Спящата кукла

43.

Данс и О’Нийл бяха сами в кабинета й.

От шерифството на окръг Ориндж бяха научили, че бащата на Джени Марстън е починал, че майка й е била задържана за дребни престъпления, употребявала наркотици и имала психически проблеми. Не се знаеше къде е в момента — имаше няколко роднини в източните щати, но никой не се беше чувал с Джени от години.

Катрин научи, че младата жена е следвала една година управление на хранителната промишленост в колеж, но прекъснала, когато се омъжила. Една година работила във фризьорски салон, после започнала работа в хранителната индустрия — в няколко фирми за доставка на храна и хлебопекарни в окръга. Била скромна, винаги идвала навреме, вършела добре работата си и се прибирала вкъщи. Била самотница и местната полиция не могла да открие никакви нейни познати или приятели. Бившият й съпруг не я бил виждал от години, но заявил, че заслужавала всичко, което й се било случило.

Нищо изненадващо. В полицейските архиви имаше свидетелства за трудни връзки. Шерифството било алармирано поне пет-шест пъти от болничните власти по подозрения за домашно насилие от страна на бившия й мъж и поне четирима от приятелите й след това. В социалната служба бяха открили няколко досиета, но Джени никога не се оплаквала, камо ли да подаде жалба.

Лесна плячка за човек като Даниел Пел.

Данс предаде тази информация на О’Нийл, който кимна. Гледаше през прозореца на кабинета й към два бора, които с годините се бяха слели, образувайки на около два метра над земята удебеление, подобно на юмрук. Катрин имаше навика да гледа това причудливо образувание, когато мозъкът й блокираше при някое трудно разследване.

— Какво си мислиш? — попита тя.

— Искаш ли да ти кажа?

— Щом те питам.

— Ти беше права — мрачно заяви детективът. — Той сгреши.

— Келъг ли? За мотела?

— Трябваше да действаме по твоя план. Веднага да поставим мотела под наблюдение. Не да губим двайсет минути да събираме спецотряд. Така ни е усетил. Някой е направил нещо, което ни е издало.

Животински инстинкти…

Данс не обичаше да се оправдава, особено пред толкова близък човек.

— Имаше логика да се опитаме да го заловим. Много ни се струпа и всичко стана твърде бързо.

— Не, нямаше логика. Много добре го знаеш. Затова се колебаеше. Дори накрая не беше сигурна.

— Какво можеш да „знаеш“ в такава ситуация?

— Добре, ти предчувстваше, че не трябва да действаме така, а обикновено предчувствията ти са верни.

— Просто нямахме късмет. Ако бяхме отишли по-рано, вероятно щяхме да го хванем.

Тя съжали, че го каза — прозвуча като критика към хората от шерифството.

— И щеше да има нови жертви. Имаме адски късмет, че никой не пострада. Планът на Келъг бе гаранция, че ще има престрелка. Имаме късмет, че Пел не беше там. Можеше да се пролее много кръв. — О’Нийл скръсти ръце; защитен жест, който изглеждаше странно с бронираната жилетка. — Отстъпваш командването. А това е твой случай.

— На Уинстън ли?

— Да, на него. Той е консултант. А сега излиза, че той командва.

— Той е специалист, Майкъл. Аз не съм. Нито ти.

— Така ли? Съжалявам, но той говори за сектантско мислене, говори за психологически профили. Но не виждам това да помага за залавянето на Пел. Ти вършиш цялата работа.

— Виж препоръките му, виж какъв опит има. Той е специалист.

— Добре, има някои добри идеи. Те помагат. Но преди час се оказа, че не е чак такъв експерт. — Той понижи глас. — Слушай, при операцията в мотела Овърби подкрепи Уинстън. Много ясно — нали той го повика. Ти беше притисната между ФБР и шефа си. Но и преди сме се справяли с такъв натиск. Можехме да наложим своето мнение.

— Какво искаш да кажеш? Че съм отстъпила пред Уинстън по друга причина?

О’Нийл отмести очи. Жест на отбягване. Човек може да изпита стрес не само когато лъже — понякога това става, когато казва истината.

— Искам да кажа, че даде на Келъг прекалено много власт при тази операция. Макар добре да съзнаваше, че не трябва да го правиш.

— Защото ми напомня за съпруга ми, така ли? — попита тя студено. — Това ли искаш да кажеш?

— Не знам. Ти ми кажи. Напомня ли ти за Бил?

— Това е смешно.

— Ти засегна темата.

— Слушай, нищо извън професионалните ни отношения не те засяга.

— Добре. Ще разсъждавам професионално. Уинстън сгреши. И ти се съгласи с него, при все че знаеше, че не е прав.

— „Знаела“ ли съм? — сопна се тя. — Просто се колебаех за акцията в мотела. Първо бях на едно мнение. После го промених. Всеки може да промени мнението си.

— Да, ако види логика в това. Ако се основава на обективни факти.

— Ами твоето мнение? Ти доколко си обективен?

— Аз ли? Защо да не съм обективен?

— Заради Хуан.

Очите на О’Нийл леко потрепнаха. Беше улучила болната тема; почуди се дали детективът се чувства виновен за смъртта на младия полицай. Може би си мислеше, че не е обучил Милар достатъчно добре.

Неговите протежета…

С О’Нийл се бяха карали и преди — не можеш да имаш едновременно приятелски и служебни отношения с някого без някои дрязги — но никога толкова остро. Защо изобщо се месеше в личния й живот? Сякаш ревнуваше.

И двамата замълчаха. Детективът вдигна ръце и сви рамене. Това бе равносилно на „казах каквото имах да кажа“. Напрежението в стаята бе като в буцата от дървесина, свързваща двата бора — два ствола, вкопчени в желязна хватка.

Когато отново заговориха, започнаха да обсъждат следващите си действия: да поискат повече подробности от полицията в Ориндж за Джени Марстън, да потърсят свидетели и да огледат местопроизшествието в „Сий Вю“. Дадоха на Каранео снимка на жената и го изпратиха на летището, автогарата и в агенциите за коли под наем. Хрумнаха им и още няколко идеи, но атмосферата оставаше напрегната, а когато Келъг влезе, О’Нийл си тръгна под претекст, че има някаква работа в кабинета си и трябва да говори с шерифа. Измърмори нещо за довиждане, неадресирано конкретно към никого от двамата.

Ръката го болеше от раната, която беше получил, когато прескочи оградата на Болингови. Мортън Негъл погледна надзирателя пред килията.

Едрият латиноамериканец го изгледа хладно.

Очевидно Негъл бе извършил най-тежкото престъпление във Вайехо Спрингс: не проникване в чужда собственост и нападение (откъде пък го измислиха това), за което го обвиняваха, а много по-непростимото — да смути спокойствието на тяхното момиче.

— Имам право на телефонно обаждане.

Никакъв отговор.

Искаше да каже на жена си, че е добре. Най-много обаче искаше да съобщи на Катрин Данс къде е Тириса. Беше променил решението си и се бе отказал от книгата, а също от журналистическата си етика. Мамка му, бе готов на всичко, за да помогне за залавянето на Даниел Пел и връщането му зад решетките.

Не да разкрива злото, а да го атакува. Като акула.

Явно бяха решили да го държат изолиран, колкото можеха.

— Искам да се обадя.

Полицаят го погледна, сякаш са го хванали да продава наркотици на децата пред неделното училище, и не каза нищо.

Негъл стана и закрачи из килията. Неизказаното нареждане, което прочете в погледа на надзирателя, гласеше: „Сядай!“ Седна.

След десет дълги, дълги минути чу отваряне на врата и приближаващи стъпки.

— Негъл.

Той вдигна поглед. Беше друг полицай, по-едър от този пред вратата.

— Стани. — Надзирателят натисна едно копче и вратата се отвори. — Дай си ръцете.

Прозвуча смешно, сякаш го канеше да напълни шепите му с бонбони. Той вдигна ръцете си и белезниците изщракаха на китките му.

— Насам.

Полицаят го хвана за ръката, силно стисна бицепса му. Негъл подуши миризма на чесън и цигари. Идеше му да се отдръпне, но идеята не изглеждаше добра. С дрънчене на вериги изминаха петнайсетина метра по мрачния коридор до „Стая за разпити А“.

Полицаят отвори вратата и му даде знак да влезе.

Той спря изненадано.

Тириса Кройтън, Спящата кукла, седеше на масата в помещението и го гледаше с тъмни очи. Надзирателят го блъсна и той седна пред нея.

— Здравей — поздрави Негъл.

Момичето огледа ръцете и лицето му, сякаш търсеше следи от полицейски произвол. А може би се надяваше да види такива.

Негъл знаеше, че е само седемнайсетгодишна, но в нея нямаше нищо детинско, може би само нежната кожа. Даниел Пел не я беше убил, но бе отнел детството й.

Надзирателят се отдръпна, но остана наблизо. Негъл чуваше тежкото му дишане.

— Можете да ни оставите сами — каза Тириса.

— Трябва да остана, госпожице. Такива са правилата.

Я, надзирателят можел и да се усмихва. Държеше се любезно към нея, но враждебно към Негъл.

Момичето се подвоуми, после се обърна към писателя:

— Какво искахте да ми кажете в двора ни. За Даниел Пел.

— По някаква причина още е в Монтерей. Полицията не може да си обясни защо.

— Опитал се е да убие прокурора, който го изпрати в затвора, нали?

— Да. Джеймс Рейнолдс.

— Той добре ли е?

— Да. Полицайката, за която ти казах, го спаси.

— Кой сте вие всъщност?

Въпросите й бяха директни, лишени от емоция.

— Леля ти не ти ли е казала нищо?

— Не.

— Преди около месец говорих с нея за една книга, която искам да напиша. За теб.

— За мен ли? Защо искате да пишете за мен? Няма нищо особено.

— О, напротив. Искам да разкажа за живота на някого, който е пострадал от нещо много жестоко. Как е станало. Как е живял преди и как живее сега. Как се е променил животът му и какво е можело да бъде, ако нямаше престъпление.

— Не, леля не ми е казала такова нещо.

— Знае ли, че си тук?

— Да, казах й. Тя ме докара. Не ми позволява да си извадя шофьорска книжка.

Тириса погледна надзирателя, после — пак Негъл.

— Полицията също не искаше да говоря с вас. Но не можеха да ме спрат.

— Защо си дошла, Тириса?

— За полицайката, която споменахте…

Негъл се удиви:

— Нима си съгласна да дойде да поговорите?

— Не — решително отговори момичето, като поклати глава.

Негъл не я обвиняваше.

— Разбирам, но…

— Искам аз да отида при нея.

Писателят си помисли, че не е чул добре.

— Какво искаш?

— Искам да отида в Монтерей. Да се срещна с нея.

— О, не е необходимо да го правиш.

Тя кимна уверено:

— Наистина искам.

— Защо?

— Ей-така.

Отговорът беше повече от изчерпателен.

— Ще накарам леля да ме закара.

— Ще се съгласи ли?

— Ако не, ще отида с автобус. Или на автостоп. И вие можете да дойдете.

— Ами, има един проблем…

Момичето се намръщи.

Той се изсмя:

— Арестуван съм.

Тириса изненадано погледна надзирателя:

— Не му ли казахте?

Той поклати глава.

— Аз платих гаранцията ви — заяви момичето.

— Ти?

— Баща ми имаше много пари. — Тя се засмя. — Аз съм богато момиче.