Спящата кукла

15.

— Не са ли най-вкусното, което си опитвала?

— О, миличък, прекрасни са тия писки.

— Писийки — поправи я Пел.

Мислеше си вече за трети сандвич.

— Та така с бившия — продължи тя. — Оттогава нито съм го чувала, нито съм го виждала. Слава богу!

Току-що му бе разказала с подробности за бившия си съпруг — счетоводител, бизнесмен и дребна душица — който на два пъти я вкарвал в болница с вътрешни наранявания, единия път — и със счупена ръка. Крещял й, когато забравела да изглади чаршафите, крещял й, защото не забременяла, след като били опитвали едва месец, крещял й, когато любимият му бейзболен отбор губел. Казвал, че гърдите й били като на момче и затова на него не му ставало. Позволявал си да говори пред приятелите си, че щяла да „става“, ако си оправела носа.

„Жалко човече — помисли си Пел, — неспособно да се владее.“

След това изслуша по-нататъшното развитие на сценария, достоен за латиноамерикански сериал: за всичките й приятели след развода. Много приличали на него. Но в олекотен вариант — помисли си Пел. Единият бил дребен мошеник и живеел в Лагуна между Лос Анджелес и Сан Диего. Занимавал се с дребни измами. Друг продавал наркотици. Трети бил рокер. Четвърти — просто боклук.

Той бе изтърпял доста психотерапевтични сеанси. Повечето бяха безсмислени, но понякога от психолога можеше да получи полезни идеи, които старателно запомняше (не заради психичното си здраве, разбира се, а защото бяха полезно оръжие срещу другите хора).

И така, защо Джени толкова си падаше по лошите момчета? За него беше очевидно. Всички те бяха като майка й — тя подсъзнателно ги търсеше, като се надяваше, че ще променят отношението си към нея и ще я обичат, а не да я унижават и да я използват.

Това бе полезна информация за Пел, но той би й казал: „Между другото, скъпа, напразно се стараеш. Ние не се променяме. Никога не се променяме. Запиши си го и добре го запомни.“

Разбира се, запази тези мъдри слова за себе си.

Тя внезапно престана да се храни.

— Мили?

— Ъм?

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, красавице.

— Не си ми казвал нещо за онези, така де… за момичетата, с които си живял. Преди да те арестуват. Семейството.

— Явно не съм.

— Поддържаш ли връзка с тях? Как се казваха?

Той издекламира имената им:

— Саманта, Ребека и Линда. Също и Джими, онзи, който се опита да ме убие.

Клепачите й потрепнаха.

— Може би предпочиташ да не те питам за тях, а?

— Не, няма проблем. Можеш да ме питаш за всичко.

— Никога не казвай на някого да не засяга определена тема. Усмихвай се и извлечи всякаква възможна информация.

— Тези жени… те ли те предадоха?

— Не точно. Дори не знаеха, че с Джими отиваме у Кройтънови. Но не ме подкрепиха, когато ме арестуваха. Линда изгори някои улики. Но дори тя накрая се огъна и започна да им помага. — Пел се изсмя мрачно. — А виж какво сторих за тях. Дадох им дом. Собствените им родители нехаеха за тях. Дадох им семейство.

— Това ядосва ли те? Не искам да те ядосвам.

— Не. — Той се усмихна. — Няма проблем, любов моя.

— Мислиш ли много за тях?

Аха, това било, значи. Беше се тренирал да долавя контекста зад думите на хората. Досега не си беше дал сметка, че Джени ревнува. Това е жалко чувство, което може да те провали, но също така е и основна движеща сила във Вселената.

— Не. Не съм ги чувал от години. Известно време им пишех. Единствено Линда ми отговаряше. Каза ми обаче, че според адвоката й това щяло да навреди на освобождаването й под гаранция, и затова спря. Трябва да призная, че ми стана криво.

— Съжалявам, мили.

— Не ги знам. Може да са умрели, може да са се омъжили щастливо. Отначало бях бесен, но после осъзнах, че съм сгрешил с тях. Избрал съм неподходящи. Не като теб. Ти си добра за мен; те не бяха достойни.

Тя вдигна ръката му и целуна всяко кокалче на пръстите му.

Пел пак заразглежда картата. Обожаваше картите. Когато не знае къде се намира, човек е безпомощен, губи контрол. Знаеше, че картите — по-точно липсата им — са изиграли важна историческа роля за този район на Калифорния, в който се намираха в момента — залива Монтерей. Навремето в Семейството имаха навика след вечеря да сядат в кръг и Линда им четеше. Пел често избираше местни автори и книги. Една от тях бе история на Монтерей. Заливът бил открит от испанците в началото на седемнайсети век. Наречен на богатия спонсор на експедицията, районът бил истинско бижу — плодородна земя, идеално пристанище, стратегическо място — губернаторът искал да създаде голяма колония. За съжаление, след като отплавали, моряците съвсем загубили координатите на залива.

Много други експедиции неуспешно се опитвали отново да го открият. С всяка изминала година заливът Монтерей придобивал митични измерения в представите на моряците. Една от най-големите групи тръгнала от Сан Диего по суша. Участниците били решени да намерят тайнствения залив. Изложени на постоянни опасности от природните стихии и мечките гризли, конкистадорите претърсили всеки метър от крайбрежието до Сан Франциско — и пак подминали огромния залив, без да го забележат.

Всичко това — само защото нямали карта.

Когато успя да влезе в Интернет от „Капитола“, той се вдъхнови от един сайт, наречен „Вижуъл Ърт“, където щракваш с мишката върху картата и на екрана се отваря реална сателитна снимка на желания район. Удивително. Трябваше да намери няколко важни неща, а нямаше възможност да се рови в сайта. С нетърпение чакаше момента, когато животът му ще стане по-спокоен и ще може да прекарва часове в Интернет.

Сега Джени показваше различни места на разгънатата пред тях карта и Даниел попиваше информацията. Както винаги обаче, слушаше и всичко, ставащо наоколо.

— Той е добро куче. Просто трябва да се дресира.

— Далече е, но ако не бързаме, ще си прекараме страхотно.

— Поръчах преди десет минути. Бихте ли проверили защо храната още се бави?

Когато чу последния коментар, Пел погледна към касата.

— Съжалявам — обясни на клиента възрастният касиер. — Днес малко не ни достига персонал.

Човекът, собственик или управител на заведението, изглеждаше смутен и гледаше навсякъде другаде освен към Пел и Джени.

Умните хора могат да се досетят защо си променил поведението си и да го използват срещу теб.

Когато Пел поръчваше, между масите сновяха три-четири сервитьорки. Сега от персонала беше само човекът на касата. Бе накарал хората си да се скрият.

Пел се изправи, като събори масата. Джени изпусна вилицата си и скочи на крака.

Управителят ги погледна уплашено.

— Копеле! — изръмжа Даниел и извади пистолета.

Джени изпищя.

— Не, не… аз…

Управителят се поколеба за секунда, после избяга в кухнята. Клиентите се разкрещяха и налягаха по земята.

— Какво има, мили? — уплашено попита Джени.

— Да се махаме. Към колата.

Пел грабна картата и побягнаха.

Когато се озоваха навън, далеч на юг видя мигащи светлини.

Джени се вцепени от уплаха, зашепна:

— Ангелски песни, ангелски песни…

— Бързо!

Метнаха се в колата. Той даде рязко на задна, смени скоростите и потегли с пълна газ по тесния мост към шосе №1. Джени едва не падна от седалката, когато профучаха по неравната настилка от другата страна. Излязоха на главния път и Пел зави на север. След стотина метра спря. Насреща идваше друга полицейска кола.

Той погледна надясно и натисна педала до пода. Понесоха се с бясна скорост към портала на електроцентралата, масивна грозна сграда, съвсем не на място тук, на това крайбрежие като от пощенска картичка — подхождаше повече на нефтените рафинерии в Индиана.

Данс и О’Нийл бяха на не повече от пет минути от Мос Ландинг.

Тя нервно потропваше с пръсти по ръкохватката на пистолета си в кобура на десния й хълбок. Никога не й се бе налагало да стреля, докато изпълнява служебните си задължения — не се чувстваше комфортно с оръжие. Тревожеше се и заради децата (вкъщи държеше пистолета в масивен сейф, чиято комбинация само тя знаеше).

От друга страна, Майкъл О’Нийл, бе опитен стрелец, Ти Джей — също. Данс се радваше, че са до нея.

Щеше ли да се стигне до престрелка? Не можеше да каже. Знаеше само, че ще направи всичко възможност, за да спре убиеца.

Със свирене на гуми фордът взе един остър завой и се заизкачва по следващия хълм.

Когато превалиха възвишението, О’Нийл измърмори:

— Мамка му… — Натисна спирачката. — Чакай!

Катрин се подпря с ръце на таблото. Колата се закова наполовина върху банкета на сантиметри от камион, спрян на средата на шосето. До Мос Ландинг цялото шосе бе блокирано. Автомобилите в насрещните платна се движеха, но бавно. На няколко километра напред Данс видя мигащи светлини и се досети, че полицията връща колите.

Блокада?

О’Нийл се обади по радиостанцията в диспечерския център на пътната полиция.

— Обажда се О’Нийл.

— Кажете, сър. Край.

— Пътуваме на север по Първо шосе. Малко преди Мос Ландинг сме. Движението е спряно. Какво е станало?

— Да. Внимавайте. Има… Евакуират електроцентралата „Дюк“. Има пожар или нещо подобно. Положението е сериозно. Има много ранени. Двама са загинали.

„О, не! — помисли си Данс, като издиша шумно. — Стига жертви!“

— Пожар ли? — попита О’Нийл.

— Същото като в съда — измърмори Катрин.

Присви очи. Напред се виждаше стълб от черен дим. Проектантите бяха взели сериозни противопожарни мерки. Преди няколко години в електроцентралата се беше запалила изоставена цистерна за нафта. Сега агрегатите работеха с газ и опасността от сериозен пожар беше значително по-малка. Въпреки това охраната бе затворила шосе №1 и евакуираше всички.

О’Нийл се тросна по радиостанцията:

— Кажете на пътната, пожарникарите или който друг командва, да пуснат движението. Трябва да минем. Водим преследване. Край.

— Разбрано, детективе… Чакайте… — Телефонистът замълча за минута. — Нова информация. Току-що се обадиха от противопожарната служба в Уотсънвил. Не знам… Така, в електроцентралата няма пожар. Запалила се е само кола пред главния портал. Не знаем кой е подал сигнал за пожар. Няма пострадали. Било е фалшива тревога… Обадиха се и от „Джакс“. Заподозреният е извадил оръжие и е избягал.

— Мамка му, изигра ни! — изсъска О’Нийл.

Данс взе микрофона:

— Прието. Има ли полицаи на местопроизшествието?

— Изчакайте… Да, има. Един полицай от Уотсънвил. Другите са пожарникари и спасителни екипи.

— Един полицай — намръщи се Данс и поклати глава.

— Кажете му, че Даниел Пел е някъде там. Въоръжен е. Може да нападне цивилни или полицаи.

— Прието. Ще им предам.

Тя се почуди какво може да направи един полицай. Най-тежките престъпления в Мос Ландинг бяха шофиране в нетрезво състояние и кражби от автомобили и лодки.

— Разбра ли какво става, Ти Джей?

— Мамка му — чу се от радиостанцията.

Ти Джей не спазваше особено правилата за радиопредаване. О’Нийл ядосано тресна микрофона върху стойката му. Никой не бързаше да изпълни искането им за пускане на движението.

— Да се опитаме да стигнем все пак — предложи Данс. — Ако ще колите да се поочукат.

О’Нийл кимна. Включи сирената и потегли по банкета, който бе песъчлив на места, каменист на други, някъде — почти непроходим.

Конвоят бавно тръгна напред.