Спящата кукла

3.

Изолиран от другите затворници, Даниел Пел оглеждаше специалната килия и коридора отвън, водещ към главните помещения на съда. Макар че изглеждаше спокоен, сърцето му биеше лудо. Полицайката, която го разпитваше, го беше уплашила — с тези невъзмутими зелени очи зад квадратните очила и този спокоен глас. Не беше очаквал някой да проникне в ума му толкова дълбоко и толкова бързо. Сякаш четеше мислите му.

Катрин Данс…

Той отново се обърна към Бакстър, надзирателя пред килията. Изглеждаше свестен, не като придружителя му от „Капитола“ — як, черен и непоклатим като абаносово дърво — който сега седеше при вратата в дъното на коридора и наблюдаваше всичко.

— Та какво казвах? — продължи Пел разговора си с Бакстър. — Исус ми помогна. Бях на три кутии дневно. И Той отдели малко от ценното Си време, за да ми помогне. Изведнъж ги отказах.

— И на мен ми трябва такава помощ — призна надзирателят.

— Казвам ти, по-трудно ми беше да откажа пушенето, отколкото пиячката.

— Опитах с ония лепенки, дето си ги лепиш на ръката. Никакъв ефект. Утре ще взема да се помоля за помощ. С жената ще се молим всяка сутрин.

Нищо чудно. Пел беше видял значката на ревера му. Беше с форма на риба и имаше гравирано името „Исус“.

— Хубаво ще направиш.

— Миналата седмица изгубих ключовете си и се молихме един час. Исус ми каза къде са. Слушай, Даниел, хрумна ми нещо. Когато идваш за процеса, ще те държат тук. Искаш ли да се молим заедно?

— С удоволствие.

Телефонът на Бакстър иззвъня. След секунда запищя аларма.

— Какво става, по дяволите?

Надзирателят от „Капитола“ скочи на крака.

На паркинга избухна огромно огнено кълбо. Прозорецът на килията беше с решетки, но беше отворен. За миг през него нахлуха пламъци. Помещението се изпълни с гъст черен дим. Пел се хвърли на пода. Сви се на кълбо.

— Божичко!

Бакстър стоеше като вцепенен, втренчен в огромните пламъци, които поглъщаха паркинга зад сградата на съда. Грабна телефона, но явно нямаше връзка. Свали радиостанцията си от колана и докладва за пожара.

Даниел Пел сведе глава и зашепна молитва.

— Хей, Пел!

Затворникът отвори очи.

Якият надзирател от „Капитола“ стоеше до вратата с електрошоков пистолет в ръка. Хвърли на Пел оковите за крака.

— Слагай ги. Ще излезем по коридора през главния вход и ще се качим в микробуса. Ти…

В килията нахлуха още пламъци. Тримата мъже приклекнаха. Резервоарът на още една кола бе избухнал.

— Ще вървиш след мен. Ясно? — довърши негърът.

— Да, добре. Хайде да тръгваме! Бързо!

Пел закопча оковите на краката си.

— Какво мислите, че е това? — попита с треперещ глас Бакстър; беше плувнал в пот. — Терористи?

Надзирателят от „Капитола“ не му обърна внимание. Не изпускаше Пел от очи.

— Ако не правиш точно каквото ти казвам, ще ти опържа задника с петдесет хиляди волта — заплаши, като размаха електрошоковия пистолет. — И ако си прекалено тежък, за да те нося, ще те оставя да изгориш жив. Ясно?

— Ясно. Хайде да вървим. Моля. Не искам с господин Бакстър да пострадате заради мен. Ще правя каквото кажете.

— Отваряй — заповяда негърът на Бакстър, който натисна копчето.

Вратата се вдигна с бръмчене. Тримата минаха през друга бронирана врата и влязоха в друг мрачен коридор, който се пълнеше с дим. Алармата пищеше.

Това бе втора аларма, помисли си Пел, първата се беше включила преди експлозията. Дали някой се беше досетил какво става?

Катрин Данс…

Когато минаваха през втората врата, той погледна назад. Гъст дим нахлуваше в коридора зад тях. Извика на Бакстър:

— Не, много е късно. Цялата сграда ще пламне! Да се махаме оттук!

— Прав си.

Бакстър посегна към ключалката на аварийния изход.

— Не — отсече абсолютно спокойно негърът. — През главния вход и в затворническия микробус.

— Ти си луд! — сопна се Пел. — В името на Исус! Ще умрем.

Удари вратата на противопожарния изход.

Блъсна ги вълна от нагорещен въздух, дим и искри. Навън огънят поглъщаше коли, храсти, кофи за смет. Затворникът падна на колене и закри лицето си.

— Очите ми! — закрещя. — Боже, боли!

— Пел, мамка ти…

Негърът пристъпи към него и вдигна електрошоковия пистолет.

— Остави го. Няма как да избяга — спря го гневно Бакстър. — Не виждаш ли, че е ранен?

— Не виждам нищо — изстена Пел. — Помогнете ми!

Бакстър се обърна към него, наведе се.

— Не! — изкрещя чернокожият.

Надзирателят от съда се олюля назад, на лицето му се изписа изненада. Пел нанесе няколко бързи удара в корема и гърдите му с ножа, който някак се беше озовал в ръката му. Пръскащ кръв като прасе, Бакстър падна на колене и се опита да извади сълзотворния си спрей. Пел го сграбчи за раменете и го завъртя в момента, когато едрият негър стреля с електрошоковия пистолет. Електродите се изстреляха, но не улучиха никого.

Пел изблъска Бакстър и скочи срещу негъра. Мъжагата застина втренчен в ножа, електрошоковият пистолет висеше безполезен в ръката му. Затворникът се взря в потното му черно лице.

— Недей, Даниел!

Пел пристъпи напред.

Негърът стисна огромния си юмрук.

— Добре, тогава, хайде да те видим.

Безсмислени приказки. Който владее положението, няма нужда да заплашва или да се перчи. Пел се втурна напред, ловко избягна юмрука на надзирателя и го наръга десетина пъти, като държеше ножа с острие насочено навън и надолу. Срещу як противник, който се съпротивлява, е най-ефективно да го наръгаш с цялата си сила.

Лицето на негъра се разкриви от болка, той падна на една страна, хвана се за гърдите и гърлото. След няколко секунди спря да рита. Даниел взе ключа от оковите си и ги свали.

Бакстър се опитваше да изпълзи настрани. Още се мъчеше с окървавени пръсти да измъкне сълзотворния спрей от кобура си. Очите му се разшириха от страх, когато Пел застана над него.

— Моля те. Остави ме. Аз само си върша работата. Нали и двамата сме добри християни! Бях добър към теб. Само…

Пел го сграбчи за косата. Изкушаваше се да каже: „Защо пропиля времето на Бог с глупави молитви за ключовете си?“

Той обаче никога не унижаваше, не заплашваше и не се правеше на остроумен. Наведе се и с едно движение преряза гърлото на надзирателя.

След като уби Бакстър, отново изтича при вратата. Закри очите си и грабна чантата от огнеупорен плат, скрита до самия авариен изход, от която бе измъкнал ножа.

Тъкмо бъркаше вътре, когато усети дулото на пистолет в тила си.

— Не мърдай!

Той застина неподвижно.

— Хвърли ножа!

Пел се подвоуми. Пистолетът не трепваше — явно този, който го държеше, нямаше да се поколебае да дръпне спусъка. Престъпникът въздъхна. Ножът издрънча на земята. Пел погледна назад. Зад него стоеше млад латиноамериканец, цивилен полицай. Държеше радиостанция.

— Тук Хуан Милар. Катрин, чуваш ли?

— Казвай — чу се женски глас.

Катрин…

— Код единайсет девет девет, веднага изпратете подкрепления при аварийния изход на ареста. Има двама ранени. Тежко. Девет четири пет, изпратете линейка. Повтарям, код единайсет девет…

В този момент резервоарът на близката кола се взриви. През вратата нахлуха пламъци.

Полицаят приклекна.

Пел — не.

Пламъците опърлиха брадата му, лизнаха врата му, но той не помръдна.

Дръж здраво…