Спящата кукла

6.

Катрин Данс и Каранео влязоха в куриерската служба „Ю мейл ит“ на „Сан Бенито“. Там научиха, че минути след бягството на затворника фирмата е получила пратка от „Уърлдуайд Експрес“.

От А през Б до Х…

Данс се досети, че Пел може да използва камиона, за да мине през блокадите. Обади се в офиса на „Уърлдуайд Експрес“ и оттам потвърдиха, че куриерът им е пропуснал всички следващи доставки. Полицайката попита за регистрационния номер на камиона и го съобщи на пътната полиция.

Върнаха се в кабинета на Санди Сандовал, откъдето координираха усилията за издирване на камиона. За съжаление в района имаше двайсет и пет коли на „Уърлдуайд Експрес“, затова тя помоли директора на фирмата да нареди на всеки от хората си да спре на най-близката бензиностанция. Пел щеше да е в камиона, който продължи да се движи.

Това обаче щеше да отнеме известно време. Директорът трябваше да се обади на мобилния телефон на всеки от шофьорите си, защото ако ги уведоми по радиостанцията, Пел щеше да разбере, че са разкрили как се е измъкнал.

В кабинета бавно влезе някой. Данс се обърна. Новодошлият беше Майкъл О’Нийл, полицаят от шерифството, на когото се беше обадила по-рано. Тя му кимна за поздрав и се усмихна. Идването му бе голямо облекчение за нея. За Данс нямаше по-добър полицай в света, с когото да сподели бремето на отговорността.

О’Нийл работеше в шерифството от години. Беше започнал от най-ниското стъпало, постепенно се бе издигнал. Беше надежден и способен детектив с удивителен брой успешни арести и много по-важно, осъдени заподозрени. Сега работеше в оперативния отдел на монтерейското шерифство.

Бе устоял на изкушението да се прехвърли в частна охранителна фирма или да отиде в някоя по-голяма полицейска служба, като КБР или ФБР. Не искаше да приеме работа, при която ще му се наложи да смени жилището си или да пътува много. Домът на О’Нийл беше на полуостров Монтерей и той нямаше желание да живее никъде другаде. Родителите му още живееха тук — в къща с изглед към океана, където беше израснал с братята и сестрите си. (Баща му имаше склероза и майка му искаше да продаде имота, за да премести съпруга си в старчески дом. О’Нийл бе решил да купи родната си къща, за да я запази за семейството.)

С привързаността си към залива, риболова и лодката си Майкъл О’Нийл можеше да е непоколебим, непретенциозен герой в роман на Джон Стайнбек, като Док в „Улица «Консервна»“. Впрочем детективът бе страстен книгоман и имаше първите издания на всяка от книгите на Стайнбек. (Любимата му беше „Пътешествие с Чарли“, пътепис за пътуването на автора и любимия му пудел из Америка, и О’Нийл възнамеряваше да повтори това приключение някога.)

Миналия петък Данс и О’Нийл с общи усилия заловиха трийсетгодишния мексиканец с прякор Есе (Оня), предводител на създаваща особени неприятности банда с район на действие около Салинас. Поляха успеха с искрящо вино „Пайпър Сонома“ в пълен с туристи крайбрежен ресторант.

Сега й се струваше, че това празненство е било преди десетилетия. Ако изобщо се е състояло.

Униформата на полицаите от шерифството бе жълтеникавокафява като по други места в страната, но О’Нийл често ходеше цивилен. Сега носеше тъмносин костюм без вратовръзка и катраненочерна риза в тон с естествения цвят на вече попрошарената му коса. Кафявите му очи бавно помръдваха, докато оглеждаше картата на района. Беше мъж-канара с мускулести ръце — генетична заложба и резултат от ожесточени схватки с едри риби всеки път, когато имаше възможност да излезе в океана с лодката си.

Той кимна за поздрав на Ти Джей и Сандовал.

— Някакви новини от Хуан? — попита Данс.

— Още се крепи.

О’Нийл въздъхна. С Милар често работеха заедно и поне веднъж месечно ходеха за риба. Данс беше сигурна, че преди да дойде, е бил в постоянна връзка с лекарите и със семейството на колегата си.

Калифорнийското бюро за разследване нямаше централна диспечерска система, чрез която да контактува с линейките, патрулните коли и катери, затова О’Нийл предаде информацията за отвлечения камион на „Уърлдуайд Експрес“ до своите хора и пътната полиция. Съобщи, че след няколко минути единственият автомобил, който не е спрял на бензиностанция, ще е онзи, в който пътува беглецът.

Телефонът на О’Нийл иззвъня. Той се обади и кимна. Отиде при картата. Закрепи апарата между рамото и бузата си, извади пакет лепенки с формата на пеперудки и започна да ги лепи.

Обозначаваше местата на блокадите.

Затвори и обясни:

— Блокирали са Шейсет и осмо, Сто осемдесет и трето, Сто и първо… Охраняваме второстепенните пътища за Холистър, Соледад и Грийнфийлд. Ако тръгне към Райските поля, трудно ще открием камиона дори с хеликоптер. А сега има и мъгла…

„Райските поля“ — така Джон Стайнбек нарича плодородната, засадена с овощни дървета долина около шосе №68 в едноименната си книга. Релефът около Салинас е предимно равнинен и преобладават ниските насаждения, но много скоро започват гори. Наблизо е и пресечената местност Касъл Рок, чиито скали, хълмове и дървета са отлично скривалище.

— Ако не е с Пел, къде е съучастникът му? — попита Сандовал.

— Може би имат среща някъде — предположи Ти Джей.

— Или още е някъде наоколо — отбеляза Данс, като кимна към прозореца.

— Какво? — удиви се прокурорът. — Защо?

— За да наблюдава как водим издирването, да разбере какво знаем и какво не знаем.

— Звучи малко… пресилено, не мислиш ли?

Ти Джей се изсмя, като посочи към овъглените коли:

— Много подходяща дума за този хаос.

— А може би иска да ни забави — предположи О’Нийл.

— В това също има логика — съгласи се Данс. — Пел и съучастникът му не знаят, че издирваме камиона. Сигурно предполагат, че още го търсим в района. Може би целта на съучастника е да си помислим, че Пел е наоколо. Може да стреля по някого на улицата или дори да взриви друга бомба.

— Мамка му! Друга бомба ли? — възкликна Сандовал.

Данс се обади на началника на охраната и го предупреди, че има вероятност съучастникът на беглеца още да е наблизо.

Нямаха време обаче да разсъждават дали другият престъпник е в района или не. Планът за камионите на „Уърлдуайд Експрес“ се оказа сполучлив. По радиостанцията докладваха на О’Нийл, че двамата местни полицаи са засекли Пел и сега го преследват.

Тъмнозеленият камион вдигаше облак прах по тесния път.

Шофьорът на патрулната кола, бивш алкохолик от времето на Виетнамската война, се държеше за волана като удавник за спасителен пояс.

Партньорът му, мускулест латиноамериканец, се подпираше с една ръка на таблото, а с другата стискаше микрофона на радиостанцията.

— Тук седма кола. Още сме след него. Зави от „Навидад“ по черен път на около километър южно от Олд Стейдж.

— Прието… Централата до седма, внимавайте, заподозреният вероятно е въоръжен и опасен.

— Щом е въоръжен, със сигурност е опасен — измърмори шофьорът.

Слънчевите му очила паднаха, когато колата подскочи от една бабуна. Полицаите едва виждаха пътя напред — камионът вдигаше прах като от пустинна буря.

— Централата до седма, изпратихме ви всички свободни коли.

— Прието.

Изпращането на подкрепления беше добра идея. Говореше се, че Даниел Пел — побърканият убиец, съвременният Чарлс Менсън — е застрелял десетина души в сградата на съда, подпалил е автобус, пълен с ученици, пробил си е път сред тълпа от кандидати за съдебни заседатели, убивайки четирима. Или двама. Или осем. Каквато и да беше истината, двамата полицаи щяха да са благодарни на всяко подкрепление.

Шофьорът измърмори:

— Къде отива? Там няма нищо.

Пътят се използваше от селскостопански машини и автобуси, превозващи работниците емигранти към и на връщане от нивите. Не водеше към главни пътища. Днес нямаше работници, а предназначението му и това, че не бе свързан с главни артерии, личаха от окаяното му състояние и наредените отстрани резервоари за питейна вода, походни тоалетни и ремаркета.

Даниел Пел обаче може би не знаеше това и предполагаше, че пътят е като всеки друг. Сигурно не подозираше, че внезапно свършва насред нива с артишок. На трийсетина метра пред патрулната кола Пел рязко натисна спирачките и камионът поднесе. Нямаше какво да направи. Предните гуми пропаднаха в плитка напоителна канавка и задницата на камиона се вдигна, после със силен трясък се стовари на земята.

Полицаите спряха наблизо.

— Код седем — извика латиноамериканецът. — Пел аварира.

— Прието, сам ли…

Полицаите изскочиха от колата и извадиха пистолетите си.

— Ще се предаде, ще се предаде!

Никой обаче не слизаше от камиона.

Приближиха се. Задната врата се беше отворила от сблъсъка и в каросерията се виждаха само колети и пликове, разхвърлени по пода.

— Ето го, гледай.

Пел лежеше зашеметен по очи на пода в кабината.

— Може би е ранен.

— Какво ти дреме?

Полицаите изтичаха при него, сложиха му белезници и го извлякоха навън.

Обърнаха го по гръб на земята.

— За малко да успееш, приятел, но…

— Мамка му! Не е той!

— Какво?

— Извинявай, но прилича ли ти на четирийсет и три годишен бял мъж?

По-възрастният полицай се наведе над замаяния юноша, на чиято буза се виждаше татуировка с формата на сълза, и изръмжа на испански, езикът, който всеки полицай в района на Салинас говори:

— Кой си ти?

Хлапето извърна очи и изсумтя на английски:

— Нищо няма да кажа. Начукай си го.

— Ох, леле!

Полицаят латиноамериканец погледна в кабината, където ключовете висяха на таблото. Сега разбра: Пел бе изоставил камиона с включен двигател на улицата, знаейки, че веднага някой ще го открадне — о, да, за по-малко от минута. Така беше отвлякъл вниманието на полицията и си бе осигурил възможност да избяга в друга посока.

Хрумна му и още нещо. Обърна се към по-възрастния си партньор:

— Нали когато казахме, че сме открили Пел, обещаха да ни изпратят всички свободни коли… Мислиш ли, че ще свалят блокадите?

— Не, едва ли. Би било голяма глупост.

Двете ченгета се спогледаха.

— Боже! — възкликна латиноамериканецът и хукна към колата.