Спящата кукла

21.

Вторник

Катрин Данс и Ти Джей седяха в ъгловия кабинет на Чарлс Овърби. По стъклата удряха дъждовни капки. Туристите си мислят, че в Монтерей винаги е облачно с опасност да завали. Всъщност районът е сух и сивата пелена в небето е най-обикновена мъгла. Днес обаче наистина валеше.

— Спешно ми трябва нещо, Чарлс.

— Какво?

— Да одобриш някои разходи.

— За какво?

— Нямаме никакъв напредък. От „Капитола“ няма следи, уликите не дават нищо, никой не го е виждал. И най-важното, не знаем защо още е в района.

— Какви разходи имаш предвид?

— Искам трите жени, които са били в Семейството, да дойдат тук.

— Ще ги арестуваш ли? Мислех, че не са заподозрени?

— Не, искам да ги разпитам. Живели са с него, трябва доста добре да го познават.

„О, ако се стегнеш, Даниел, няма причина да не създадеш добро семейство…“

Тази реплика от полицейския запис й бе дала идеята. От А през Б до Х…

— Искаме да съберем цялото му Семейство — весело добави Ти Джей.

Данс знаеше, че е стоял до късно, но кръглото му лице под къдравата червена коса беше свежо, сякаш идваше от почивка. Овърби се престори, че не го е чул:

— Добре, но от къде на къде ще искат да ни помогнат? Те не са ли на негова страна?

— Не. Разговарях с две от тях и не изпитват никакви симпатии към Пел. Третата е сменила името си, за да скъса всякаква връзка с предишния си живот. Това също не е израз на симпатия.

— Защо да ги караме тук? Защо не ги разпиташ там, където живеят?

— Искам ги заедно. Това е подход от гещалт психологията. Спомените им взаимно ще се допълват. До два часа през нощта съм чела за тях. Ребека не е била много дълго в Семейството — само няколко месеца. Линда обаче е живяла с Пел повече от година, а Саманта — две.

— Пита ли ги вече?

Въпросът беше уловка. Явно подозираше, че е действала зад гърба му.

— Не — отвърна Данс. — Исках първо да говоря с теб.

Явно доволен, че не са го изиграли, Овърби продължаваше да клати глава:

— Това са самолетни билети, охрана, транспорт… Сложна работа. Дълбоко се съмнявам, че началството ще одобри. Освен това е твърде неочаквано. — Забеляза конец на маншета си и го махна. — Съжалявам, но трябва да ти откажа. Юта. Сигурен съм, че е тръгнал натам. След като го уплашихме в Мос Ландинг. Би било лудост да остане. Отрядът за издирване действа ли?

— Да — отговори Ти Джей.

— Юта ще е добро разрешение. Много добро решение.

Ясно: Ще го хванат и КБР ще обере лаврите, без да се пролива повече кръв в Калифорния.

— Чарлс — настоя Данс, — сигурна съм, че Юта е фалшива следа. Не би ни насочил натам, ако…

— Освен ако — заяви триумфално шефът й — не е двойна заблуда. Помисли си.

— Помислила съм си. Не е в стила на Пел. Искам да проверя идеята си.

— Не знам…

— Зад нея се чу друг глас:

— Мога ли да попитам каква е идеята?

Данс се обърна.

На вратата стоеше мъж с тъмен костюм, сивкавосиня риза и вратовръзка на сини и черни райета. Не беше голям красавец — с коремче, големи уши и двойна гуша, когато наведеше главата си — но имаше живи кафяви очи и буйна кестенява коса. Изглеждаше съвсем непринудено. На устните му играеше тънка усмивка.

— Какво обичате? — попита Овърби.

Непознатият се приближи и извади служебна карта от ФБР. Специален агент Уинстън Келъг.

— Бавачката пристигна — прошепна Ти Джей, но Катрин не му обърна внимание.

— Чарлс Овърби. Благодаря, че дойдохте, агент Келъг.

— Наричайте ме Уин. Аз съм от ОПМП на Бюрото.

— Което е…

— Отдел за престъпления с масово принуждение.

— Това нов термин за секта ли е? — попита Данс.

— Наричахме го отдел по сектите, но не беше ПКТ.

Ти Джей се намръщи:

— Това нов вид наркотик ли е?

— Не. „Политически коректен термин“.

Това й хареса и тя се засмя.

— Казвам се Катрин Данс.

— Ти Джей Сканлън.

— Томас Джеферсън?

Ти Джей се усмихна загадъчно. Дори Данс не знаеше какво стои зад инициалите му. Името му наистина можеше да е просто „Ти Джей“.

Обръщайки се и към тримата агенти на КБР, Келъг заяви:

— Искам да ви кажа нещо. Да, аз съм от федералните. Но не искам да ви мътя водата. Тук съм като консултант — за да ви давам идеи за това, как мисли и действа Пел… Ще съм доволен на второстепенна роля.

Дори да не беше съвсем искрен, Данс му бе благодарна. Необичайно беше да чуеш такива думи в света на голямото самочувствие на правозащитните агенции.

— Благодаря — отвърна Овърби.

Келъг се обърна към него:

— Трябва да призная, че вчерашният ви ход беше доста находчив. Да проверите ресторантите. Никога не бих се досетил.

Овърби се подвоуми, преди да отговори:

— Мисля, че споменах пред Ейми Грейб, че идеята беше на Катрин.

Ти Джей леко се изкашля, но Данс не посмя да погледне към него.

— Е, чиято и да е била, се оказа добра. — Келъг се обърна към Данс: — Каква идея имате сега?

Тя му разказа. Агентът от ФБР кимна:

— Да съберете Семейството. Добре. Много добре. Те вече са преодолели зависимостта си от него. Дори да не са потърсили съвет от психотерапевт, времето е заличило останките от стокхолмския синдром. Съмнявам се, че още изпитват симпатия към него. Мисля, че трябва да го направим.

Настъпи тишина. Данс нямаше намерение да измъква шефа си от трудното положение. Накрая Овърби каза:

— Идеята е добра. Одобрявам я. Единственият проблем е с бюджета. Вижте, наскоро…

— Ние ще платим — прекъсна го Келъг и замълча.

На Данс й идеше да се изсмее.

— Вие ли?

— Ще накарам Бюрото да ги изпрати със специален чартър, ако трябва. Това устройва ли ви?

Лишен от единствения аргумент, който можеше да измисли за толкова кратко време, началникът на КБР отговори:

— Как мога да откажа коледен подарък от Чичо Сам? Благодаря, амиго.

Данс, Келъг и Ти Джей бяха в кабинета й, когато Майкъл О’Нийл се появи. Агентът от ФБР се запозна с него.

— Няма нови лабораторни резултати за уликите от Мос Ландинг — каза детективът, — но се надяваме да намерим следа в Райските поля и лозята. Накарахме и хората от хигиенната инспекция да изследват продуктите, в случай че ги е отровил с киселина.

Разказа на Келъг за веществото, намерено в опожарения автомобил.

— Има ли причина да го направи?

— За отвличане на вниманието. Или може би просто да нарани още хора.

— Не съм специалист по веществените доказателства, но идеята ми се струва добра.

Данс забеляза, че агентът от ФБР гледаше настрани, докато О’Нийл изреждаше подробностите, стараеше се да ги запомни.

Келъг добави:

— Може би ще е полезно да ви разкажа нещо за сектантския начин на мислене. В отдела сме съставили общ профил и съм сигурен, че той отчасти или изцяло важи за Пел. Дано да ви помогна да създадете някакъв план за действие.

— Добре — съгласи се О’Нийл. — Мисля, че никой от нас досега не е имал работа с такъв човек.

Първоначалният скептицизъм на Данс по отношение на специалиста по сектите се разсея сега, след като не можеха да отгатнат плановете на Пел. Не беше убедена, че убиецът прилича на другите престъпници.

Келъг се наведе над бюрото й.

— Първо, трябва да уточня, че за нас членовете на секти са жертви. Не бива да забравяме обаче, че те са не по-малко опасни от водачите си. Чарлс Менсън дори не е присъствал на убийствата на Тейт и Лабианка. Те са били извършени от членове на сектата му.

Когато говоря за водачите, обикновено казвам „той“, но жените могат да бъдат не по-малко активни и безскрупулни от мъжете. Дори много често са по-коварни.

И така, ето основният профил. Сектантският водач не се подчинява на никого, освен на себе си. Винаги иска да има стопроцентова власт. Иска да определя как подчинените му да прекарват всяка минута от живота си. Измисля им работа, за да имат винаги занимание, дори да правят безсмислени неща. Никога не трябва да имат свободно време за самостоятелно мислене.

Сектантският водач има свой морал, който обслужва само него и онова, което е добро за сектата. Човешките закони и морал са без значение. Той кара подчинените си да мислят, че единственото правилно е онова, което той им казва — или предлага. Сектантските водачи са майстори на внушението и използват много тънки похвати, така че никой да не може да обърне думите им срещу тях. Подчинените им обаче разбират внушението.

Сектантският водач поляризира нещата и създава конфликти на противоречие. Ние срещу тях. Черно срещу бяло. Сектата е права и всеки, който не е в нея, е против нея и иска да я унищожи.

Той не допуска несъгласие. Измисля крайни, неприемливи неща и чака подчинените да оспорят правотата му — за да изпита верността им. Те трябва да жертват за него всичко, което имат — времето, парите си.

Данс му каза за деветте хиляди и двеста долара:

— Изглежда, че жената финансира бягството му.

Келъг кимна:

— Очаква се също да жертват и живота си. Понякога дори децата си. Той упражнява пълен контрол над подчинените си. Трябва да се откажат от миналото си. Той им дава други имена, понякога отразяващи начина, по който мисли за тях. Избира уязвими хора и използва страховете им. Търси самотници и ги кара да изоставят семействата и приятелите си. Те разчитат на поддръжката и съчувствието му. Заплашва да ги изостави и това може би е най-силното му оръжие.

Агентът от ФБР вдигна ръце:

— Мога да ви говоря с часове, но това в общи линии отразява начина на мислене на Пел.

Говореше като преподавател.

— Какво означава това за нас? Първо, показва ни слабите му страни. Да си сектантски водач е изморително. Постоянно трябва да следиш подчинените си, да търсиш зачатъци на инакомислие и да ги изкореняваш веднага щом ги откриеш. Затова, когато има външни източници на влияние, например когато са на улицата или на обществени места, те са винаги нащрек. В своята среда са по-спокойни и следователно по-безгрижни и уязвими.

Вижте какво е станало в ресторанта. Той постоянно е наблюдавал, защото е бил на обществено място. Ако беше в собствената си къща, вероятно щяхте да го хванете.

Има още едно усложнение: съучастничката вярва, че Пел има право да убива. Това означава две неща: няма да получим помощ от нея и тя е не по-малко опасна от него. Да, тя е жертва, но това не означава, че няма да ви убие, ако има възможност… Е, това е, което ми хрумва засега.

Данс погледна О’Нийл. Знаеше, че и нейното изражение издава същата реакция: беше впечатлена от знанията на Келъг. Може би за пръв път Чарлс Овърби бе взел добро решение, макар и от желание да се презастрахова.

Докато разсъждаваше върху наученото за Пел, Катрин още не можеше да повярва с какъв човек си имат работа. Имаше представа за интелекта на убиеца, но ако профилът на Келъг отговаряше на истината поне малко, той изглеждаше много по-опасен.

Данс благодари на Келъг и всеки тръгна по задачите си: О’Нийл отиде в болницата при Хуан Милар, Ти Джей се зае да уреди временен кабинет на агента от ФБР.

Данс извади мобилния си телефон и установи, че Линда Уитфийлд я е търсила. Натисна копчето за повторно набиране.

— Ало, агент Данс. Има ли нещо ново?

— Не. За съжаление.

— Слушахме радиото… чух, че вчера за малко да го заловите.

— Да.

От другата страна се чу тихо мърморене. Вероятно пак молитва, помисли си Данс.

— Госпожице Уитфийлд?

— Тук съм.

— Ще ви попитам нещо. Искам добре да помислите, преди да ми отговорите.

— Казвайте.

— Искаме да дойдете тук да ни помогнете.

— Какво? — удивено прошепна жената.

— Даниел Пел е загадка за нас. Убедени сме, че е останал на Полуострова, но не знаем защо. Никой не го познава по-добре от вас, Саманта и Ребека. Надяваме се да ни помогнете да го разберем.

— Те ще дойдат ли?

— Вие сте първата, с която говоря.

След кратко мълчание:

— Какво мога да направя?

— Искаме да поговорим за него. Може нещо да ни подскаже какво е замислил, къде може да е отишъл.

— Ама аз не съм го чувала от седем или осем години.

— Може нещо, което е казал или направил в миналото, да ни подскаже. Той поема голям риск, като стои тук. Сигурна съм, че има причина.

— Ами…

Данс добре познаваше процеса на психологическа защита. Представяше си как мозъкът на жената трескаво работи, търсейки и преценявайки различни поводи да откаже. Затова не се изненада, когато чу:

— Проблемът е, че помагам на брат си и снаха си в гледането на приемните им деца. Не мога да тръгна ей-така.

Данс си спомни, че Линда живее със семейството. Попита дали не могат да се справят сами с децата за ден-два.

— Няма да ви отнемем повече време.

— Не, мисля, че…

Глаголът „мисля“ има голямо значение за разпитващия. Той е признак на фазата на отричане — като „не си спомням“ или „вероятно не“. Означава: „Не ми се иска, но не отказвам категорично“. Значи брат й и съпругата му лесно щяха да се справят с гледането на децата.

— Знаем, че е трудно за вас, но имаме нужда от помощта ви.

След кратка пауза жената измисли оправдание номер две:

— Пък и дори да намеря свободно време, нямам пари да дойда.

— Ще ви вземем с частен самолет.

— Частен ли?

— От ФБР.

— Олеле!

Данс разсея опасение номер три още преди жената да го изрече:

— Ще бъдете под засилена охрана. Никой няма да знае, че сте тук, ще ви пазят двайсет и четири часа в денонощието. Ще ни помогнете ли?

Мълчание.

— Трябва да попитам.

— Брат си ли? Началника? Можем да им се обадим, ако има…

— Не, не тях. Имам предвид Исус. Олеле…

— Ами, добре. — След кратка пауза Данс добави: — Дали скоро ще се посъветвате с Него?

— Ще ви се обадя пак, агент Данс.

Затвориха. Данс се обади на Уинстън Келъг и го уведоми, че чакат Божието разрешение. Това го развесели:

— Доста далечен разговор.

Данс реши в никакъв случай да не казва на Овърби чие разрешение чакат. Дали идеята наистина беше толкова добра?

После се обади в „Женска инициатива“ в Сан Диего. Когато Ребека Шефилд се обади, полицайката се представи:

— Здравейте. Аз съм Катрин Данс от Монтерей. Обаждам ви се…

Жената я прекъсна:

— Постоянно гледам новините през последните двайсет и четири часа. Какво е станало? Почти го хванахте, но ви се изплъзна, така ли?

— Да, за съжаление.

Ребека издиша шумно:

— Е, схващате ли сега?

— Да схващаме? Какво?

— Пожар в съда. Пожар в електростанцията. Два пъти палеж. Виждате ли закономерността? Улучил е нещо, което действа, и го повтаря.

Точно каквото си мислеше Данс. Предпочете обаче да не се оправдава. Само отбеляза:

— Той не прилича на никой друг престъпник.

— Да, така е.

— Госпожице Шефилд, искам да ви кажа нещо…

— Чакайте. Нека първо аз да ви кажа.

— Слушам ви — смутено отвърна Данс.

— Ще ме извинявате, ама представа нямате с кого си имате работа. Трябва да направите онова, което разправям на курсовете. Те са за властта в бизнеса. Много жени си мислят, че могат ей-така, както си пият кафето, да теглят майната на малоумните си шефове или на жестоките си гаджета и това е, край. Само че не става така. Не можеш да налучкваш, не можеш да импровизираш.

— Благодаря ви за…

— Първо, намерете проблема. Например — отивате на среща с непознат. Второ, установете фактите, които стоят зад проблема. Изнасилили са ви при такава среща. Трето, потърсете решение. Няма да отидете, като пренебрегнете страховете си. Няма да си стоите вкъщи и да престанете да се срещате с мъже. Ще си съставите план: започвате предпазливо, срещате се с мъжете на обяд, на обществени места, излизате само с такива, които не са твърде напористи, не се държат твърде нахално, не пият и т.н. Разбирате какво искам да кажа. След това бавно разширявате кръга от хора, с които се виждате. След три до шест месеца или година ще сте решили проблема. Създайте си план и го изпълнявайте. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам.

На Данс й минаха две мисли: първо, за семинарите й вероятно се редяха опашки от жени, готови да платят луди пари, за да ги слушат. Второ, Ребека Шефилд едва ли беше много приятна компания. Питаше се дали жената е свършила с поученията.

Не беше.

— Така, днес имам семинар, който не мога да отменя. Но ако не сте го хванали до утре сутринта, искам да дойда при вас. Може би ще си спомня нещо отпреди осем години, което да ви е от полза. Има ли някакъв проблем?

— Не, напротив. Чудесна идея.

— Вижте, трябва да тръгвам. Какво щяхте да ме питате?

— Не е важно. Да се надяваме, че ще го хванем по-рано, но ако няма напредък, ще ви се обадя, за да уредим идването ви.

— Това вече е някакъв план — надменно отбеляза жената и затвори.