Спящата кукла

59.

Седяха в стая номер три, едно от помещенията за разпити в монтерейското управление на КБР, любимата на Данс. Беше малко по-голяма от стая едно (нямаше номер две) и огледалното стъкло блестеше малко повече. Имаше само едно малко прозорче към външния свят и ако се дръпнат завесите, се виждаше едно дърво. Понякога при разпитите тя използваше тази гледка, за да разсейва заподозрените или да ги кара да говорят. Днес завесите бяха събрани.

Данс и Келъг бяха сами. Зад огледалното стъкло работеше видеокамера. Ти Джей и Чарлс Овърби също бяха там, невидими, но, разбира се, щом видеше стъклото, всеки се досещаше, че някой наблюдава.

Уинстън Келъг бе отказал адвокат и изрази желание да им сътрудничи. Говореше със зловещо спокоен глас (почти същия тон като на Даниел Пел при разпита, с безпокойство си помисли Данс).

— Катрин, нека да се изясним. Може ли? Нямам представа какво става, но това не е начинът. Повярвай ми.

Зад тези думи се криеше арогантност и това още повече засили болката от предателството му. Тя се опита да превъзмогне чувствата си и отговори хладно:

— Да започваме.

Сложи си очилата с черни рамки — хищническите очила.

— Може би си попаднала на грешна информация. Защо не ми кажеш какъв смяташ, че е проблемът, и да видим какво можем да направим?

Сякаш говореше на дете.

Тя го огледа внимателно. Опита се да си внуши, че това е разпит като всички останали. Разбира се, не беше. Този човек се бе подиграл с чувствата й — с любовта й. Беше я използвал, както Даниел Пел използваше… ами, всички.

Опита се да овладее чувствата си, колкото и трудно да беше, и се съсредоточи върху непосредствената задача. Бе решена да го пречупи. Нищо не можеше да я спре.

Понеже вече добре го познаваше, бързо направи първоначалния анализ.

Първо, имаше ли данни за престъпление? Да — убийство.

Второ, имаше ли мотив да лъже? Да.

Трето, какви бяха личностните му характеристики? Екстроверт, мислещ, преценяващ. Данс можеше да използва най-агресивния подход.

Четвърто, какъв тип лъжец беше? Умел Макиавели. Беше умен, имаше добра памет, владееше методите на измама и щеше да използва тези умения. Щеше да се откаже да лъже, когато го разобличи, и да използва други прийоми, за да прехвърля вината, да заплашва и да напада. Щеше да се опита да я унижи, да се държи презрително, опитвайки се да я изкара от равновесие, да експлоатира собствените й емоции, да я накара да си се представи в лоша светлина в ролята на разпитващ. Щеше да се опита да измъкне информация и по-късно да я използва срещу нея.

При разпитите на такива изпечени лъжци много трябва да се внимава.

Следващата стъпка в поведенческия анализ бе да определи фазите на стреса, през които разпитваният щеше да преминава, докато лъже — гняв, отричане, потиснатост или пазарене — и да го подтикне да каже истината, когато усети, че е готов.

Тук обаче имаше един проблем. Данс беше сред най-добрите специалисти по кинесика, но пак не бе усетила лъжите, които той през цялото време й сервираше. В най-общи линии държанието му издаваше, че премълчава информация, не чисти лъжи — а този тип измама е най-трудна за откриване. Най-важното — според оценката й Келъг спадаше към онази рядка категория хора, които не се поддават на поведенчески анализ и детектори на лъжата. Към тях спадат душевноболните и серийните убийци.

Също и фанатично вярващите.

Точно за такъв го смяташе Данс. Макар и не сектантски водач, Уинстън Келъг бе опасен фанатик, уверен в непогрешимостта си.

Въпреки всичко това трябваше да го пречупи. Трябваше да узнае истината, а за целта се налагаше да следи за признаци на стрес.

Затова атакува. Безжалостно, бързо. Извади от чантичката си цифров диктофон, сложи го на масата помежду им и го пусна. Чу се звън на телефон.

— Техническа поддръжка. Рик Адамс на телефона.

— Казвам се Келъг, от Девета улица. Отдел „Престъпления с масова принуда“.

— Да, агент Келъг. С какво мога да ви помогна?

— Близо до вас съм и имам проблем с компютъра си. Получих закодиран файл и човекът, който ми го изпрати, е забравил паролата. Операционната ми система е „Уиндоус Екс Пи“.

— Добре. Лесна работа. Ще ви помогна.

— Предпочитам да не ви използвам за лични услуги. Началството ми диша във врата.

— Ами, в Купертино има добри специалисти. Понякога им изпращаме поръчки. Но не вземат евтино.

— Бързи ли са?

— О, това ли? Определено.

— Чудесно. Бихте ли ми дали номера им?

Данс спря диктофона.

— Интересно — отбеляза Келъг, като наклони глава. — Изглежда, че някой е имитирал гласа ми.

Запази абсолютно спокойствие.

„Добър е“ — помисли си Данс. Все пак долови кратка пауза между първата му дума и другите, което показваше, че трескаво се опитва да измисли правдоподобен отговор.

— След няколко часа ще получим резултатите от гласовия анализ.

— О, те не могат да се фалшифицират. Доказано е научно… Чудя се кой ли иска да ме злепостави? Имам доста врагове.

— Уинстън, Пел не е писал нищо за „Нимю“ и самоубийства. Аз направих файла снощи.

Той само я изгледа безизразно.

— „Нимю“ беше капан. На компютъра на Джени нищо не е имало, аз сложих файла. Ти Джей намери къде се споменава „Нимю“ — в една вестникарска статия за жена на име Алисън Шарп. Интервю за местен вестник в Монтана — „Един месец с Даниел Пел“, нещо такова. Двамата се запознали в Сан Франциско преди дванайсет години, когато тя живеела в групировка, подобна на Семейството, наречена „Нимю“. Водачът кръщавал всички членове на герои от легендата за крал Артур. Алисън и Пел обикаляли на автостоп из щата, но след ареста му в Рединг по обвинения в убийство тя го изоставила. Пел вероятно не е знаел фамилното й име, затова я е търсил по онова, което му било известно: „Алисън“ и „Нимю“. Сигурно е искал да я убие, защото е знаела къде се намира планинският му връх.

— Значи си фалшифицирала файла и ме помоли да ти помогна при разкодирането. Защо беше тази игра, Катрин?

— Ще ти кажа. Стойката на тялото не отразява само поведението на живия човек. В положението на трупа също могат да се прочетат много неща. Снощи Ти Джей ми донесе всички материали за окончателния доклад. Прегледах снимките от местопроизшествието при Пойнт Лобос. Нещо не ми се стори наред. Пел не се е криел зад скалите. Беше на открито, по гръб. Краката му бяха свити, коленете му — мокри и изцапани с пясък. И двете, не само едното. Това ми се стори странно. Когато се отбраняват, хората приклякват или опират само едното си коляно на земята. Виждала съм абсолютно същата стойка при една жертва на гангстерско убийство — принудили го да коленичи и да се моли, преди да го застрелят. Защо е излязъл от прикритието си, застанал е на колене и е стрелял по теб?

— Не разбирам за какво говориш.

Келъг не издаваше никаква емоция.

— Според доклада на съдебния лекар куршумите са проникнали от горе надолу в тялото му, сякаш си стоял прав, а не приклекнал. Ако беше истинска престрелка, щеше да се опиташ да се прикриеш… Спомних си и последователността на звуците. Първо се чу гърмежът, а после, след известно забавяне — изстрелите. Не, мисля, че си видял къде се крие, хвърлил си гранатата, изтичал си и си го обезоръжил. После си го накарал да коленичи и си му хвърлил белезниците си да се закопчае. Когато е посегнал към тях, си го застрелял.

— Това е смехотворно.

Данс продължи със спокоен глас:

— А фугасната граната? След акцията в „Сий Вю“ трябваше да върнеш всички боеприпаси, които си получил. Това е процедурата. Защо си я задържал? Защото си чакал възможност да го убиеш. — Вдигна ръка. — Дали теорията ми е смешна или не, смъртта му повдигна някои подозрения. Реших да проверя по-внимателно. Да те проуча по-добре. Поисках досието ти от един приятел на съпруга ми на Девета улица. Открих някои интересни факти. Бил си замесен в застрелването на сектантски водачи при акции за залавянето им, а други двама са се самоубили при подозрителни обстоятелства, докато ти си бил консултант по разследвания срещу тях.

Самоубийството в Лос Анджелес бе най-обезпокоително. Водачка на секта се самоубила, като скочила от шестия етаж, само два дни след пристигането ти като консултант на местната полиция. Странното е, че никой преди това не я е чувал да говори за самоубийство. Не е оставила предсмъртна бележка и разследването срещу нея било само за данъчни измами. Странна причина да се самоубие. И така, наложи се да те проверя, Уинстън. Затова създадох фалшивия файл.

Фалшивият имейл бе написан от момиче с псевдоним Нимю, участващо в сектата на самоубилата се жена, и твърдеше, че имала подозрение за смъртта й.

— Взех съдебна заповед за подслушване на телефона ти, сложих проста парола на файла и ти дадох компютъра да видя какво ще направиш. Ако ми беше казал, че си го прочел и какво съдържа, всичко щеше да е наред. Сега щяхме да пътуваме към Биг Сър.

Но не. Обадил си се на компютърния специалист и си прочел файла. Нямаше никаква „изтриваща бомба“. Никакви „маймуни“. Ти лично си го изтрил. Трябвало е да го направиш, разбира се. Обезпокоил си се да не се досетим, че през последните шест години обикаляш страната и избиваш хора като Даниел Пел.

Келъг се изсмя. Този път с малко по-друг тон — леко отклонение от основната линия на поведение. Явно стресът се засилваше. Данс беше близо до истината.

— Моля те, Катрин, защо, за Бога, ще го правя?

— Заради дъщеря ти — отвърна тя не без известно съчувствие. Фактът, че той не отговори, а само се втренчи в очите й, бе признак — макар и слаб — че тя е на прав път.

— Не е лесно да ме излъжеш, Уинстън. А ти си много, много добър в това. Единственото отклонение от основния ти поведенчески профил, което съм забелязала, беше, когато станеше дума за деца и семейство. Тогава обаче не се замислих много. Отначало си помислих, че е заради връзката ни, че нямаш подход към децата и се колебаеш дали да ги допуснеш в живота си.

Тогава ти явно забеляза, че ми е любопитно или нещо съм заподозряла, и призна, че си ме излъгал и че си имал дъщеря. Разбира се, това е често срещан трик — да признаеш една лъжа, за да прикриеш друга. А каква беше втората лъжа? Дъщеря ти наистина е загинала при катастрофа, но не както го описа ти. Явно си унищожил полицейския доклад в Сиатъл, никой не можа да го намери, но с Ти Джей успяхме да възстановим историята.

Когато е била на шестнайсет, дъщеря ти е избягала от къщи заради развода с жена ти. Попаднала в сектантска групировка в Сиатъл, подобна на Семейството. Останала там около шест месеца. После тя и други трима членове на сектата решили да се самоубият, защото водачът ги прогонил като недостойни да му служат. Хвърлили се с колата си в Пъджет Саунд.

„Има нещо ужасяващо в идеята да те изгонят от групата…“

— След това си постъпил в отдела за престъпления с масова принуда и си посветил живота си в търсене и обезвреждане на такива хора. Понякога обаче законът не е бил на твоя страна. Трябвало е сам да въздадеш справедливост. Преди да дойдеш на Полуострова, си бил в Чикаго. Обадих се на един приятел в тамошната полиция. Бил си на местопроизшествието като консултант. Казал си, че заподозреният е стрелял по теб и ти си отвърнал на огъня, за да „неутрализираш опасността“. Аз обаче се съмнявам, че е стрелял. Мисля, че си го убил и сам си се ранил. — Тя се потупа по гърдите, имайки предвид превръзката му. — Това означава още едно убийство, също като Пел.

Обхвана я гняв. Изненада я като слънчев лъч, ненадейно пробил през облачна пелена.

„Запази самообладание — рече си. — Вземи пример от Даниел Пел. От Уинстън Келъг.“

— Близките на убития са подали жалба. Твърдят, че убийството е било нагласено. Наистина, имал е дълъг списък от престъпления. Също като Пел. Но никога не е докосвал оръжия. Имал фобия към тях.

— Преодоля я достатъчно дълго, за да стреля по мен.

Келъг съвсем леко премести крака си. Почти невидимо движение, но ясен признак на стрес. Значи не беше чак толкова непроницаем.

Отговорът му бе лъжа.

— Ще знаем повече, след като прегледаме документацията. Проверяваме и в другите райони, Уинстън. Оказва се, че си предлагал услугите си на местните шерифства в цялата страна, когато е имало престъпления, свързани със секти.

Чарлс Овърби бе представил за своя идеята да повика специалиста по сектите. Снощи обаче Данс заподозря, че не е станало точно така, затова директно попита шефа си как федералният агент е бил привлечен по случая. Овърби опита да се измъкне, но накрая призна, че Келъг сам заявил на Ейми Грейб в Сан Франциско, че идва на Полуострова като консултант — не е имало никакво обсъждане. Бил готов да дойде веднага щом документацията в Чикаго стане готова.

— Замислих се за преследването на Пел. Майкъл О’Нийл ми се разсърди за акцията в „Сий Вю“, защото ти искаше да действаме, а не да поставим мотела под наблюдение. Запитах се защо толкова настояваше да си пръв на вратата, когато нахлуете при Пел. Отговорът бе — за да можеш да го застреляш. Вчера, на плажа при Пойнт Лобос, си го накарал да коленичи и си го убил.

— Какви са доказателствата ти? Позата на тялото? Моля ти се, Катрин!

— Криминалистите откриха куршума, който си изстрелял по мен на скалите.

Това го накара да замълчи.

— О, разбирам, че не си искал да ме убиеш. Направил си го, за да остана при Саманта и Линда и да не ти преча да застреляш Пел.

— Беше случайно — спокойно заяви той. — По непредпазливост. Трябваше да ти се извиня, но ме беше срам. Но ето, сега признавам.

Лъжа…

Той леко присви рамене. Стисна устни. Данс знаеше, че няма да изтръгне самопризнание — нямаше такава цел — но той премина в друго състояние на стрес. Изглежда, че не беше напълно лишен от емоции. Тя го бе засегнала силно и от това го болеше. За Катрин Данс това беше по-добро от самопризнание.

— Не обичам да говоря за миналото си и за онова, което се случи с дъщеря ми. Може би трябваше да споделя повече неща с теб, но и ти не говориш много за покойния си съпруг. — Келъг замълча за момент. — Огледай се, Катрин. Виж света. Толкова сме разбити, толкова разпокъсани. Семейството се превръща в отживелица, но ние пак копнеем за човешка близост. Копнеем… А какво става? Идват хора като Даниел Пел, които подлъгват уязвимите, нуждаещите се. Жените в Семейството му — Саманта и Линда. Те са били добри деца, не са правили лоши неща. И изведнъж един убиец ги съблазнява. Как? Защото ги е подлъгал с единственото, което не са имали — семейство.

Въпрос на време е било те или Джени Марстън, или някой друг, да се подлъже по думите му и да започне да убива. Или да отвлича деца. Да се гаври с тях. Пел е имал последователи дори в затвора. Колко от тях, подтикнати от него, ще започнат да извършват престъпления, след като излязат на свобода?… Тези хора трябва да бъдат спрени. Аз действам безкомпромисно срещу тях и получавам резултати. Но никога не минавам границата.

— Не минаваш границата, която сам си си определил, Уинстън. Само че не твоите стандарти трябва да се прилагат. Системата не е такава. Даниел Пел също си е мислел, че постъпва правилно.

Той се усмихна и сви рамене, жест, който тя разтълкува като: „Това е твоето мнение, аз си имам мое. Никога няма да постигнем съгласие.“

Разбира се, Келъг не го каза, но за нея жестът бе ясен, сякаш признаваше: „Да, виновен съм.“

Усмивката му изведнъж помръкна, както бе станало на плажа предишния ден.

— Искам да ти кажа нещо. За нас. Това беше истинско. Каквото и да си мислиш за мен, бях искрен.

Катрин Данс си спомни, че когато вървяха сами в коридора на управлението, той говореше за Семейството, намеквайки за собствените си проблеми: самота, вглъбяване в работата като заместител на неуспешния брак, покрусата от смъртта на дъщеря му. Тя не се съмняваше, че макар да я бе излъгал за мисията си, този самотен човек наистина е искал да започне връзка с нея.

От държането му, когато каза „това беше истинско“, също пролича, че е искрен.

Това обаче нямаше връзка с разпита и не си струваше труда да му отговаря.

Той сбърчи вежди и се усмихна снизходително:

— Слушай, Катрин, едва ли е добра идея. Това разследване ще е истински кошмар. Както за КБР, така и лично за теб.

— За мен ли?

Келъг стисна устни за момент.

— Спомням си, че имаше някои неясноти около начина ти на водене на разпита в Салинас. Може би с нещо, което си казала или си направила, си улеснила бягството на Пел. Не знам подробности. Може би не е имало нищо такова. Но определено чух Ейми Грейб да го споменава.

Той сви рамене и вдигна ръце. Белезниците издрънчаха.

Подлият ход на Овърби, за да се презастрахова при евентуален неуспех. Макар че вътрешно беснееше при този коментар на Келъг, Катрин не издаде чувствата си. Само сви рамене:

— Ако стане въпрос, просто ще разгледаме фактите.

— Сигурно така ще стане. Дано не се отрази сериозно на кариерата ти.

Данс свали очилата си и се приближи в по-личната проксемична зона.

— Уинстън, питам се… Какви бяха последните думи на Даниел, преди да го убиеш? Хвърлил е пистолета, паднал е на колене и е посегнал към белезниците. Погледнал е нагоре. Досетил се е какво си решил, нали? Той не беше глупак. Знаел е, че ще го убиеш. Каза ли нещо?

Той не отговори, макар че изражението му подсказваше положителен отговор.

Разбира се, тя знаеше, че избухването й е неуместно и с него се слага край на разпита. Но нямаше значение. Знаеше отговора, знаеше истината — или поне част от нея. А това по сложните правила на поведенческия анализ обикновено е достатъчно.