Спящата кукла

18.

Трябваше да отхвърли още една задача през този дълъг ден.

Катрин Данс спря колата пред скромния дом сред нищото между Кармел и Монтерей.

Когато огромната военна база Форт Орд осигурявала основния поминък в района, тук живеели и често оставали да прекарат спокойно старините си офицери със среден чин. Преди това, в годините на риболовната и консервната индустрия тук се настанявали управителите на фирми и бригадирите. Данс спря пред малка еднофамилна къща, отвори портата в металната ограда, влезе и тръгна по покритата с камъни пътека към входната врата. След минута на прага се появи жизнерадостна жена около четирийсетте. Лицето й беше покрито с лунички. Данс се представи.

— Идвам при Мортън.

— Заповядайте — усмихна се Джоан Негъл.

Липсата на изненада — и тревога — в изражението й подсказа на Катрин, че съпругът й е разказал някои (макар и не всички) подробности за ролята си в днешните събития.

Полицайката влезе в малкия хол. Все още неизпразнените кашони с дрехи и книги — най-вече книги — показваха, че са се нанесли съвсем наскоро. Стените бяха покрити с евтини тапети, характерни за жилищата под наем. Отново я посрещна миризма на готвено — но този път на хамбургери и лук, а не на италиански подправки.

Хубаво закръглено момиченце с плитки и очила с тънки рамки рисуваше на скицник. То погледна гостенката и се усмихна. Данс му помаха. Детето бе на годините на Уес. На дивана петнайсетгодишно момче се бе вглъбило в бойните действия на някаква видеоигра. Натискаше копчетата, сякаш съдбата на човечеството зависеше от това.

Мортън Негъл се показа на прага, като подръпваше панталоните си.

— Здравейте, здравейте, агент Данс.

— Наричайте ме Катрин.

— Катрин. Запознахте се с жена ми Джоан. — Той се усмихна. — А това е… хей, Ерик, остави това… Ерик! — провикна се през смях. — Остави това.

Момчето съхрани играта дотам, докъдето бе стигнало — Данс знаеше колко важно е това за него — и остави контролното устройство. Изправи се.

— Това е Ерик. Кажи добър ден на агент Данс.

— Агент ли? Като от ФБР?

— Да.

— Яко!

Тя се ръкува с юношата, който се беше втренчил в пистолета на хълбока й.

Момиченцето се приближи срамежливо, като още стискаше скицника.

— Представи се — подкани я майка й.

— Здравейте.

— Как се казваш? — попита Данс.

— Соня.

Соня имаше проблем с теглото, забеляза полицайката. Родителите й скоро трябваше да вземат мерки за това, макар че като имаш предвид физиката им, едва ли си даваха сметка за проблемите, с които вече се сблъскваше дъщеричката им. Знанията по кинесика разкриваха на Данс много тайни за психологичните и емоционалните проблеми на хората, но постоянно се налагаше да си напомня, че тя е полицай, а не психотерапевт.

— Внимателно следя новините — каза Негъл. — Май почти го бяхте хванали, а?

— За няколко минути го изпуснахме.

— Ще искате ли нещо? — попита съпругата му.

— Не, благодаря. Отбих се само за малко.

— Елате в кабинета ми — покани я домакинът.

Влязоха в малка стая, в която миришеше на котешка урина. Единствените мебели бяха бюро и два стола. До настолната лампа, залепена с тиксо, имаше лаптоп с износени клавиши за А, Н и N. Навсякъде имаше книги — може би двеста или триста — в кутии, по полици, върху радиатора, на купчини по пода.

— Обичам да съм заобиколен от книгите си. — Той кимна към хола. — Те също обичат. Дори господин специалистът по компютърните игри. Всяка вечер избираме една книга и им чета.

— Много е хубаво.

Данс имаше подобен обичай с децата си, макар че в нейния случай бе свързано повече с музиката. Уес и Маги обожаваха книгите, но предпочитаха да четат сами.

— Разбира се, отделяме време и за истинската култура… „Сървайвър“ и телевизионни състезания.

Очите на Негъл блестяха. Засмя се, когато Данс спря поглед върху купчината материали, които й беше подготвил.

— Не се плашете. Това е за вас, малката купчинка.

Посочи кашон с видеокасети и преснимани на ксерокс документи.

— Сигурна ли сте, че не искате нищо? — провикна се Джоан от вратата.

— Не, благодаря.

— Можете да останете за вечеря.

— Съжалявам, няма да мога.

Домакинята се усмихна и излезе. Негъл кимна след нея:

— Физичка е.

Данс му разказа за последните подробности по случая и обясни, че е сигурна, че Пел ще остане в района.

— Това е лудост. Всички на Полуострова го търсят.

— Така е.

Разказа му за търсенето на Пел в Интернет, докато е бил в затвора, но Негъл не можа да се сети за нещо, свързано с „Алисън“ или „Нимю“. Нямаше представа защо убиецът е гледал сателитни снимки.

Тя погледна към кашона, подготвен за нея.

— Има ли биографични данни? Нещо кратко?

— Кратко ли? Не бих казал. Но ако искате да ви напиша малък обзор, мога да го направя. Три-четири страници.

— Би било чудесно. Ще ми трябва цяла вечност, ако сама го събирам от всичко това.

— „Всичко това“ ли? — Той се засмя. — Това не е нищо. Между другото, вече съм готов за книгата. Имам петдесет пъти повече бележки и източници, отколкото ми е необходимо, но сигурно ще мога да сглобя нещо по-кратко.

— Здравей — чу се тънко гласче от вратата.

Данс се обърна и се усмихна на Соня.

Момиченцето със завист гледаше стройната фигура и косата на полицайката.

— Видях, че погледна рисунките ми, когато влезе.

— Миличка, агент Данс има работа.

— Не, няма проблем.

— Искаш ли да ти ги покажа?

Катрин коленичи и погледна скицника. Имаше удивително добри рисунки на пеперуди.

— Соня, прекрасни са. Могат да ги изложат в галерия.

— Наистина ли?

— Определено.

Данс прелисти на следващата страница.

— Тази ми е любимата. Лястовича опашка.

На рисунката имаше тъмносиня пеперуда. Крилата й искряха.

— Кацнала е на мексикански слънчоглед. Смуче нектар. Когато съм вкъщи, отиваме в пустинята и рисувам гущери и кактуси.

Данс си спомни, че постоянното жилище на писателя е в Скотсдейл.

Соня продължи:

— Тук с мама ходим в гората и правим снимки. После рисувам от тях.

— Тя е Джеймс Одюбон2 на пеперудите — похвали дъщеря си Негъл.

Джоан се появи на вратата и извика детето.

— Мислите ли, че ще имате някаква полза от това? — попита Негъл и посочи кашона.

— Не знам, но се надявам. Всяка помощ е от полза.

Данс пожела лека нощ на Негъл и семейството му, отново отказа поканата за вечеря и се върна при колата си.

Остави кашона на дясната седалка. Ксерокопията сякаш я викаха и тя се изкуши да включи лампичката в купето и да ги прегледа още сега. Работата обаче трябваше да почака. Катрин Данс бе добър детектив, точно както разбираше от работата си на репортер и съдебен консултант преди години. Но в същото време беше майка и вдовица. Налагаше се да преценява кога трябва да остави работата. Вече трябваше да се прибира у дома.