е мъртъв. За нейно удивление човекът беше жив и здрав.

Дебелакът имаше няколко синини и голяма превръзка на челото — върху раната, от която явно бе дошла кръвта — но се оказа, че не е пострадал при схватка с Пел. Беше се наранил, докато се въртял в багажника, за да се намести.

— Не съм се опитвал да се измъкна — сподели той. — Страхувах се. Някой обаче ме е чул и се обадил в полицията. Пел ми каза да остана вътре три часа. Заплаши, че ако не го направя, ще убие съпругата и децата ми.

— Те са добре — обясни О’Нийл. — Поставени са под полицейска охрана.

Набързо й предаде разказа на Били как Пел отвлякъл камиона, после — леката кола. Шофьорът потвърди, че беглецът е въоръжен.

— Как беше облечен?

— С къси панталони, тъмно яке, шапка с козирка, струва ми се. Но не съм сигурен. Бях уплашен до смърт.

О’Нийл предаде описанието на престъпника на патрулите и блокадите.

Пел не беше казал на Били къде отива, много ясно го бе напътствал до покрития паркинг.

— Знаеше точно къде се намира и че ще е празен.

Съучастничката, разбира се, бе проверила и това. Тук се бяха срещнали и можеше да са тръгнали към Юта.

— Спомняте ли си нещо друго? — попита Данс.

След като Пел го затворил в багажника, Били отново чул гласа му.

— Имаше ли друг с него?

— Не, беше сам. Мисля, че говореше по телефона. Взе телефона ми.

— Вашият телефон? — изненада се Данс.

Спогледаха се с О’Нийл, който веднага се обади в шерифството и нареди техниците да проследят мобилния телефон на шофьора.

Данс попита дали Били е чул какво казва Пел.

— Не. Чух само мърморене.

Телефонът на О’Нийл иззвъня и той се обади. След няколко секунди затвори и каза:

— Нямаме късмет. Или го е счупил, или е извадил батерията. Не улавят сигнал.

Данс огледа гаража.

— Хвърлил го е някъде. Да се надяваме, че е наблизо. Нека някой да претърси кофите за боклук, каналите на улицата.

— И храстите — добави О’Нийл.

Веднага натовари двама от хората със задачата. Ти Джей също се появи.

— Значи, е дошъл насам. Наречи ме глупак, шефке, но аз лично не бих минал оттук, ако отивам в Юта.

Независимо дали е тръгнал за мормонския щат или не, идването на Пел в центъра на Монтерей беше изненада. Градът бе малък и лесно можеха да го забележат. Беше по-далеч от удобни пътища за бягство, отколкото ако бе тръгнал на изток, север или юг. Мястото бе рисковано за среща със съучастник, но ходът беше блестящ. Това бе последното място, където очакваха да отиде.

Имаше нещо още по-необяснимо.

— Били, трябва да те попитам нещо. Защо още си жив?

— Ами… помолих го да не ме убива. На колене. Беше много унизително.

Това беше лъжа. Данс не се нуждаеше от основен поведенчески профил, за да види признаци на стрес в държането на мъжа. Той се извърна и почервеня.

— Трябва да ми кажеш истината. Важно е.

— Това е истината. Плаках като дете. Мисля, че му дожаля за мен.

— На Даниел Пел никога не му е дожалявало за никого — изтъкна О’Нийл.

— Разказвай — тихо настоя Данс.

— Добре… — Били преглътна тежко и лицето му почервеня като домат. — Споразумяхме се. Той щеше да ме убие. Сигурен съм. Каза, че ако ме остави жив…

Очите му се напълниха със сълзи. Трудно бе да гледаш как се мъчи, но тя трябваше да вникне в мисленето на Пел, да разбере защо този човек е още жив, след като други двама бяха убити при подобни обстоятелства.

— Продължавай — подкани го.

— Каза, че ако ме остави жив, трябва да направя, каквото ми поиска. Помислих си, че ще иска пари или нещо подобно, но той каза, че иска… иска… Беше видял снимката на жена ми и я бил харесал. Затова… затова ме накара да му разкажа какво правим с нея. Сещате се, интимни неща. — Шофьорът сведе очи към бетонния под на гаража. — Искаше да чуе всички подробности. Абсолютно всичко.

— Какво друго? — подкани го Данс.

— Не, това е всичко. Беше много срамно.

— Били, моля те да ми кажеш.

Той я погледна и очите му се напълниха със сълзи. Брадичката му затрепери.

— Какво друго стана?

Били си пое тежко дъх.

— Взе домашния ми номер. Каза, че ще ми се обади някоя вечер. Можело да е след месец, можело след шест месеца. Когато реши. Тогава с жена ми трябва да отидем в спалнята. И такова… — Думите едва излизаха от устата му. — Трябва да оставя телефона отворен, за да ни слуша. Пам трябва да говори разни неща.

Данс погледна О’Нийл, който бавно издиша.

— Ще го хванем, преди това да се случи — обеща тя.

Шофьорът избърса лицето си.

— За малко да му кажа; „Я си го начукай, мръсник. Хайде, убий ме.“ Но не можах.

— Върви при семейството си. И се махни от града за известно време.

— Почти му го казах. Истина е.

Един санитар го заведе до линейката, спряна наблизо.

— С какъв човек си имаме работа, по дяволите! — прошепна О’Нийл.

Сякаш прочете мислите на Катрин.

— Детективе, намерихме телефона — извика един полицай и се приближи. — Беше в една кофа на улицата. Батерията беше в друга, на отсрещния тротоар.

— Браво — похвали го О’Нийл.

Данс взе чифт гумени ръкавици от Ти Джей, сложи си ги, взе телефона и му сложи батерията. Включи го и прегледа информацията за последните разговори. Нямаше приети обаждания, но след бягството Пел бе звънял на пет номера. Тя ги каза на О’Нийл, който отново се свърза с техниците в шерифството.

Първият номер беше невалиден. Последователността от цифри бе непълна, което означаваше, че обаждането до мнимия съучастник с инструкции да убие близките на Били е било фалшиво. Било е просто за сплашване на шофьора.

Второто и третото обаждане бяха на друг номер — на мобилен телефон с предплатена карта. Сега той не даваше сигнал — изключен или унищожен. Последните два номера бяха по-полезни. Първият бе бюро „Справки“ с кода на Юта. Последният номер — който Пел вероятно беше научил от „Справки“ — беше на паркинг за каравани край Солт Лейк Сити.

— Бинго! — извика Ти Джей.

Данс телефонира и се представи. Попита дали са разговаряли с някого преди четирийсет и пет минути. Служителката от другата страна на линията провери и отговори, че се бил обадил някакъв човек от Мисури. Отивал на запад и се интересувал колко ще струва едноседмичен престой за малка каравана.

— Други обаждания около този час?

— Майка ми и двама от гостите ни да се оплачат от нещо. Това е.

— Онзи човек каза ли, че смята да дойде?

— Не.

Данс благодари на жената и я помоли веднага да й позвъни, ако онзи човек пак се обади. Разказа на колегите си какво е научила от служителката, после телефонира в щатската полиция на Юта — на един капитан в Солт Лейк Сити, с когото бяха приятели, и му каза какво е положението. Той обеща веднага да изпрати хора да наблюдават паркинга за каравани.

Погледът на Данс спря върху нещастния шофьор, който пак гледаше в земята. Беше й жал за него; човекът щеше да живее до края на дните си със страха, който бе изпитал днес — може би не толкова заради отвличането, колкото заради унижението от сделката с Пел.

Спомни си думите на Мортън Негъл. Били бе оцелял, но той също беше жертва на Даниел Пел.

— Да кажа ли на Овърби за Юта? — попита Ти Джей. — Новината ще му хареса.

В този момент телефонът й пак иззвъня.

— Изчакай — каза тя на младия полицай.

Вдигна. Беше компютърният специалист от затвора. Въодушевен, младежът обяви, че е открил един сайт, който Пел бил посетил. Било свързано с думите „Хелтър Скелтър“.

— Хитър ход — обяви. — Мисля, че не се е интересувал от самото словосъчетание. Използвал го е, за да намери един сайт за обяви, където хората пускат постинги за убийства и други престъпления. Казва се „Касапницата“. Разделен е на подкатегории. Едната е озаглавена „По стъпките на Бънди“, за серийни убийци. Тед Бънди, сещате ли се? „Хелтър Скелтър“ е посветена на сектантските убийства. Намерих обява, която е публикувана в събота, и мисля, че е за него.

— Значи не е написал директно адреса на „Касапницата“, така ли? — уточни Данс. — В такъв случай при обикновена проверка щяхме да открием, че е влизал там.

— Точно така. Затова е използвал търсачката.

— Хитро. Можете ли да откриете от кого е пусната обявата?

— Анонимна е. Няма как да се открие.

— Какво гласи?

Той прочете краткото съобщение, само от няколко реда. Нямаше съмнение, че е предназначена за Пел — даваше всички подробности за бягството му. Подателят на обявата бе добавил още нещо накрая, но когато го чу, Данс поклати глава. Не виждаше логика.

— Извинете, бихте ли повторили?

Той повтори.

— Добре. Благодаря. Изпратете ми копие от обявата.

Тя му даде електронния си адрес.

— Ако мога да ви помогна с друго, само ми кажете — предложи услугите си компютърният специалист.

Данс затвори и помълча за няколко минути, опитвайки се да осмисли посланието. О’Нийл забеляза угрижения й вид, но реши да не я разсейва с въпроси.

Тя се подвоуми, но бързо взе решение. Обади се на Чарлс Овърби и му каза за паркинга на каравани в Юта. Шефът й много се зарадва на новината — сега можеше да каже нещо конкретно на медиите.

Катрин се замисли за разговора с Еди Чан, за въображаемата си любовна среща с Пел. Обади се на Рей Каранео и го натовари с друга задача. Младият полицай помълча няколко секунди, докато осмисли какво се иска от него. Накрая измърмори неубедено:

— Е, добре, агент Данс. Щом казвате…

Разбираше го: задачата беше, меко казано, нестандартна.

— И действай бързо — добави тя.