Спящата кукла

29.

Катрин Данс и Уинстън Келъг се приближиха по пътя, покрит с тънък слой влажен пясък, към Ти Джей и Майкъл О’Нийл, застанали до отворения багажник на автомобил „Лексус“ последен модел. При тях имаше още един човек, служител от съдебномедицинска лаборатория, която бе към монтерейското шерифство. Пооплешивелият закръглен мъж я поздрави:

— Добър ден, Катрин.

Тя го запозна с Келъг, после надникна в багажника. Жертвата лежеше на една страна. Краката й бяха свити, ръцете й — омотани, а устата — залепена с тиксо. Носът и лицето й бяха яркочервени. Имаше спукани капиляри.

— Сюзан Пембъртън — каза О’Нийл. — Жителка на Монтерей. Неомъжена, трийсет и девет годишна.

— Удушена ли е?

— Освен това има разширение на капилярите и възпаление на лигавицата — добави патоанатомът. — А пък тези капки тук… Сигурен съм, че е капсицин.

— Напръскал я е със сълзотворен спрей и я е завързал с тиксото.

Патоанатомът кимна.

— Ужасно — измърмори О’Нийл.

Сама, изгаряна от болка, затворена като в ковчег в тесния багажник. Данс бе обзета от силен гняв към Даниел Пел.

О’Нийл обясни, че това е сигналът за изчезнал човек, по който е работил през последните часове.

— Сигурно ли е, че е бил Пел?

— Да — отвърна патоанатомът. — Отпечатъците са негови.

— Заповядал съм да се правят полеви тестове за отпечатъци при всяко убийство в района — добави О’Нийл.

— Някаква представа за мотива?

— Може би. Жената е работила във фирма за организиране на тържества. Проникнал е в офиса й и е откраднал цялата документация. Направихме оглед. Засега няма нищо конкретно освен отпечатъците.

— Какво е взел? — попита Келъг.

— Всичко.

— Имате ли представа защо?

— Не.

— Как я е намерил?

— Шефката й каза, че е излязла от офиса вчера в пет, за да се срещне с евентуален клиент.

— Мислиш ли, че с Пел?

О’Нийл сви рамене:

— Нямам представа. Жената не знаеше с кого. Може би Пел ги е видял и ги е проследил.

— Най-близки роднини?

— Няма в околността — отговори патоанатомът. — Родителите й са в Денвър. Ще се обадя, когато се прибера в службата.

— Време на смъртта?

— Снощи, между седем и девет. Ще знаем повече след аутопсията.

Пел бе оставил малко улики, само няколко неясни следи от обувки в пясъка, които водеха към плажа и се губеха в жълтеещата трева, покриваща дюните. Не се виждаха други следи от стъпки или автомобилни гуми.

Какво имаше в документите, които беше откраднал? Какво е искал да прикрие?

Келъг започна да обикаля наоколо, може би да огледа местопрестъплението или, имайки предвид специалността му, да се опита да вникне в мисленето на извършителя.

Данс каза на О’Нийл за предположението на Ребека, че Пел е искал да направи голям удар, вероятно да купи имот някъде.

— Линда каза „планински връх“. А големият удар може да е бил грабежът у Кройтън.

Каза му и за своята теория, че Пел може да е скрил нещо откраднато в колата, с която е избягал.

— Мисля, че затова е гледал спътниковите снимки в Интернет. Търсил е мястото.

— Интересна теория — измърмори О’Нийл.

С Данс често имаха такива внезапни хрумвания, когато работеха заедно. Понякога измисляха наистина странни неща. Понякога теориите им се оказваха верни.

Данс накара Ти Джей да провери къде е колата, с която Пел е отишъл да убие Кройтънови, и какво е намерено в нея.

— Провери и дали Пел притежава недвижима собственост някъде в щата.

— Дадено, шефке.

Катрин се огледа.

— Защо е изоставил колата тук? Можеше да я зареже на изток в гората и никой нямаше да я намери с дни. Тук е на много по-видно място.

Майкъл О’Нийл посочи тесния кей на брега:

— Първата кола изгоря, от втората сигурно се е отървал, дали не е взел лодка от тук?

— Не би успял да отплава, ако не разбира от корабоплаване.

— А ти?

— Аз ли? Няма проблем. Зависи от вятъра.

Уинстън Келъг още оглеждаше. Заваля по-силно, но той като че ли не забеляза.

— Според мен е тръгнал насам с определена цел. Може би, за да ни заблуди. После се е върнал на пътя, там го е чакала съучастничката му.

Данс наричаше изрази като „според мен“ или „аз мисля“ „вербални анестетици“.

Целта им бе да смекчат звученето на критично мнение или несъгласие. Новият човек в екипа не искаше да оспори открито предположението на О’Нийл, но очевидно смяташе, че не е прав за лодката.

— Защо мислиш така? — попита тя.

— Вижте онази вятърна мелница.

На завоя, където пътят към плажа се отклоняваше от главното шосе, имаше изоставена бензиностанция с декоративна вятърна мелница на втория етаж.

— От колко време е тук?

— От четирийсет-петдесет години, предполагам. Помпите имат само две прозорчета за цената — сякаш никой не е очаквал, че бензинът ще струва повече от деветдесет и девет цента.

Келъг продължи:

— Пел познава района. Съучастничката му вероятно не е местна. Избрал е това място, понеже е пусто, но и защото има ясен ориентир, който няма как да пропуснеш. „След вятърната мелница завий вдясно.“

Изражението на О’Нийл показваше, че не се е отказал от теорията си:

— Възможно е. Разбира се, ако това е причината, можеше да избере място по-близо до града. Така съучастничката щеше да го намери по-лесно, а пусти места има колкото искаш. Помисли и за това — карал е крадена кола с труп в багажника. Сигурно е бързал да се отърве от нея.

— Да, има логика — съгласи се Келъг. Огледа се, като присви очи в мъглата. — Само че съм по-склонен да приема друга теория. Мисля, че е избрал мястото не заради кея, а защото е пусто и има плаж. Той не извършва ритуални убийства, но повечето сектантски водачи имат влечение към мистицизма, а водата често играе такава роля. Смятам, че тук е станало нещо, наподобяващо церемония. Съучастничката му също е участвала. Може би са правили секс след убийството. Или друго?

— Какво?

— Не мога да кажа. Предполагам, че е трябвало да се срещнат тук. Каквото и да е бил замислил.

— Добре — изтъкна О’Нийл, — но няма следи от друга кола, нищо не показва, че се е върнал на пътя. Би трябвало да има отпечатъци.

— Може да ги е заличил. — Келъг посочи покрития с пясък участък от пътя. — Тези следи не изглеждат естествено. Може да ги е замел с клон или трева. Дори да е носил метла. На ваше място бих претърсил целия район.

— Според мен няма да навреди, ако проверим за откраднати лодки — упорстваше О’Нийл. — Ще накарам криминалистите да огледат кея.

Като на турнир по тенис агентът от ФБР върна топката:

— При този вятър и дъжда… Определено трябва първо да се огледа пътят.

— Знаеш ли какво, Уин, мисля, че първо ще огледаме кея.

Келъг наклони глава на една страна, тоест: „Твоя работа. Прави каквото искаш.“

— Добре, както кажеш. Все пак аз ще огледам пътя, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, давай.

Без да погледне Данс (нямаше намерение да я въвлича в спора), агентът от ФБР се върна при мястото с подозрителните следи.

Катрин се върна при автомобила си, доволна, че се маха от местопрестъплението. Огледите не бяха нейната стихия.

Не желаеше и да участва в препирни между мъже, мерещи силите си.

Лицето на скръбта.

Катрин Данс го познаваше добре. От работата си като журналист, от интервютата с оцелели от катастрофи и престъпления. От дните си като съдебен консултант, когато наблюдаваше лицата на свидетели и жертви, разказващи за извършени спрямо тях несправедливост и насилие.

От личния си живот. Като вдовица — когато видеше в огледалото една друга Катрин Данс, с треперещи устни, преди да свали стоическата си маска.

Защо си даваш труд? Защо?

Сега виждаше същото изражение върху лицето на Ив Брок, шефката на Сюзан Пембъртън.

— Не мога да повярвам. Не, никой не може…

Жената вече не плачеше, но само временно, предусещаше Данс. Едрата възрастна бизнесдама се стараеше да владее чувствата си. Седеше изпъната, със събрани под стола крака, със стегнати рамене, стиснати зъби. Типично изражение на скръб.

— Не разбирам защо е взел компютъра, документите. Защо?

— Предполагам, че е искал да скрие нещо. Може би преди години сте организирали празненство за него и не е искал никой да узнае за това.

Първият въпрос на Данс бе дали фирмата е съществувала, преди Пел да влезе в затвора. Отговорът беше положителен. Жената пак заплака:

— Искам само едно да знам. Какво е направил…

Катрин отгатна въпроса и отговори:

— Не е имало сексуално насилие.

Попита за клиента, с когото е трябвало да се срещне Сюзан, но жената не знаеше подробности.

— Бихте ли ме извинили за момент.

Ив Брок вече не можеше да сдържи сълзите си.

— Разбира се.

Жената грабна един ключ от бюрото си и изтича в тоалетната.

Данс заоглежда стените в кабинета на Сюзан Пембъртън, покрити със снимки от тържества, които е организирала: сватби, еврейски празници, рождени дни, фирмени събирания и банкети, политически кампании, ученически и студентски купони, фирмата организираше и помени за починали.

За своя изненада видя името на погребалния агент, който бе организирал погребението на съпруга й.

Ив Брок се върна, лицето й беше зачервено, очите — подпухнали.

— Съжалявам.

— Няма защо. Значи, Сюзан е излязла да се срещне с клиента след работно време, така ли?

— Да.

— Дали са отишли да пийнат по нещо?

— Вероятно.

— Наблизо ли?

— Обикновено ходеше на „Алварадо“. — Това е главната улица в центъра на Монтерей. — Понякога в центъра „Делмонте“ или на Рибарския кей.

— Имаше ли любимо заведение?

— Не, съобразяваше се с клиента.

— Извинете ме за момент.

Данс извади телефона си и се обади на Рей Каранео.

— Агент Данс.

— Къде си?

— Близо до Марина. Проверявам за откраднати лодки, както нареди детектив О’Нийл. Още не съм открил нищо, с мотелите също нямам напредък.

— Добре. Продължавай.

Данс затвори и се обади на Ти Джей:

— Къде си?

— По гласа ти личи, че съм вторият, на когото се обаждаш.

— Попитах те нещо.

— Около центъра на Монтерей съм.

— Добре.

Тя му каза адреса на фирмата и го накара да я чака след десет минути отпред. Щеше да му даде снимка на Сюзан Пембъртън, за да провери дали са я виждали в близките барове и ресторанти, а също в търговския център и на Рибарския кей.

Също на „Канъри Роу“.

— Явно много ме обичаш, шефке. Барове и ресторанти. Тази задача е само за мен.

Накара го да поиска от телефонната компания разпечатка на номерата, с които е говорила Сюзан. Не вярваше клиентът да е бил Пел — той беше дързък, но едва ли би излязъл в центъра на Монтерей посред бял ден. Човекът обаче можеше да даде ценна информация например за това, къде е смятала да ходи Сюзан след срещата им.

Данс попита Ив за номера и го каза на Ти Джей.

След като затвори, попита:

— Какво имаше в откраднатите документи?

— О, всичко за работата ни. Данни на клиенти, хотели, доставчици, църкви, хлебарници, ресторанти, магазини за алкохол, цветарници, фотографски ателиета, фирми за връзки с обществеността… всичко…

Изброяването като че ли я изтощи. От какво толкова се е тревожел Пел, че е искал да унищожи документите?

— Работили ли сте за Уилям Кройтън и фирмата му?

— За… о, човека, когото убиха, с цялото семейство? Не, никога.

— Може би за клон на фирмата му или за някой от доставчиците му?

— Възможно е. Обслужваме много фирмени мероприятия.

— Имате ли резервен архив?

— За някои неща, да. За данъчни документи, невалидни чекове. Копия на някои фактури. Но на много неща не съм обръщала особено внимание. Не ми е хрумвало, че някой ще открадне документацията. Копията трябва да са при счетоводителя ми. Той е в Сан Хосе.

— Можете ли да осигурите запазените документи? Колкото можете повече.

— Много са…

Жената бе съвсем объркана.

— Да кажем неща отпреди осем години. До май деветдесет и девета.

Изведнъж на Данс й хрумна нещо друго. Дали Пел не се интересуваше от нещо, което жената е планирала за в бъдеще?

— Искам и данните за всички планирани събития.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Ив изглеждаше съсипана от трагедията, парализирана.

Данс се замисли за книгата на Мортън Негъл — „Спящата кукла“ — и си даде сметка, че пред нея стои още една от жертвите на Даниел Пел.

Убийството е като хвърлен камък в спокойно езеро. Вълничките по повърхността се разпространяват до безкрай.

Данс взе снимката на Сюзан и слезе на улицата, за да се срещне с Ти Джей. Телефонът й иззвъня.

На екранчето се изписа името на О’Нийл.

— Здравей — каза тя, радостна, че го чува.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Казвай.

Той заговори тихо и Данс го изслуша.

— Ще дойда веднага, щом мога.

— Така може би е по-добре — каза през сълзи майката на Хуан Милар. — Няма да се мъчи.

Стоеше до навъсения Майкъл О’Нийл в коридора на болницата и се стараеше да не показва мъката си пред двамата полицаи.

Чарлс Овърби също дойде, изказа съболезнования на семейството и стисна ръката на О’Нийл, като с другата докосна лакътя му — жест, изразяващ искрени чувства сред бизнесмени, политици и опечалени.

— Много съжалявам.

Стояха пред камерата за болни с изгаряния на интензивното отделение. През прозорчето се виждаше болничното легло, екипирано със сложна техника като в космически кораб: жици, клапи, манометри, апарати. По средата имаше неподвижна купчина, покрита със зелен чаршаф.

Същият цвят, като онзи, с който бяха покрили трупа на съпруга й. Данс си спомни мислите си тогава: „Къде отиде животът? Къде?“ Така намрази точно тази разцветка на зеленото.

Втренчи се в трупа. В ушите й отново прозвучаха думите на Еди Данс, които й бе прошепнала миналата вечер.

— Той каза: „Убий ме.“ Два пъти го повтори. После затвори очи…

Бащата на Милар беше в стаята. Задаваше на лекаря въпроси, чиито отговори вероятно бяха непонятни за него. При все това бащата, надживял сина си, трябва да изпълни този ритуал — и още много други през идните дни.

Келъг също изказа съболезнования на майката, която и на него повтори, че смъртта на сина й била за добро, иначе щял да се мъчи с години, да му присаждат кожа…

— Да, така няма да се мъчи, абсолютно — увери я той, използвайки любимото наречие на Чарлс Овърби.

Еди Данс, която бе поела извънредна смяна в отделението си, се приближи. Изглеждаше разстроена, но целеустремена, изражение, което дъщеря й добре познаваше. Понякога престорено, понякога искрено, то добре й беше служило в миналото. Днес, разбира се, изразяваше истинските й чувства.

Еди се приближи до майката на Милар. Хвана я за ръцете и разпознавайки признаците на настъпваща истерия, започна да я разпитва как се чувства, как го приемат съпругът и другите й деца — все въпроси, които имаха за цел да разсеят мислите й за тази ужасна трагедия. Еди Данс имаше гениална дарба да утешава. Затова пациентите толкова я обичаха.

Роса Милар се поуспокои, после тихо заплака и Катрин видя как сковаващият ужас се сменя с преодолима скръб. Съпругът й също дойде и Еди предаде опечалената майка на него като опитен акробат, прехвърлящ свой колега на друг цирков артист във въздуха.

— Госпожо Милар — започна Данс, — бих искала да…

Изведнъж нещо я изблъска, тя изкрещя, не успя да измъкне пистолета си, а протегна ръцете си напред, за да не се блъсне в една болнична количка.

Първата й мисъл бе: „Даниел Пел е в болницата!“

— Не! — изкрещя О’Нийл.

Или Келъг. Може би и двамата. Данс падна на колене, събори няколко пластмасови епруветки и чашки.

Лекарят също скочи напред, но Уинстън Келъг сграбчи разбеснелия се Хулио Милар, изви ръката му назад и лесно успя да го овладее. Направи го толкова бързо, сякаш не му струваше никакво усилие.

— Не, синко! — изкрещя бащата; майката заплака по-силно.

О’Нийл помогна на Данс да се изправи. Нямаше наранявания, макар че на другия ден вероятно щеше да е насинена.

Хулио се опита да се освободи от хватката на Келъг, но агентът, който явно бе доста по-як, отколкото изглеждаше, изви малко по-силно ръката му.

— Спокойно, момче. Ще се нараниш. Спокойно.

— Кучка, шибана кучка! Ти го уби! Ти уби брат ми!

— Хулио, чуй ме — опита се да го вразуми О’Нийл. — Родителите ти са достатъчно разстроени. Не влошавай нещата.

— Влошавам ли? Кое може да е по-лошо?

Младежът се опита да ритне Келъг. Агентът просто се дръпна и изви китката му по-силно. Хулио изохка.

— Спокойно. Няма да боли, ако стоиш мирно. — Келъг погледна уплашените родители. — Съжалявам.

— Хулио — каза бащата, — ти я удари. Тя е полицай. Могат да те арестуват.

— Нея трябва да арестуват! Убийца!

— Стига! — изкрещя Милар старши. — Майка ти, помисли за майка си! Стига!

О’Нийл спокойно извади белезниците си. Двоумеше се. Погледна Келъг. Двамата се колебаеха. Хулио като че ли се успокои.

— Добре, добре. Пуснете ме.

— Ако не можеш да се владееш, ще трябва да ти сложим белезници — предупреди детективът. — Разбра ли?

— Да, да, разбрах.

Келъг го пусна и му помогна да се изправи.

Всички гледаха Данс, но тя не смяташе да подаде жалба.

— Няма нищо. Няма проблем.

Хулио се втренчи в лицето й:

— О, има проблем. Голям проблем.

Обърна се и гневно излезе от чакалнята.

— Съжалявам — промълви през сълзи Роса Милар. Данс я увери, че няма проблем.

— У вас ли живее?

— Не, има апартамент наблизо.

— Накарайте го да преспи у вас тази нощ. Кажете му, че се нуждаете от помощта му. За погребението, за вещите на Хуан, измислете нещо. Той го приема по-тежко от всеки друг. Не знае какво върши.

Майката се приближи до леглото, където лежеше синът й. Измърмори нещо. Еди Данс отново отиде при нея и й зашепна на ухото, като докосна ръката й. Жест на близост между жени, които само допреди няколко дни изобщо не са се познавали.

След малко Еди се върна при дъщеря си.

— Искаш ли децата да преспят у нас?

Катрин се замисли. Много искаше Уес и Маги да са до нея. Но като гледаше резултата от деянията на Пел под зеления чаршаф — това ужасно зелено — се почувства омърсена. Не искаше децата дори косвено да влизат в досег с това зло. Знаеше, че от пръв поглед ще прочетат мислите й. Спомни си усилията, които полагаше, за да предпази Уес от света на насилието. Затова отвърна:

— Благодаря, може би така ще е по-добре.

Взе си довиждане със семейство Милар.

— Ако можем да ви помогнем с нещо, кажете — предложи им. — Каквото и да е то.

Бащата отвърна леко объркано:

— Не, не. Какво повече може да се направи?