Спящата кукла

14.

— Ще вземем писийки?

— Добре — съгласи се Джени. — Но какво е това?

— Дребна риба. Като аншоа, но не е солена. Ще вземем сандвичи. Искам два. Ти два ли искаш?

— Само един, мили.

— Сложи им оцет. Имат на масите.

Джени и Пел бяха в Мос Ландинг северно от Монтерей. Откъм сушата двата огромни комина на електроцентралата „Дюк“ се издигаха високо в небето. От другата страна на шосето имаше малко парче земя, остров, свързан със сушата чрез мост. Върху тази пясъчна ивица се разполагаха офиси на риболовни компании, докове и голямата, масивна сграда, където Пел и Джени се намираха в момента: рибния ресторант „Джакс Сийфууд“. Функционираше от седемдесет и пет години. Джон Стайнбек, Джоузеф Камбъл и Хенри Милър — а също и най-известната дама на Монтерей, Флора Уудс — са седели на мръсните, надраскани маси, спорили са, смели са се, пили са, докато затворят ресторанта, а понякога и до много по-късно.

Сега „Джакс“ бе фирма за търговия с риба, рибен пазар и огромен ресторант, събрани в едно. Атмосферата далеч не беше толкова бохемска и безгрижна като през четирийсетте и петдесетте, но пък заведението се рекламираше по кулинарния канал.

Пел си го спомняше от времето, когато живееха недалеч оттук, в Сийсайд. Семейството не посещаваше често ресторанти, но той пращаше Джими или Линда да купуват сандвичи с писия, пържени картофи и салата от зеле и майонеза. Обожаваше тази храна и сега се радваше, че ресторанта още го има.

Имаше да свърши малко работа в района, но трябваше да почака, докато дойде време да се подготви и да събере малко информация. Освен това умираше от глад и реши, че може да рискува да се покаже сред хора. Полицията нямаше да търси двама щастливи туристи, още по-малко тук, защото си мислеха, че е тръгнал към Юта — някакъв надут пуяк на име Чарлс Овърби обяви по радиото.

„Джакс“ имаше градина с изглед към рибарските лодки и залива, но Пел предпочете да седнат вътре, за да следи вратата. Едва устояваше на изкушението да опипа пистолета отзад на кръста си. Джени седеше до него и притискаше коляното си в неговото.

Той отпи глътка студен чай. Погледна момичето и забеляза, че гледа въртящата се поставка с големи торти.

— Искаш ли десерт след рибата?

— Не, мили. Не изглеждат много добре.

— Така ли?

Тортите не привличаха Пел, той не обичаше сладко. Изглеждаха обаче огромни. В „Капитола“ би могъл да размениш едно парче от тях за цял стек цигари.

— Само захар, бяло брашно и есенция. Глюкозен сироп и евтин шоколад. Изглеждат хубаво и са сладки, но нямат никакъв вкус.

— В твоята фирма не правите ли такива?

— Не, не. Никога — заяви разпалено тя и кимна към поставката с торти. — Хората ядат много от тези неща, защото не остават доволни от вкуса и искат още. Аз обаче правя шоколадова торта без никакво брашно. Само шоколад, захар, смлени орехи, ванилия и жълтъци. Заливам я с малко малинова глазура. Няколко хапки са достатъчни, за да се наситиш.

— Звучи много добре.

Всъщност мисълта го отвращаваше. Тя обаче му разказваше за себе си, а хората трябва да се насърчават да го правят. Напий ги, после ги остави да говорят. Знанието е по-добро оръжие от ножа.

— Това ли правиш най-много? Торти за сладкарниците?

— Ами, сладкарството най-много ми допада, защото имам повече контрол. Правя всичко сама. При другите храни зависиш от други хора, които приготвят различни части от ястието.

„Контрол — помисли си той. — Интересно.“ Постара се добре да запомни този факт.

— Понякога сервирам. Когато сервираш, получаваш бакшиши.

— Сигурно доста ти оставят.

— Да, понякога.

— Харесва ли ти?… На какво се смееш?

— Ами… Не си спомням някой — имам предвид гадже — да ме е питал дали си харесвам работата… Както и да е, сервирането си е забавно. Понякога се държа, сякаш не съм просто сервитьорка. Представям си, че това е моето парти, с мои приятели и близки.

Навън гладна чайка закръжи над купчините отпадъци, кацна тромаво и затърси нещо за ядене. Пел беше забравил колко са големи.

Джени продължи:

— Същото е, когато правя торта, да кажем за сватба. Понякога си мисля, че малките радости са най-важни. Приготвяш най-хубавата торта, която си правил, и хората се радват. О, не завинаги. Но кое може да те направи вечно щастлив?

Добра логика.

— Вече няма да хапна от друга торта, само от твоите.

Тя се засмя:

— О, разбира се, скъпи. Радвам се, че го каза. Благодаря ти.

С тези няколко думи му се стори някак си по-зряла. Тоест с повече контрол. Пел се почувства уязвен. Това не му хареса. Затова смени темата:

— Е, надявам се, че сандвичите ти харесаха. Аз ги обожавам. Искаш ли още чай с лед?

— Не, добре ми е така. Само седи до мен. Това е единственото, от което имам нужда.

— Дай да видим картите.

Тя взе чантата си и ги извади. Разгъна една и Пел я заразглежда. Забеляза, че за осем години полуостровът се е променил. Изведнъж спря, обхвана го странно усещане. Отначало не можа да си обясни точно какво. Само, че е много приятно.

После разбра: беше свободен.

Затворът, осемте години под чужда власт бяха свършили и той отново можеше да започне да живее. След като изпълни мисията си тук, щеше да се махне завинаги и да създаде друго Семейство. Пел се огледа, заоглежда другите клиенти, спря вниманието си върху неколцина: една девойка през две маси от тях, седнала с родителите си, които бяха забили погледи в чиниите си, сякаш би било мъчение, ако заговорят. Момичето, малко пълничко, лесно можеше да бъде подмамено да напусне дома си, когато обикаля само магазините или е седнало на кафе. За два дни щеше да я убеди да го последва.

На бара седеше младеж около двайсетте (ако не си носи документ за самоличност, щяха да откажат да му сервират бира). Беше изрисуван — глупави татуировки, за които вероятно вече съжаляваше — и носеше вехти дрехи, които заедно с поръчката му, която се състоеше само от супа, говореха за парични проблеми. Непрекъснато шареше с поглед и зяпаше всяка жена над шестнайсет. Пел отлично знаеше как да го завербува за броени часове.

Забеляза и млада майка, самотна, ако липсата на брачна халка бе надежден признак. Седеше присвита и гледаше тревожно — проблеми с мъжете, разбира се. Почти не обръщаше внимание на детето си в количката до нея. Не го поглеждаше и тежко му, ако заплачеше; нервите й нямаше да издържат. Зад тази поза и тъжните очи се криеше някаква драма, но това не интересуваше Пел. За него беше важно само това, че не е особено привързана към бебето. Той знаеше, че ако успее да я примами, няма да му е трудно да я раздели от детето. Така лесно щеше да стане баща.

Спомни си една приказка, която леля Барбара му беше чела веднъж в Бейкърсфийлд: „Вълшебният свирач от Хамелн“. Когато жителите на едно средновековно германско градче отказали да му платят, задето ги отървал от мишата напаст, той отвел децата им, като ги накарал да танцуват под звуците на флейтата му. Приказката бе оставила дълбоки следи у Пел. По-късно чете още за случая, фактите бяха по-различни от популярната версия на Братя Грим. Вероятно не е имало нито мишки, нито неплатени дългове; в Хамелн просто изчезнали няколко деца и никой повече не ги видял. Причините за изчезването — и както изглежда, за нехайството на родителите — оставаха загадка.

Едно възможно обяснение беше, че децата, заразени от чума или друга болест, предизвикваща подобни на танц спазми, били изведени от града, защото възрастните се боели от епидемия. Друга версия е, че Вълшебният свирач отвел децата на поклонническо пътуване и те загинали по пътя от природно бедствие или във военно сражение.

Имаше обаче и друга теория, която Пел предпочиташе. Децата доброволно напуснали родителите си и последвали Вълшебният свирач в Източна Европа, която по това време се колонизирала. Там създали свои селища под неговата абсолютна власт. Той харесваше идеята, че един човек може да е имал таланта да примами десетки (според някои сведения над сто) деца да напуснат семействата си и да стане техен настойник. Какви ли умения е имал или развивал Свирачът?

Сервитьорката го извади от унеса му, като донесе поръчката. Той се втренчи в гърдите й, после бързо премести поглед към храната.

— Изглежда много вкусно, мили — каза Джени, като гледаше чинията си.

Пел й подаде едно шишенце.

— Това е малцов оцет. Сложи върху сандвича. Само няколко капки.

— Добре.

Той отново се огледа: намусеното момиче, неспокойния младеж, замислената майка… Сега, разбира се, нямаше да се занимава с тях. Просто се радваше да види колко много възможности има. След като уреди живота си, след около месец отново щеше да тръгне на лов — по магазини и закусвални, по кафенета и паркове, по училища и студентски общежития.

Вълшебният свирач от Калифорния…

Даниел Пел съсредоточи вниманието си върху обяда и започна да се храни.

Колите летяха с бясна скорост по шосе №1.

Майкъл О’Нийл управляваше личния си автомобил, Данс седеше до него. Точно зад тях караше Ти Джей със служебен форд, две патрулни коли ги следваха. От пътната полиция и най-близкия град Уотсънвил също щяха да изпратят автомобили.

О’Нийл караше с около сто и трийсет. Можеше да вдигне и повече, но имаше голямо движение. На места шосето имаше само две платна. Използваха само светлини, без сирени.

Бързаха към ресторанта, където, противно на всички очаквания, Даниел Пел и русокосата му съучастничка спокойно обядваха.

Данс се беше усъмнила, че беглецът е тръгнал за щата на мормоните. Интуицията й подсказваше, че също като Мексико Юта е лъжлива следа, особено след като Ребека и Линда й казаха, че Пел никога не е говорил за щата, и след като намериха мобилния телефон удобно захвърлен близо до колата на куриера от „Уърлдуайд Експрес“. И най-важното — бе оставил шофьора жив, за да каже на полицията за телефона и обажданията. Сексуалната игричка, която му беше спретнал, бе възможно обяснение защо не го е убил, но Данс си даде сметка, че никой беглец, колкото и да е извратен, не би си губил времето с такива неща.

Основна роля за решението й обаче имаше разговорът с компютърния специалист от „Капитола“, който й прочете съобщението, оставено от съучастничката на Пел във форума „Хелтър Скелтър“ на сайта „Кланицата“.

Това беше първата част на съобщението, последни указания за бягството. Онова, което изненада Данс, бе последното изречение:

Това за всеобщо удивление издаваше, че Пел смята да остане в околността.

Данс и О’Нийл недоумяваха. Това бе лудост. Но след като беглецът оставаше в района, Данс реши да му осигури комфорт. За целта стори нещо, което не беше правила досега. Използва Чарлс Овърби. Знаеше, че щом му каже за Юта, той ще се покаже пред медиите и ще обяви, че търсенето се премества на изток. Така Данс се надяваше, че Пел ще се почувства по-самоуверен и ще рискува да се покаже на обществено място.

Къде обаче?

Надяваше се, че отговорът се крие в разговора с Еди Чан, че от онова, което Даниел Пел е споделил пред него, ще получи представа за любимите неща, за интересите и желанията на убиеца. Сексът имал голямо значение, така твърдеше Чан, затова може би щеше да търси места за еротичен масаж, публични домове или агенции за запознанства, но на Полуострова имаше малко такива. Освен това Пел си имаше приятелка, която вероятно щеше да задоволи нагона му.

— Какво друго? — бе попитала Данс.

— О, спомням си още нещо — отвърна Чан. — Храната.

Изглежда, че Даниел Пел много си падаше по морска храна, особено по един вид дребни рибки, известни като писийки. На няколко пъти бе споменавал, че по централното крайбрежие има само няколко ресторанта, където умеят да ги приготвят добре. Имаше специални изисквания как трябва да бъде сготвена рибата. Данс записа имената на ресторантите, които Чан си спомни. Три от тях бяха затворени през годините, докато Пел беше зад решетките, но два още работеха — на Рибарския кей в Монтерей и в Мос Ландинг.

Нестандартната задача, която бе дала на Каранео, бе да се обади в двата ресторанта (а също на други по централното крайбрежие, които имаха подобно меню) и да предупреди за избягал затворник, който може да се появи в компанията на слабичка блондинка.

Вероятността да постигнат нещо бе малка и Катрин нямаше големи надежди. Каранео обаче току-що бе говорил с управителя на „Джакс“, известния ресторант в Мос Ландинг. В момента там имаше мъж и жена, които се държали подозрително — били на маса, откъдето се виждала входната врата, и мъжът постоянно гледал натам, докато повечето клиенти предпочитали да седят навън. Човекът бил гладко обръснат, с черни очила и спортна шапка и не можело да се види дали е Пел. Жената изглеждала, че е блондинка, но и тя носела шапка и тъмни очила. Доколкото можеше да се определи възрастта им обаче, вероятно бяха те.

Данс се обади лично на управителя на ресторанта и го помоли да разучи с каква кола са дошли двамата. Човекът нямаше представа, но изпрати навън един от келнерите, който скоро се върна и й продиктува (на испански) номерата на всички коли от малкия паркинг.

След бърза проверка в пътната полиция се установи, че един от автомобилите, тюркоазнозелен форд „Тъндърбърд“ е бил откраднат миналия петък — макар и, странно, не от района, а от Лос Анджелес.

Може би беше фалшива тревога, но Данс реши да действа бързо — ако не друго, щяха да заловят крадеца на колата. Тя предупреди О’Нийл и каза на управителя на ресторанта:

— Веднага тръгваме. Не правете нищо. Преструвайте се, че не го виждате, и се дръжте нормално.

— Да се държа нормално — с треперещ глас повтори човекът. — Да, добре.

Сега Катрин Данс с нетърпение си мислеше за следващия разпит на Пел, след като го арестуват. Първият въпрос, който искаше да му зададе, бе защо е решил да остане в района.

В Санд Сити, търговски район покрай шосе №1, движението намаля и О’Нийл натисна по-силно педала на газта. След десет минути щяха да са в ресторанта.