Спящата кукла

41.

Командният пункт на акцията бе на кръстовището пред мотел „Сий Вю“.

Данс още не беше убедена, че постъпват правилно, но след като вземеш решение, започват да действат определени правила. И едно от тях изискваше да остави командването на друг. Нямаше опит в това и единственото, което можеше да направи, бе да гледа.

Албърт Стемпъл и Ти Джей бяха представителите на КБР в ударния отряд, съставен главно от служители на монтерейското шерифство и неколцина пътни полицаи. Осемте мъже и двете жени се бяха събрали зад цивилния камион, в който имаше достатъчно оръжие и боеприпаси за потушаване на малък бунт.

Пел още беше в стаята, наета от жената. Лампите бяха загасени, но един служител от отряда за разузнаване, който бе монтирал микрофон на стената отзад, докладва, че се чували звуци. Не беше сигурен, но звучало, сякаш правят секс.

Това беше добра новина. Когато е гол, човек е уязвим.

Тя се обади на управителя и попита за стаите до тази на Пел. Онази отляво беше празна; гостите току-що били тръгнали за риба, което означаваше, че ще се върнат късно. За съжаление в стаята отдясно още имаше хора.

Помисли си да им се обади и да ги накара да слязат на долния етаж, но това нямаше да стане, разбира се. Щяха да избягат панически с блъскане на врати, родителите да крещят на децата да тичат по-бързо. И Пел щеше да усети какво става. Той имаше животински инстинкти.

Като си мислеше за това семейство, за персонала и гостите в съседните стаи, тя изведнъж си каза: „Прекрати акцията. Направи, каквото те съветва интуицията. Ти командваш.“ На Овърби нямаше да му хареса — нямаше да се даде без бой — но тя щеше да се справи. О’Нийл и хората му щяха да я подкрепят.

При все това сега не можеше да се осланя на интуицията си. Не познаваше хора като Пел, а Уинстън Келъг имаше опит с тях.

Той се появи, отиде при полицаите от специалния отряд, ръкува се с тях и се представи. Отново бе сменил облеклото си. Новият му външен вид обаче нямаше нищо общо с небрежното му облекло. Носеше черни дънки, черна фланелка и дебела бронирана жилетка, под която не се виждаше превръзката на гърдите му.

Данс си спомни думите на Ти Джей отпреди няколко дни.

„Доста е праволинеен, но не се страхува да се нацапа…“

С тези дрехи и този напрегнат поглед още повече й напомняше на покойния й съпруг. През повечето време Бил водеше рутинни разследвания, но от време на време се обличаше за ударни акции. Един-два пъти го беше виждала така, уверено стиснал голям автомат.

Келъг сложи пълнителя и зареди.

— На това му се вика оръжие за масово поразяване — отбеляза Ти Джей. — „Швайцерише Индустри Гезелшафт“.

— Какво? — раздразнено попита Данс.

— 3-М-Г, като „Зиг Зауер“. Това е новият Р 220. Четирийсет и пети.

— Четирийсет и пети калибър?

— Да. Явно Бюрото споделя принципа „Да се погрижим никой да не се измъкне жив“. Не ги обвинявам.

Данс и всички други от КБР бяха въоръжени с 9-милиметрови пистолети „Глок“ заради притеснението, че по-големият калибър може да причини повече странични наранявания.

Келъг облече яке с щамповани букви „ФБР“ и се приближи към Данс и О’Нийл, който днес носеше кафява шерифска униформа и бронирана жилетка.

Данс им предаде информацията за стаите до тази на Пел. Келъг обеща в момента на нахълтването да изпрати хора в стаята отдясно, за да изведат семейството.

Не беше много, но все пак бе нещо.

Рей Каранео се обади по радиостанцията — беше на наблюдателна позиция в другия край на паркинга, скрит зад контейнер за смет. В момента на паркинга нямаше хора — само няколко коли — служителите от мотела си вършеха работата, както бяха инструктирани. В последната минути, когато ударният отряд пристъпи към действие, други полицаи щяха да ги изведат на безопасно място.

След пет минути хората от отряда бяха готови и провериха оръжията си. Събраха се в малкия двор близо до главния вход. Погледнаха към Данс и О’Нийл, но Келъг пръв заговори:

— Искам мигновено влизане. Един екип през вратата, един веднага след тях за резерва. — Показа им схема на стаята, която управителят беше нарисувал. — Първи екип — към леглото. Втори — към гардеробите и банята. Искам няколко фугасни.

Имаше предвид силно гърмящите заслепяващи гранати, които само зашеметяват престъпника, без да причиняват сериозни наранявания. Един полицай му подаде няколко. Келъг ги пъхна в джоба си.

— Аз ще водя първия екип — заяви. — Влизам пръв.

На Данс не й се искаше той да отива. В специалния отряд имаше по-млади полицаи, повечето бяха излезли наскоро от армията, имаха боен опит.

Агентът от ФБР продължи:

— Жената също е там. Може да изглежда, че я държи като заложничка, но тя е не по-малко опасна от него. Не забравяйте, че тя запали пожара при съда и уби Хуан Милар.

Полицаите закимаха с разбиране.

— Така, ще заобиколим сградата и бързо ще минем отпред. Когато минавате под прозореца му, пропълзявайте по корем. Не приклекнали. Дръжте се колкото можете по-близо до стената. Имайте предвид, че може да наблюдава. Искам няколко души с бронирани жилетки да изведат персонала. След това влизаме. И не забравяйте, че може да има повече от двама престъпници.

Тези думи напомниха на Данс разговора й с Ребека Шефилд. Състави си план… Келъг се обърна към нея:

— Добре ли ти звучи?

Това не беше действителният му въпрос.

Всъщност искаше да попита: „Поемам ли командването?“

Той беше достатъчно великодушен, за да й даде последен шанс да спре акцията. Тя се замисли само за миг, след което отговори:

— Добре е. Действай.

Понечи да каже нещо на О’Нийл, но не можа да изрази онова, което мислеше — дори не можеше да формулира мислите си. Без да я погледне, той извади пистолета си и заедно с Ти Джей и Стемпъл тръгна с резервния екип.

— На позициите — изкомандва Келъг.

Данс отиде при Каранео до контейнера и включи слушалките и микрофона си.

След пет минути радиостанцията изпращя.

— Броя до пет и влизаме — нареди Келъг. Командирите на екипите потвърдиха готовност.

— На пет. Едно… две…

Тя избърса дланите в панталоните си и стисна ръкохватката на пистолета си.

— … три… четири… пет, влизай!

Полицаите се втурнаха зад ъгъла и тя се втренчи към Келъг и О’Нийл, поглеждаше ту единия, ту другия.

„Само да няма повече жертви…“

Правилно ли бяха организирали всичко?

Правилно ли бяха разчели ситуацията?

Келъг пръв стигна до вратата и кимна на един полицай, понесъл малък таран. Едрият мъжага блъсна тежката метална тръба в скъпата врата и тя се отвори с трясък. Келъг хвърли вътре една от гранатите. Двама полицаи нахълтаха в стаята до тази на Пел, други отведоха камериерките зад паркираните коли. В стаята блесна силна светлина и се чу трясък. Келъг и отрядът на О’Нийл нахлуха вътре.

После — тишина.

Нямаше изстрели, нямаше крясъци. Накрая сред пращене от радиостанцията се чу гласът на Келъг:

— … го.

— Повтори — обади се Данс. — Не те чух, повтори, Уин. Хванахте ли го?

Пак пращене.

— Не. Няма го.

Нейният Даниел беше гениален, Даниел знаеше всичко.

Докато се отдалечаваше от мотела, карайки със скорост под ограничението, Джени Марстън погледна назад.

Още нямаше полицейски коли, още нямаше светлини и сирени.

„Ангелски песни — каза си наум. — Ангелски песни, закриляйте ме.“

Нейният Даниел беше гений.

Преди двайсет минути, когато започнаха да се любят, той изведнъж спря и седна на леглото.

— Какво има, скъпи? — разтревожено попита тя.

— Камериерката. Обаждала ли си се да оправят стаята?

— Не.

— Защо ще го правят днес? Много е рано. По-логично е да изчакат по-късно. Някой се обажда, за да провери дали сме тук. Полицията! Обличай се. Бързо!

— Искаш…

— Обличай се!

Тя скочи от леглото.

— Събери каквото можеш. Вземи компютъра и не оставяй никакви лични вещи.

Той набута дрехи и няколко други неща в една чанта. Погледна навън, после се приближи до вратата към съседната стая. Извади пистолета и я изрита, като изненада двама младежи вътре.

Поколеба се дали да ги убие, но само им каза да станат и да се обърнат. Завърза ръцете им с рибарска корда и запуши устите им с парцали. Взе документите им и ги разгледа.

— Имам имената и адресите ви. Ще стоите мирно и ще пазите тишина. Ако кажете нещо на някого, близките ви ще умрат. Ясно?

Те кимнаха и Даниел затвори вратата и я подпря със стол. Изсипа съдържанието от кутиите за стръв и хладилната чанта и прибра своите неща. После с Джени се преоблякоха с жълтите гумирани якета на рибарите, сложиха си бейзболни шапки и излязоха с въдиците и другите такъми.

— Не се оглеждай. Върви направо към нашата кола. Бавно.

Минаха през паркинга. Той сложи нещата в багажника, без да бърза. Качиха се и потеглиха. Джени едва запази самообладание. Идеше й да заплаче, толкова беше уплашена.

Но също и въодушевена, трябваше да признае. Изживяването бе страхотно. Никога не се беше чувствала толкова жива като сега, при бягството от мотела. Замисли се за съпруга си, за гаджетата си, за майка си… нищо, което бе изпитала с тях, не можеше да се сравнява с този момент.

Разминаха се с четири полицейски коли, понесли се с пълна скорост към мотела. Без сирени.

„Ангелски песни…“

Молитвата й действаше. Вече бяха на километри от мотела и никой не ги преследваше.

Накрая Пел се изсмя и издиша шумно.

— Какво ще кажеш за това, красавице?

— Ние успяхме, миличък!

Тя извика победоносно и разтърси главата си, сякаш беше на рокконцерт. Допря устни до врата му и го ухапа игриво.

Не след дълго спряха на паркинга на „Бътефлай Ин“, малък мизерен мотел на „Лайтхаус“, търговската улица на Монтерей.

— Отиди да вземеш стая — каза Даниел. — Скоро ще си свършим работата, но няма да е преди утре вечер. Плати за една седмица, така ще е по-малко подозрително. Искам да е отзад. Може би онова бунгало.

Джени взе стая и се върна при колата. Той извади хладилната чанта и кутиите за стръв.

Когато влязоха, Пел легна на кревата, сложи ръце зад тила си. Джени се сгуши до него.

— Ще се скрием тук. Наблизо има магазин. Ще отидеш ли да напазаруваш нещо за ядене, красавице?

— И още боя за коса?

Той се усмихна:

— Добра идея.

— Може ли червена?

— Може и зелена, ако искаш. Всякак ще те харесвам.

Божичко, той беше идеалният мъж…

Когато излизаше, нахлупвайки шапката над очите си, тя чу пращене от телевизора в стаята. Преди няколко дни не си беше представяла, че ще приеме Даниел да убива хора, че ще се откаже от дома си в Анахайм, че никога повече няма да види колибрите, кардиналите и врабчетата в задния си двор.

Сега това й се струваше съвсем естествено. Всъщност беше прекрасно.

„Всичко ще сторя за теб, Даниел. Всичко.“