Спящата кукла

19.

Наричаха я „Палубата“.

Голяма дървена тераса с дължина десет метра — започваше от кухнята на Данс и навлизаше в задния двор, покрита с различни шезлонги, столове и масички. Разноцветни електрически лампички за Коледа, няколко кръгли абажура, умивалник и голям хладилник бяха основната украса заедно с няколко анемични растения в керамични саксии. По тесни стълби се слизаше в полузапуснатия двор, в който избуяваха всякакви представители на местната флора: храстовиден дъб и клен, астри, лупина, детелина, трева.

От съседите ги делеше ограда от дървени колове. Две бани за птици и хранилка за колибри висяха на един клон при стълбите. На земята се търкаляха две камбанки, там, където Данс, излязла по пижама, ги бе захвърлила преди около месец през една особено ветровита нощ.

Къщата бе в класически викториански стил — тъмнозелена със сиви износени от времето перила, капаци и первази — намираше се в северозападната част на Пасифик Гроув. Ако рискуваш да се надвесиш през прозореца, можеше да зърнеш океана на около километър на запад.

Данс прекарваше голяма част от времето си на Палубата: Сутрин обикновено бе твърде студено или мъгливо, за да закусва на открито, но през мързеливите уикенди, след като слънцето прогонеше мъглата, с децата сядаха тук след дълга разходка по плажа с кучетата и закусваха кифли с извара, кафе и какао. Върху тези неравни дъски се бяха провели стотици нощни партита, големи и малки.

На Палубата съпругът й Бил бе съобщил на родителите си, че ще се ожени за Катрин Данс, а не, както очакваха всички, за аристократката от Напа, за която майка му от години се беше опитвала да го сватоса (смелостта му при тази постъпка надминаваше всичко, с което се беше сблъсквал при работата си във ФБР).

На Палубата бяха отслужили заупокойната служба.

Тя бе и сборно място за всичките им приятели във и извън полицейската общност на Полуострова. Катрин Данс обичаше приятелите си, но след смъртта на Бил предпочиташе да прекарва свободното си време с децата, а не да ги води по барове и ресторанти с възрастните. Затова въведе приятелите си в техния свят.

Във външния хладилник имаше бира и безалкохолни и обикновено бутилка-две калифорнийско шардоне, пино грижо или каберне. На терасата беше поставена и поръждясала, но функционална скара за барбекю, а на долния етаж можеше да се ползва тоалетната. Не беше необичайно, когато се върне от работа, да завари родителите си или приятели и колеги от КБР и шерифството да пият бира или кафе в двора й. Всички бяха добре дошли, независимо дали тя си е вкъщи или не, с предварително обаждане или без предупреждение, макар че ако си беше у дома, тя можеше да не се присъедини към тях. Неписано, но строго спазвано правило бе, че макар всеки да е добре дошъл по всяко време навън, вътрешността на къщата е забранена територия освен на обявени празненства. Личният живот на обитателите беше неприкосновен.

Данс изкачи стръмните стълби на Палубата, понесла кашона с ксерокопия и касети. Отгоре се крепеше печеното пиле, което бе купила от близкия супермаркет. Кучетата я посрещнаха — черен птичар с гладък косъм и тъмносива германска овчарка. Тя ги погали зад ушите, подхвърли им няколко надъвкани плюшени играчки и продължи към двамата мъже, седнали на пластмасови столове на терасата.

— Здравей, мила.

Стюарт Данс изглеждаше млад за седемдесетте си години. Беше висок, широкоплещест, с буйна бяла коса. Многото часове, прекарани в открито море, се бяха отразили на кожата му; виждаха се и няколко белега от скалпелите и лазерните инструменти на дерматолозите. Макар и пенсионер, той още работеше в аквариума по няколко дни седмично и нищо на света не можеше да го отдели от скалистите плитчини на крайбрежието. Данс допря бузата си до страната на баща си.

— Ммм — измуча Албърт Стемпъл, друг агент в отдела за тежки престъпления към Калифорнийското бюро за разследване.

Беше едър мъжага с обръсната глава и носеше високи обувки, дънки и черна фланелка. Белези имаше и по неговото лице, а също (както той намекваше) и на места, които рядко виждат слънце — макар че причината за тях не бяха дерматологични операции. Бе изпънал краката си и пиеше бира. КБР не се славеше като клуб на каубои, но Албърт Стемпъл приличаше на герой от стар уестърн. Имаше повече успешни залавяния от всеки друг агент, а също и повече жалби, подадени срещу него (с което се гордееше).

— Благодаря, че се погрижи за домочадието, Ал. Съжалявам, че закъснях повече от планираното.

Разтревожена от заплахите на Пел по време на разпита и това, че той все още беше в района, Данс бе помолила Стемпъл да наглежда децата й, докато тя се прибере. (О’Нийл бе осигурил постоянна охрана пред дома й, докато беглецът е на свобода.)

Стемпъл изръмжа:

— Няма проблем. Овърби ще ме черпи.

— Той ли ти го каза?

— Не. Но пак ще черпи. Тук всичко е спокойно. Обиколих няколко пъти. Нищо подозрително.

— Искаш ли нещо безалкохолно за из път?

— Може. — Мъжагата си взе две кутии „Анкър Стийм“ от хладилника. — Не се безпокой, ще ги изгълтам, преди да стигна до колата. Чао, Стю.

Тръгна към стълбите и дъските заскърцаха под тежестта му.

Скри се от погледите им и след петнайсет секунди се чу бръмчене от двигател и потегляне на кола; бирите несъмнено се крепяха между яките му бедра.

Данс погледна през прозореца на хола. Погледът й се спря върху книгата, оставена на масичката. Това я накара да си спомни нещо.

— Хей, Брайън обаждал ли се е?

— А, приятелят ти? Онзи, който дойде на вечеря?

— Да.

— Как му беше фамилията?

— Гъндерсън.

— Банкерът.

— Същият. Обаждал ли се е?

— Доколкото знам, не. Можеш да попиташ децата.

— Не, няма проблем. Благодаря, татко.

— Нямаш грижи. — Това бе израз от времето, прекарано в Нова Зеландия. Той се обърна и почука по прозореца. — Чао, деца!

— Дядо, чакай!

Маги изтича навън. Плитката й се развяваше. Притискаше до гърдите си някаква книжка.

— Здрасти, мамо — извика весело. — Кога се прибра?

— Сега.

— Не ни каза нищо! — възкликна десетгодишното момиченце, като намести очилата на носа си.

— Къде е брат ти?

— Не знам. В стаята си. Кога ще ядем?

— След пет минути.

— Какво има?

— Ще видиш.

Маги вдигна книжката и показа на дядо си малка сиво-лилава раковина.

— Виж. Ти беше прав.

Маги не се опита да назове животното.

— Това е колумбийска амфиса — обяви възрастният мъж и извади бележника и химикалката, без които никъде не отиваше.

Записа си нещо. Беше с три десетилетия по-стар от дъщеря си, а още нямаше нужда от очила. Данс знаеше, че е наследила повечето си недъзи от майка си.

— Това мекотело живее във вътрешността на океана — обясни дядото. — Тук се среща много рядко, но Маги е намерила черупка.

— Тя си беше на плажа — обясни момиченцето.

— Добре, отивам вкъщи при началничката. Вечерята сигурно вече е готова и присъствието ми е задължително. Лека нощ на всички.

— Чао, дядо.

Докато баща й слизаше по стълбите, Катрин за пореден път благодари на съдбата, Бог или който друг управляваше света, за късмета да има мъж до себе си в трудния живот на вдовица с две деца.

Когато влизаше в кухнята, мобилният й телефон иззвъня. Рей Каранео съобщи, че автомобилът, който беше изгорял в Мос Ландинг, бил откраднат от паркинга на луксозен ресторант на булевард „Сънсет“ в Лос Анджелес миналия петък. Нямаше заподозрени. Освен това още не бяха открили хотела, мотела или пансиона, където може да е отседнала жената.

— Много са — оплака се младият полицай.

Добре дошъл в Монтерей…

— Все пак трябва да има къде да настаним туристите, Рей. Продължавай да търсиш. И предай много поздрави на жена си.

Данс започна да разопакова храната.

Слабичко момче с русолява коса излезе на остъклената тераса при кухнята. Говореше по телефона. Едва дванайсетгодишен, Уес бе висок почти колкото майка си. Тя го повика с пръст и той се приближи. Данс го целуна и той не се отдръпна, което можеше да се преведе като: „Много те обичам, мамо.“

— Свършвай с разговорите — нареди тя. — Ще вечеряме.

— Хайде. Трябва да затварям — каза момчето по телефона и затвори. — Какво има за ядене?

— Пиле — подозрително измърмори Маги.

— Нали обичате.

— Ами птичият грип?

Уес презрително изсумтя:

— Ама ти нищо ли не знаеш? Той се хваща само от живи пилета.

— Някога са били живи — контрира момиченцето.

Уес се почувства натясно. Трябваше някак да се измъкне:

— Е, това не са азиатски пилета.

— Глупчо. Могат да прелетят. И знаеш ли как се умира? Повръщаш до смърт.

— Маги, не говори така на масата! — смъмри я майка й.

— Ама това си е истината.

— Да, бе, пилетата можели да прелетят. Дрън-дрън. Тукашните птици нямат грип. Щяха да кажат по новините.

Обичайните разправии между брат и сестра. Но зад това се криеше нещо повече, или поне така си мислеше Данс. Синът й бе понесъл много тежко смъртта на баща си. Беше станал по-чувствителен към темата за смъртта от повечето момчета на неговата възраст. Тя се опитваше да го накара да не мисли за това — трудна работа за жена с професия да преследва убийци.

— Когато пилето е добре сготвено, няма опасност — изрече авторитетно, макар че не беше сигурна и се почуди дали Маги пак няма да възрази.

Момиченцето обаче отново се зачете в книгата за морски раковини.

— О, картофено пюре — установи Уес. — Страхотна си, мамо.

Децата сервираха, докато Данс се измие.

Когато излезе от банята, Уес я попита:

— Няма ли да се преоблечеш, мамо?

Гледаше тъмния й костюм.

— Умирам от глад. Не мога да чакам.

Истинската причина да стои с костюма бе, че искаше да остане с пистолета. Обикновено, щом се прибереше, скриваше оръжието в сейфа и си слагаше дънки и фланелка.

Да, трудно е да си полицай. Децата прекарваха дълго време сами. Сигурно щеше да им е приятно да си поиграят с някого…

Уес още веднъж огледа костюма й, сякаш отгатна мислите й.

Скоро обаче се улисаха с вечерята, заразказваха как е минал денят — поне техният. Данс, разбира се, не каза нищо за своя. Уес беше на спортен лагер в Монтерей, Маги — на музикална занималня в Кармел. И на двамата им харесваше. Слава Богу, че не се сетиха да попитат за Даниел Пел.

След вечеря заедно раздигнаха масата и измиха чиниите — децата винаги участваха в домакинската работа. Когато свършиха, Уес и Маги отидоха в хола да четат и да играят видеоигри.

Катрин включи компютъра и провери електронната си поща. Нямаше нищо за разследването, само няколко писма за другата й „работа“. С приятелката си Мартин Кристенсен поддържаха уебсайт, наречен „Американски мелодии“ (по името на известната песен на Пол Саймън от седемдесетте).

Катрин Данс не свиреше зле, но не беше останала удовлетворена от опитите да започне кариера като певица и китаристка (боеше се, че и слушателите й се чувстват така). Бе решила, че истинският й талант е да слуша музика — нещо, в което имаше доста по-голям успех — и да насърчава другите хора да го правят.

През редките си отпуски и тридневни уикенди тя обикаляше щата да търси самобитни музиканти (често вземаше децата и кучетата). Наричаха такива хора „фолклористи“ или по-популярно — „ловци на песни“. Най-известният сред тях може би бе Алан Ломакс, който в средата на двайсети век събирал музика от Луизиана до Апалачите за библиотеката на Американския конгрес. Докато основните му предпочитания са били насочени към негърската и планинската музика, Данс имаше по-широки интереси в променящата се социална среда на Северна Америка: музика с корени в Латинска Америка, Карибите, Нова Скоуша, Канада, градския негърски фолклор и индианските традиции.

С най-добрата си приятелка Мартин Кристенсен помагаха на музикантите да защитят авторските си права, разпространяваха песните им по Интернет и изпращаха на авторите парите, получени от слушателите.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна номера на дисплея.

— Ало.

— Здравей — обади се Майкъл О’Нийл. — Как мина при Рейнолдс?

— Нищо особено, но ще прегледа архивите по делото „Кройтън“.

Данс му каза, че е взела материалите от Негъл, но още не е имала време да ги прегледа.

Той й съобщи, че фордът, откраднат от Мос Ландинг, още не е намерен и не са открили нищо съществено в рибния ресторант. Криминалистите бяха взели отпечатъци от опожарения автомобил и приборите — на Пел и още едни, вероятно на жената. Не бяха намерили нейно досие в полицейските картотеки.

— Открихме нещо, което ни обезпокои. Питър Бенингтън…

— Твоят човек от лабораторията.

— Да. На пода в колата, в незасегнатата от огъня част, са намерили киселина. Питър каза, че е доста силна, въпреки че е била разредена, когато пожарникарите са гасили огъня.

— Нали знаеш, че нищо не разбирам от химия, Майкъл.

— Добре, основното е, че е била смесена с някои вещества, които се срещат в ябълките, гроздето и бонбоните.

— Мислиш, че Пел… какво? Иска да отрови някого?

Хранителната промишленост е основен поминък в Централна Калифорния. За половин час шофиране минаваш покрай хиляди декари ниви и овощни градини, десетки големи винарни и консервни фабрики.

— Има такава вероятност. А може би се крие в градина или лозе. В Мос Ландинг сме го уплашили и се е отказал да отседне в мотел или пансион. Трябва да пуснем няколко души да претърсят.

— Имаш ли някого на разположение?

— Мога да мобилизирам хора. Ще включим и пътната полиция. Не обичам да ги пращам в центъра или покрай Първо, но няма как.

Данс се съгласи. Предаде му и онова, което Каранео й беше казал за опожарения автомобил.

— Не напредваме със светлинна скорост, как мислиш?

— Така е — съгласи се тя.

— С какво се занимаваш сега?

— Пиша домашно.

— Децата не са ли във ваканция?

— Говоря за моето домашно. По случая.

— Идвам към вас. Мога да ти подостря моливите или да ти бърша дъската.

— Донеси една ябълка на учителката и те пускам.