Спящата кукла

12.

Тя се справи добре, малката му красавица.

Точно бе изпълнила указанията му. Взела чука от гаража на леля му в Бейкърсфийлд (как Катрин Данс се досети за това?). Направила портфейл с инициалите на Робърт Херън. После ги хвърлила в кладенеца в Салинас. Беше се справила с изработването на фитил за запалителната бомба (каза, че било лесно, като да изпълнява рецепта за торта). Бе оставила чантата с огнеупорния костюм и ножа. Бе скрила дрехите под бора.

Пел обаче не беше убеден, че е способна да гледа хората в очите и да ги лъже. Затова не я използва за шофьор при бягството си от съда. Дори се погрижи да се махне колкото се може по-далеч от мястото. Не искаше да я спрат на някоя блокада и да издаде всичко, като започне да заеква или се изчерви от чувство за вина.

Сега боса, докато шофираше (изглеждаше му малко извратено), щастливо усмихната, Джени Марстън не спираше да бърбори. Пел се беше опасявал, че няма да повярва на твърдението му, че е невинен за убийствата в съда, но през годините винаги се беше удивлявал как хората забравят здравата логика и чувството си за самосъхранение, как сляпо вярваха в онова, което си мислеха, че искат — тоест онова, което той искаше да направят.

Все пак това не означаваше, че Джени ще повярва във всичко, което й каже, и като имаше предвид плановете си за следващите няколко дни, трябваше да я наблюдава внимателно, да следи дали го подкрепя и в кой момент ще го изостави.

Караха из страничните улички, избягваха главните шосета, където можеше да има блокади.

— Радвам се, че си тук — плахо каза тя и неуверено постави ръка върху коляното му.

Той знаеше как се чувства: раздирана между копнежа да му даде цялата си любов и желанието да избяга. В крайна сметка щеше да излее чувствата си. Винаги имаше успех с такива жени. О, Даниел Пел добре познаваше всички Джени Марстън на този свят, жени, които копнеят да бъдат съблазнени от някое лошо момче. Беше ги опознал преди години, още като обикновен престъпник. Сваляш мацка в бар и изтърсваш, че си лежал в пандиза — повечето жени ще замигат на парцали, ще се оправдаят, че отиват до тоалетната, и ще изчезнат яко дим. Има обаче и такива, които се подмокрят, когато им разказваш шепнешком за престъпленията си, за преживяванията си зад решетките. Усмихват се по определен начин, примъкват се по-близо до теб и искат да узнаят повече за тъмната ти страна.

Включително за убийства — ако знаеш как да ги представиш.

Даниел Пел знаеше как да представя нещата.

Да, Джени беше типична любителка на лошите момчета. Човек не би се досетил, като я гледа — хилава сервитьорка с права руса коса и хубаво лице, загрозено от месестия нос; обличаше се като селска домакиня на кънтри концерт.

Няма да заподозреш, че ще тръгне да пише на излежаващите доживотни присъди в „Капитола“.

Тя не беше единствената, разбира се. Даниел Пел получаваше много писма. Едни го хвалеха, че е убил един капиталист, други го обвиняваха, че е затрил цяло семейство, трети му даваха съвети, някои искаха съвет. Повечето му почитатели губеха хъс след няколко седмици, когато се осъзнаят. Джени обаче бе упорита, писмата й ставаха все по-пламенни.

Именно тези писма — отразяващи пълната й липса на самоконтрол и изключителната й наивност — подтикнаха Пел да планира бягството.

Сега той попита:

— Нали внимава? Никой няма да търси форда.

— Не. Откраднах го от един ресторант. Има един мъж, с когото излизахме преди две години. Ама не сме спали или нещо такова — добави твърде бързо и Пел се досети, че най-вероятно са се сношавали като животни. Не че го интересуваше. Тя продължи: — Той работеше там и когато съм го чакала, бях забелязала, че никой не пази кутията с ключовете на момчетата, които паркират колите. Затова в петък отидох с автобуса и изчаках от другата страна на улицата. Издебнах момчетата да се махнат и взех ключовете. Избрах форда, защото бе на мъж и жена, които тъкмо бяха влезли и щяха да се забавят за известно време. След десет минути бях на Сто и първо.

— Направо тук ли дойде?

— Не, пренощувах в Сан Луис Обиспо… но платих в брой, както ми каза.

— И си изтрила всички имейли, нали? Преди да тръгнеш.

— Да.

— Браво. Взела ли си картите?

— Да, тук са.

Тя потупа чантичката си.

Пел огледа тялото й. Малките гърди, тънките крака. Дългата й руса коса. Жените още от първата среща ти дават да разбереш какво можеш да правиш с тях и Пел знаеше, че може да я опипва където и колкото си поиска. Погали я по врата. Колко тънък и крехък беше. Тя измърка като коте.

Балонът в него растеше.

Тя замърка по-силно.

Пел изчака колкото можеше.

Но желанието надделя.

— Отбий тук, мила моя.

Посочи странично шосе, навлизащо в дъбова горичка. Приличаше на път към изоставена ферма сред буренясали ниви.

Тя рязко натисна спирачките и отби. Пел се огледа. Нямаше жива душа.

— Тук ли?

— Тук е добре.

Той плъзна ръка по врата й и по розовата блуза. Изглеждаше чисто нова. Беше я купила специално за него.

Пел повдигна лицето й и нежно допря устни до нейните, без да отваря устата си. Целуна я леко и се отдръпна, остави я да се наведе към него. Тя ставаше все по-неспокойна, все повече се възбуждаше.

— Искам те в мен — прошепна.

Посегна към задната седалка и Пел чу подрънкване от чантичката й. Когато пак показа ръката си, държеше презерватив.

— Няма време, мила моя. Търсят ни.

Тя разбра намека.

Колкото и невинни да изглеждат, любителките на лоши момчета знаят какво правят (пък и Джени Марстън не изглеждаше чак толкова невинна). Тя разкопча блузата си, наведе се над дясната седалка и потърка слабините му с подплатения си сутиен.

— Легни назад, мили. Затвори очи.

— Не.

Тя се стъписа.

— Искам да те гледам — прошепна Пел.

Никога не им давай повече инициатива от необходимото.

Тя замърка по-силно.

Разкопча панталоните му и се наведе.

Само след няколко минути той свърши. Оказа се по-способна, отколкото бе подозирал — Джени нямаше много достойнства, но бе развила онова, което имаше. Беше хубаво, макар че ако можеха да се усамотят в някой мотел, той значително щеше да удължи играта. Засега обаче остана доволен.

Пел я погледна:

— Невероятна си, красавице. Беше неповторимо.

Тя бе толкова замаяна от чувства, че дори най-баналната реплика от долнопробен порнофилм щеше да й прозвучи като романтично обяснение в любов.

— О, Даниел…

Той се изправи на седалката и оправи дрехите си. Джени закопча блузата си. Пел се загледа в розовия плат, бродерията, металните връхчета на яката. Тя забеляза.

— Харесва ли ти?

— Става.

Пел разсеяно заоглежда нивите наоколо. Не се боеше от полицията, жестът бе предназначен за нея.

Тя още гледаше блузата си.

— Много съм розова — отбеляза колебливо. — Може би прекалено. Просто я видях и ми се прииска да я купя.

— Не, хубава е. Интересна.

Когато закопча копчетата, тя заоглежда перлените мъниста, бродерията, маншетите. Навярно бе работила цялата седмица, за да събере толкова пари.

— Мога да я сменя, ако искаш.

— Не, щом ти харесва, нямам нищо против — отвърна той, като улучи подходящия тон; като певец, който изпява трудна нота.

Още веднъж погледна дрехата, после се наведе и целуна момичето — по челото, не по устата, разбира се. Отново се загледа към нивата.

— Трябва да тръгваме.

— Добре.

Искаше й се да поговорят още за блузата. Какво й имаше? Дали Пел не обичаше розово? Дали някое бивше гадже не е имало такава дреха? Дали караше гърдите й да изглеждат малки?

Разбира се, той не каза нищо повече.

Докосна крака й и Джени се усмихна. Запали двигателя. Пак излязоха на шосето. Тя още веднъж погледна блузата. Пел знаеше, че никога вече няма да я облече. Целта му бе да я накара да я изхвърли; беше почти сигурен, че ще го направи.

Иронията беше, че блузата й стоеше добре и той доста я харесваше.

Като наблюдаваше реакциите й при този лек израз на неодобрение обаче, той получи представа за отношението й към него. Колко можеше да я контролира, доколко му беше вярна.

Държеше се като добър учител, който постоянно следи напредъка на учениците си, като им задава въпроси и упражнения.

Майкъл О’Нийл седеше в кабинета на Данс, бе качил краката си на масичката и се поклащаше напред-назад със стола. Това беше любимата му поза. (Като специалист по кинесика Данс отдаваше навика му на неизразходвана енергия и на няколко проблема, които поради приятелството им бе решила да не анализира в по-голяма дълбочина.)

О’Нийл, Ти Джей и Данс гледаха телефона, включен на високоговорител, по който компютърният специалист от затвора „Капитола“ обясняваше:

— Пел е влязъл в Интернет вчера, но не изглежда да е изпращал имейли — поне не тогава. Не знам за по-рано. Вчера само е разглеждал сайтове. Разбира се, изтрил е архива с посетените адреси, но е забравил да заличи следите от търсенето си. Открих какво е гледал.

— Кажете.

— Търсил е по ключови думи „Алисън“ и „Нимю“.

Данс помоли да й ги продиктува буква по буква.

— Провел е и друго търсене. За „Хелтър Скелтър“.

О’Нийл и Данс се спогледаха смутено. Това бе заглавието на песен от „Бийтълс“, по която Чарлс Менсън бил вманиачен. Така наричал наближаващата междурасова война в Америка. Така се наричаше и една книга за него, бестселър от прокурора, който го е осъдил.

— След това е влязъл във „Вижуъл Ърт“. Сателитни снимки на Земята, на които можеш да видиш всяко кътче на планетата.

„Хубаво“ — помисли си тя, макар че тази информация с нищо не им помагаше. Нямаше начин да разберат какво точно е търсил.

— Може да е разучавал шосетата в Америка, може да е гледал картата на Париж, флоридските острови или Москва.

— А какво е „Нимю“?

— Нямам представа.

— Думата значи ли нещо в „Капитола“?

— Не.

— Има ли служител на име Алисън?

— Не — отново се чу от апарата, — но може би ще успея да разбера в какви сайтове е влизал. Зависи дали е изтрил данните, или ги е заличил напълно. Ако само ги е изтрил, ще ги открия записани някъде на твърдия диск.

— Ще сме доволни на всичко.

— Веднага ще се заема.

Данс му благодари и затвориха.

— Ти Джей, провери какво е „Нимю“.

Той затрака бързо по клавиатурата. Данните излязоха на екрана.

— Има стотици хиляди резултати. Изглежда, че доста хора използват тази дума като прякор в Интернет.

— Може да е някой негов познат — отбеляза О’Нийл. — Прякор или истинско фамилно име.

Втренчен в монитора, Ти Джей продължи:

— Има и много продукти с такова име: козметика, електронно оборудване… сексиграчки. Леле… не бях виждал такова нещо.

— Ти Джей — скастри го Данс.

— Извинявай. — Той продължи да разглежда резултатите. — Интересна работа. Повечето цитати са свързани с крал Артур.

— Оня от Камелот ли?

— Предполагам. Нимю е феята от езерото. Магьосникът Мерлин се влюбил в нея. Бил на сто и няколко години, а тя — на шестнайсет. Тази история е достойна за психологическото предаване на доктор Фил. — Той продължи да чете: — Мерлин я научил на магии. О, тя е дала на крал Артур вълшебния меч.

— Ескалибур — вметна О’Нийл.

— Моля?

— Мечът. Казва се Ескалибур. Не знаеше ли? — изненада се детективът.

— Не. В колежа пропуснах лекциите по досадни измислици.

— Аз съм за теорията, че Нимю е човек, когото се опитва да намери — намеси се Данс. — Направи кръстосано търсене с тази думи и „Пел“, „Алисън“, „Калифорния“, „Кармел“, „Кройтън“. Сещате ли се за друго?

О’Нийл предложи:

— Имената на жените: Ребека Шефилд, Саманта Маккой и Линда Уитфийлд.

— Добре.

След няколко минути агентът вдигна очи към Данс.

— Съжалявам, шефе. Нищо няма.

— Провери в картотеката за тежки престъпления и главните полицейски архиви.

— Слушам.

Данс се втренчи в думите, които беше записала. Какво означаваха? Защото Пел беше рискувал да влезе в Интернет, за да ги търси?

„Хелтър Скелтър“, „Нимю“, „Алисън“…

И какво е търсил на сателитните снимки? Място, където да се скрие? Или да влезе с взлом?

— Какви са резултатите от огледа на местопрестъплението? — попита Данс.

О’Нийл погледна записките си.

— Нищо съществено. Почти всичко е било изпепелено или стопено. Бензинът е бил в пластмасови кутии от мляко в евтин куфар на колелца. Продават се навсякъде — в „Уолмарт“, „Таргет“, където се сетиш. Огнеупорната чанта и костюмът са производство на „Протекшън Екуипмънт“ от Ню Джърси. Продават се в целия свят, но се търсят най-много в Южна Калифорния.

— Заради горските пожари ли?

— За филмовата индустрия. За каскадьорите. Има десетина магазина. Това обаче не ни помага много. Няма серийни номера. По чантата и костюма не са намерени отпечатъци. По добавките в бензина може да се определи, че е на „Бритиш Петролиъм“, но няма как да се разбере от коя бензиностанция е взет. Фитилът е бил самоделен. Въжето е било напоено с бавно горящи химикали. Техният произход също не може да се определи.

— Ти Джей, има ли новини за лелята?

— Засега не. Всеки момент очаквам да ме информират.

Телефонът на Данс иззвъня. Пак бяха от „Капитола“. Директорката беше със затворника, който твърдял, че има информация за Даниел Пел. Дали полицаите искаха да говорят с него?

— Разбира се — отвърна Данс и натисна копчето на високоговорителя. — Агент Данс на телефона. Тук е и детектив О’Нийл.

— Здравейте. Казвам се Еди Чан.

— Еди излежава присъда за банков обир — поясни директорката.

— Добре ли познаваш Даниел Пел? — попита Данс.

— Не много. Никой не го познаваше добре. Но бях от ония, които, нали се сещате? Които не смяташе за опасни. Затова ми казваше това-онова.

— И имаш информация за него, така ли?

— Да, госпожо.

— Защо ни помагаш? — попита О’Нийл.

— След шест месеца ще искам условно освобождаване. В моя полза е да ви помогна. Стига да го заловите, разбира се. Ако не успеете, предпочитам да си остана тук, след като ще ви го изпея.

— Говорил ли е Пел за приятелки или за други познати навън? Особено за жени?

— Хвалеше се с колко жени е спал. Разправяше ни разни истории. Беше като да гледаш порнофилми. Обожавахме тези разкази.

— Спомняш ли си имена? Споменавал ли е някоя Алисън?

— Не е казвал имена.

След наученото от Тони Уотърс Данс подозираше, че Пел си е измислял и историите за секс — използвал ги е, за да подмамва другите затворници да му вършат услуги.

— Какво искаш да ни кажеш? — попита тя.

— Хрумна ми къде може да е отишъл.

Данс и О’Нийл се спогледаха.

— Близо до Акапулко — продължи затворникът. — Има едно градче в планината, Санта Росарио.

— Защо там?

— Ето какво стана. Преди около седмица седяхме и си приказвахме. Доведоха един нов, Фелипе Ривера, осъден за стрелба на публично място. Приказвахме си и той спомена, че е от Мексико. Пел започна да го разпитва за Санта Росарио. Ривера не беше чувал за такъв град, но Пел много искаше да знае за него, затова започна да му го описва, сякаш се надяваше да събуди спомените му. Имало горещи извори и не бил далеч от големите магистрали, наблизо имало стръмни върхове… Ривера обаче не си спомни нищо. Пел престана да говори за това и смени темата. Затова си помислих, че може би е намислил да отиде там.

— Преди споменавал ли е за Мексико? — попита Данс.

— Може и да е споменавал, но не си спомням.

— Помисли хубаво, Еди. Да кажем, преди шест месеца или година. Пел споменавал ли е място, където би искал да отиде?

Затворникът замълча за няколко секунди.

— Не. Съжалявам. Искам да кажа, че не е говорил специално за място, което много, ама много да го кефи.

— Ами места, от които просто да се е интересувал? Да е разпитвал за нещо?

— Да, на няколко пъти споменава онова място на мормоните.

— Солт Лейк Сити?

— Не. Щата. Юта. Харесваше му, че там можеш да имаш няколко жени.

Семейството…

— Говореше, че в Юта на полицията не й дреме, защото мормоните управляват щата, а те не обичат ФБР или щатските да си врат носа в техните работи. В Юта можеш да си правиш каквото поискаш.

— Кога е казал това?

— Не знам. Преди време. Миналата година. Може да е било и преди месец.

Данс погледна О’Нийл и той кимна.

— Ще се обадя пак. Ще изчакате ли?

Чан се изсмя:

— Къде мога да отида?

Тя затвори и се обади на Линда Уитфийлд, а после на Ребека Шефилд. Никоя от двете не знаеше Пел да е имал специален интерес към Мексико или Юта. Колкото до мнението му за полигамията на мормоните, Линда каза, че никога не е говорил за това. Ребека се изсмя:

— Пел обичаше да спи с много жени. Това не е като да имаш няколко съпруги. Съвсем друго е.

Данс и О’Нийл се качиха в кабинета на Чарлс Овърби и го уведомиха за възможните цели на беглеца, а също за ключовите думи, които е търсил в Интернет.

— Акапулко ли?

— Не. Това е част от плана му, сигурна съм. Споменал го е миналата седмица пред други затворници. Прекалено очевидно е. Юта е по-вероятната възможност. Трябва обаче да съберем още информация, преди да дам мнение за това.

— Добре, Катрин, дерзай. Преди малко ми се обадиха от „Ню Йорк Таймс“.

Телефонът иззвъня.

— Сакраменто на втора, Чарлс — обяви секретарката му.

Той въздъхна и вдигна слушалката.

Данс и О’Нийл излязоха и докато вървяха по коридора, неговият телефон също иззвъня.

Докато той говореше, Данс го погледна няколко пъти. През повечето време Майкъл О’Нийл не даваше израз на емоциите си, но тя умееше да ги чете по лицето му. Досети се, че му се обаждат за Хуан Милар. Очевидно беше колко се тревожи за ранения си колега. Данс не си спомняше да го е виждала толкова разстроен.

О’Нийл затвори и й разказа за състоянието на детектива — без особена промяна, но на два пъти идвал в съзнание.

— Иди да го видиш — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Тук ще се справя и сама.

Тя се върна в кабинета си. Спря да си налее кафе от каната при Мери-Елън Кресбах, която не спомена повече за съобщенията, макар да си личеше, че се изкушава да го стори.

Брайън се бил обаждал…

Този път Данс си взе от шоколадовите бисквити, за които отдавна си мислеше. Върна се на бюрото и пак се обади на директорката на затвора и Чан.

— Еди, нека да поговорим още. Искам да ми разкажеш повече за Пел. Каквото се сещаш. Какво е говорил, какво е правил. Кое го развеселяваше, кое го вбесяваше.

След кратко мълчание той измърмори смутено:

— Не знам какво да ви кажа. Наистина.

— Добре, какво ще кажеш за такъв сценарий. Представи си, че ме изпращаш на любовна среща с Пел. Какво ще ми разкажеш за него?

— Любовна среща с Пел? Леле, страшничко звучи!

— Постарай се, Купидоне.