11.

Едрият мъжага с униформа на затворнически надзирател седеше от другата страна на бюрото й — груба канцеларска мебел, върху която бяха разпръснати химикалки, лампа, различни сувенири и снимки: на двете й деца, на Данс с красив прошарен мъж, на родителите й и две кучета, всяко от които в компанията на един от малчуганите. Върху евтиния ламинат бяха натрупани и десетина папки.

— Ужасно е — каза Тони Уотърс, главен надзирател в затвора „Капитола“. — Не мога да ви опиша.

Данс долови следи от югоизточен акцент в разтревожения му глас. Полуостров Монтерей привлича хора от целия свят.

Данс и Уотърс бяха сами. Майкъл О’Нийл проверяваше резултатите от лабораторните изследвания на уликите от местопрестъплението.

— Вие бяхте отговорник на крилото, когато Пел е дошъл в затвора, така ли? — попита тя.

— Точно така.

Пълен и с отпуснати рамене, Уотърс седеше приведен напред. Беше около петдесетте, прецени Данс.

— Пел споменавал ли е къде може да отиде?

— Не, госпожо. Мъча се да си спомня, откакто научих какво е станало. Това е първото, което ми хрумна, когато чух. Седнах и си припомних всичко, което е говорил през последната седмица и нещо. Но не, нищо. Първо, Даниел не говореше много. Поне не пред нас, надзирателите.

— Стоеше ли в библиотеката?

— Много. Постоянно четеше.

— Може ли да се разбере какво?

— Не се записва и затворниците не могат да изнасят книги.

— Посетители?

— Никой през последната година.

— Телефонни разговори? Води ли се отчет?

— Да, госпожо. Но не се записват. — Той се замисли. — Не му се обаждаха много. Главно репортери с молби за интервю. Той обаче на никого не звънеше. Може би на няколко пъти е говорил с леля си. Не си спомням други.

— Ползвал ли е компютър, електронна поща?

— На затворниците не се разрешава. Имаме за нас, разбира се. Намират се в специални помещения — контролни зони. Мерките са много строги. Знаете ли, помислих си за това и ако е имал връзка с някого отвън…

— Със сигурност е имал — изтъкна Данс.

— Да. Значи може би е станало чрез друг затворник, който е излязъл на свобода. Трябва да проверите тази следа.

— Дойде ми наум. Разговарях с директорката ви. Каза ми, че през последния месец са били пуснати само двама и надзорниците им са ги проверили тази сутрин. Може да са предали послание на всекиго. Сега проверяваме тази възможност.

Уотърс не беше донесъл нищо, затова Данс попита:

— Не получихте ли искането ни за всички вещи от килията му?

Надзирателят се умърлуши. Поклати глава и сведе очи.

— Получихме го, госпожо, но беше празна. Нямаше нищо. От няколко дни е празна. — Вдигна поглед, стисна устни, сякаш се двоумеше. Пак сведе очи и добави: — Не го усетих.

— Какво не сте усетили?

— Работил съм в „Сан Куентин“, „Соледад“ и „Ломпок“ и в още пет-шест затвора. Научаваме се да забелязваме разни неща. Вижте, ако се готви нещо сериозно, килията на затворника се променя. Изчезват разни неща. Понякога това е признак, че подготвят бягство или пък че са направили някоя беля, за която не искат да разберем. Защото знаят, че ще огледаме килията под микроскоп, ако трябва.

— При Пел обаче не ви е направило впечатление, когато всичко от килията е изчезнало.

— От „Капитола“ никога не е имало бягство. Няма как да стане. Пък и толкова внимателно ги наблюдаваме, че е почти невъзможно някой да убие съкилийник. — Надзирателят се изчерви. — Трябваше да се досетя. Ако беше в „Ломпок“, веднага щях да усетя, че се готви нещо. — Потърка очите си. — Голям гаф.

— Трудно е човек да се досети — успокои го Данс. — Да свържеш почистването на килията с опит за бягство.

Той сви рамене и погледна ноктите си. Не носеше пръстени, но тя забеляза следи от венчална халка. Хрумна й, че това не е признак за изневяра, а професионална необходимост. Когато постоянно си сред опасни затворници, по-добре да не носиш нищо, което могат да откраднат.

— Изглежда, че си разбирате от работата.

— Отдавна съм в тази професия. Започнах след казармата. Оттогава все с това се занимавам. — Надзирателят потърка късата си коса и се усмихна. — Понякога ми се струва, че от цяла вечност. А понякога сякаш е от вчера. Остават ми две години до пенсия. Странно, но ще ми липсва.

Сега щеше да се отпусне, след като се увери, че няма да го мъмрят, задето не е предвидил бягството.

Данс го заразпитва къде живее, за семейството му. Беше женен и вдигна лявата си ръка, като се засмя — предположението й за пръстена се оказа вярно. Имаше две деца, и двете готови за колеж, обяви гордо.

Докато разговаряха така обаче, безпокойство обхвана Данс. Положението се оказа сложно.

Тони Уотърс лъжеше.

Много измами успяват, защото човек просто не очаква, че ще го излъжат. Тя бе повикала Уотърс само за да получи информация за Даниел Пел, а не да го разпитва. Ако надзирателят беше заподозрян или не желаеше да сътрудничи, щеше да следи за признаци на стрес, да се задълбочава в отделни теми, докато той признае, че лъже, и накрая каже истината.

Този метод обаче може да е успешен само ако определиш поведенческия профил на разпитвания, когато не лъже, и едва след това започнеш да задаваш проблемните въпроси. Данс, разбира се, нямаше причина да го прави, защото очакваше Уотърс да говори истината.

Дори без добра представа за нормалното поведение на събеседника си обаче опитният специалист по кинесика понякога улавя лъжата. Най-изразените признаци са два: първо, лекото повишаване на тона, защото при повечето хора чувството за вина предизвиква емоционална реакция, при която гласните струни се напрягат. Другият признак са честите паузи преди и по време на отговорите, защото лъжата изисква по-усилена умствена дейност. Човек, който лъже, трябва постоянно да мисли какво той и другите са казали преди, да измисля отговори в съгласие с предишните му твърдения и онова, което си мисли, че събеседникът му знае.

В разговора с надзирателя Данс забеляза, че на няколко пъти гласът му изтъня и той правеше паузи на места, където не би трябвало да ги прави. Когато това й направи впечатление, тя се съсредоточи и върху другите особености на поведението му и установи, че те също издават неискреност: даваше повече информация от необходимото, отбягваше погледа й, смущаваше се — докосваше главата, носа и очите си — често се извръщаше.

Щом се появят съмнения за лъжа, разговорът се превръща в разпит и подходът на полицая се променя. Точно тогава Данс започна да задава въпроси за семейството му и по други теми, за които нямаше причина да лъже — за личния му живот, полуострова и така нататък. Целта й бе да установи основния поведенчески профил.

През това време тя извършваше и стандартния четиристепенен анализ на събеседника си, което щеше да й помогне да избере метод за разпит.

Първо се запита каква е ролята му в инцидента. Заключи, че в най-добрия случай Тони Уотърс крие нещо, а в най-лошия може да е съучастник на Пел.

Второ — защо лъжеше? Ясно. Не искаше да го арестуват или да загуби работата си, защото умишлено или по небрежност е улеснил бягството на Пел. Може би имаше личен или финансов интерес да помогне на убиеца.

Трето — какъв тип човек беше? Тази информация беше необходима, за да може разпитващият да нагоди собственото си поведение по заподозрения — дали да е агресивен или отстъпчив? Някои специалисти определят само дали разпитваният е интроверт или екстроверт, което дава представа колко ще бъде уверен в себе си, Данс обаче предпочиташе по-комплексен подход — следеше за личностни характеристики по системата на Майерс-Бригс, в които се включват три допълнителни двойки черти: мислещ или чувстващ, сензитивен или интуитивен, преценяващ или възприемащ.

Заключи, че Уотърс е мислещ, сензитивен, преценяващ екстроверт, което означаваше, че може да бъде по-пряма с него, отколкото с по-емоционален, затворен в себе си човек, и да използва система от поощрения и наказания, за да разобличи лъжите му.

Накрая се запита какъв вид лъжец е Уотърс. Има няколко типа лъжци: например манипулаторите, или „макиавелиевци“ (по името на безскрупулния италиански принц от Средновековието), лъжат безочливо и не виждат нищо лошо в това, използват измамата за постигане на целите си в личния живот, бизнеса, политиката или престъпленията. Има „социални“ лъжци, които лъжат за забавление, и адаптьори, които го правят, за да създават добро впечатление.

Достигна до заключението, че предвид дългогодишната му кариера на затворнически надзирател и лекотата, с която се опита да пренасочи разговора и да я отклони от истината, Уотърс спада към друга категория. Той беше „актьор“, човек, за когото е важно да държи всичко под контрол. Такива хора не лъжат често, а само ако се налага, не са толкова умели като манипулаторите, но все пак са способни лъжци.

Данс свали очилата си — с изискани тъмночервени рамки — и като се престори, че ги чисти, ги остави настрани и ги смени с втория си чифт — с по-тесни стъкла и черни стоманени рамки, „хищническите очила“, с които разпитваше Пел. Стана, заобиколи бюрото и седна на стола до Уотърс.

Специалистите по разпити наричат пространството около един човек „проксемична зона“, която се колебае в границите от „интимна“ (от петнайсет до петдесет сантиметра) до „публична“ (три метра и повече). Когато провеждаше разпити, Данс предпочиташе да се настани в „личната“ проксемична зона, на около метър от събеседника си.

Уотърс се изненада от този неочакван ход, но нищо не каза. Тя — също.

— Добре, Тони, Искам само още веднъж да уточним някои неща.

— Да, разбира се.

Той преметна единия си крак върху другия — жест, който би трябвало да изглежда небрежен, но всъщност бе агресивна защита.

Данс се върна на темата, за която знаеше, че е източник на значителен стрес у Уотърс:

— Разкажете ми пак за компютрите в „Капитола“.

— Компютрите ли?

Отговарянето с контравъпрос е класически признак за лъжа — заподозреният се опитва да печели време, за да обмисли какво цели разпитващият и как да му отговори.

— Да, какви са?

— Ами, не разбирам много от компютри. — Уотърс затропа с крак. — „Дел“, струва ми се.

— Лаптопи или обикновени?

— Имаме и от двата вида. Главно десктопи. Е, не са, да кажем, стотици… — Усмихна се съзаклятнически. — Нали знаете, икономии, едно-друго…

Разказа за последното орязване на бюджета за Управлението на затворите, което заинтересува Данс само защото бе несполучлив опит да отвлече вниманието й.

Тя се върна на темата:

— Сега за достъпа до компютрите в „Капитола“. Искам пак да ми разкажете.

— Както казах, затворниците нямат право да ги използват.

На практика това твърдение беше вярно. Той обаче не каза, че не ги използват. Ако някой иска да скрие нещо, освен чисти лъжи често използва заобиколни отговори.

— Може ли някой от тях да получи достъп до компютър?

— Не точно.

Като „малко бременна“, „леко мъртъв“.

— Какво искате да кажете, Тони?

— Имах предвид: „Не, не може“.

— Споменахте обаче, че служителите от администрацията и надзирателите имат достъп.

— Да.

— Добре, защо затворниците не могат?

Първия път Уотърс бе казал, че компютрите са в „контролни зони“. Данс си спомни, че поведението му издаваше безпокойство и бе изрекъл израза с малко по-висок тон.

Той замълча за няколко секунди, за да си спомни, както тя предположи, какво е казал преди.

— Компютрите са в района с ограничен достъп. Само осъдените за леки престъпления могат да влизат. Някои от тях помагат в офисите — под наблюдение, разбира се. Вършат канцеларска дейност. Но не могат да ползват компютрите.

— И Пел не е можел да влиза там, така ли?

— Той е в категория едно А.

Уклончивият отговор не убягна на Данс. Също задържащия жест — Уотърс почеса клепача си, когато го казваше.

— Значи, не е бил допускан до никоя от тези… как ги нарекохте… зони?

— ОД-зони. Зони с ограничен достъп. — Най-после си спомни какво е казал преди. — Или още контролни зони.

— Контролни или контролирани?

Той замълча за момент.

— Контролни.

— Контролирани звучи по-логично, не мислите ли? Сигурен ли сте за названието?

Той се смути:

— Ами, не знам. Какво значение има? Използваме и двете думи.

— Използвате ли този термин и за други зони? Например за кабинета на началника, съблекалнята на надзирателите… и това ли са контролни зони.

— Ами, да… някои хора използват израза по-често. Чул съм го в друг затвор и оттам…

— Кой затвор?

Пауза.

— Ох, не помня. Вижте, май прозвуча като някакво официално название, ама ние просто така им казваме. Всички използват съкращения. Имам предвид навсякъде в затворите. Няма официални названия. Нещо като КБР, нали се сещате? Всички говорят така.

Това беше двойна игра. Лъжците често се опитват да установят приятелски отношения с разпитващите („и вие правите така“) или да обобщават („всеки“, „всяка“).

Данс попита тихо:

— С разрешение или без, в каквато и да било зона, случвало ли се е Даниел Пел да остане сам в помещение, където има компютър?

— Никога не съм го виждал да използва компютър, кълна се. Честна дума.

От стреса, който изпитват, когато лъжат, хората изпадат в едно от четири основни емоционални състояния: гняв, потиснатост, отричане или склонност да преговарят. Думите, които Уотърс току-що използва — „кълна се“ и „честна дума“ — и възбуденото държание много се отклоняваха от основното му поведение. От това Данс заключи, че е склонен да отрича. Просто не искаше да приеме истината за онова, което е направил в затвора, и се стремеше да избяга от отговорността.

Важно беше да се установи в кое състояние на стрес е заподозреният, за да се определи тактиката на разпита. Когато е разгневен например, разпитващият го насърчава да излее гнева си, докато се изтощи.

В случай на отричане трябва да се докажат фактите.

Точно така направи Данс:

— Вие имате достъп до помещенията, където са компютрите, нали?

— Да, имам, но какво от това? Всички надзиратели имат достъп… Хей, какво означава това? Аз съм на ваша страна.

Типична реакция, на която тя не обърна внимание.

— Казахте, че някои затворници могат да влизат в тези помещения. Пел влизал ли е?

— Само на затворниците с леки присъди се разрешава…

— Пел влизал ли е там?

— Кълна се в Господ, никога не съм го виждал да влиза.

Данс забеляза адаптационни жестове, с които разпитваният се опитва да намали напрежението: свиване на пръсти, потрепване с крак, присвиване на раменете към нея (като защитната позиция при американски футбол) и чести погледи към вратата (лъжците винаги търсят начини да избягат от стреса при разпит).

— За четвърти път не отговаряте на въпроса ми, Тони. Влизал ли е Пел в стая, в която е имало компютър?

Надзирателят се намръщи:

— Извинявайте. Не исках да ви затруднявам. Просто съм малко притеснен, предполагам. Такова, помислих си, че ме обвинявате или нещо такова. Така, не съм го виждал да седи на компютър, наистина. Не лъжа. Цялата тази работа много ме тревожи. Можете да си представите.

Отпусна рамене и леко сведе глава.

— Да, представям си.

— Може би Даниел е имал такава възможност.

След като се почувства притиснат, Уотърс явно осъзна, че е по-трудно да устои на разпита, отколкото да признае лъжата. Изведнъж той превключи на фаза преговаряне. Това означава, че разпитваният е склонен да признае лъжата, но все още крие част от истината с надеждата да избегне наказанието. Данс знаеше, че трябва да изостави агресивния подход и да му даде възможност да се измъкне с чест.

При разпитите врагът не е лъжецът, а лъжата.

— Така — рече тя добронамерено и се отдръпна леко от личната му зона, — значи е възможно в някакъв момент Пел да е имал достъп до компютър, така ли?

— Предполагам, че е възможно. Но не знам със сигурност да е използвал. — Уотърс сведе глава и заговори по-тихо: — Просто… нашата професия е трудна. Хората не разбират. Не знаят какво е да си надзирател.

— Сигурна съм, че е така.

— Трябва да бъдем учители и полицаи, всичко. И… — понижи глас — … шефовете постоянно ни дишат във врата, казват: „Направи това, направи онова, поддържай реда, сигнализирай, когато има нещо.“

— Вероятно е като да си баща. Винаги следи децата си.

— Да, точно така. Както когато имаш деца.

Той я поглед с големите си очи — израз на силни емоции. Данс закима енергично:

— Както виждам, Тони, вие се грижите за затворниците. И съвестно си гледате работата.

Когато лъжецът е във фазата на преговаряне, трябва да му вдъхнеш увереност, да му покажеш, че му прощаваш.

— Всъщност нищо страшно не е станало.

— Разкажете ми.

— Взех решение.

— Сложна професия сте си избрали. Всеки ден трябва да вземате трудни решения.

— И още как. Всеки час дори.

— Е, какво решение взехте?

— Ами, вижте, Даниел беше различен.

Данс забеляза, че Уотърс използва малкото име на затворника. Пел го беше заблудил, че са приятели, за да може да го използва.

— В какъв смисъл различен?

— Той има такава… как да кажа?… власт над хората. Белите, черните, латиносите… Отива където си поиска и никой не го пипа. Не бях виждал такъв като него. Хората правят каквото поиска от тях. Казват му онова, от което се интересува.

— Давал ви е информация, така ли?

— Полезна информация. Неща, които иначе никой няма да разбере. Например един надзирател продавал амфетамин. Един затворник умря от свръхдоза. Нямаше как да разберем откъде е дошъл наркотикът. Пел обаче ми каза.

— С това сигурно е спасил живота на много хора.

— О, да, госпожо. Или пък, да кажем, ако някой е решил да наръга някого. Да го изкорми с импровизиран нож или нещо такова. Даниел веднага ми казваше.

Данс сви рамене:

— И вие му отпуснахте края. Пуснахте го в административните помещения.

— Да. В една стаята има телевизор и той понякога искаше да гледа мачове, от които никой не се интересува. Това е. Нямаше никаква опасност. Офисите са с безотказна охранителна система. Няма начин да се измъкне. Аз си обикалях по района, а той гледаше.

— Колко пъти сте го пускали?

— Три-четири.

— Значи може да е влизал в Интернет.

— Може би.

— Кога беше последният път?

— Вчера.

— Добре, Тони. Разкажете ми сега за телефонните обаждания.

Беше забелязала стресова реакция, когато Уотърс каза, че Пел не се е обаждал на никого, освен на леля си — беше докоснал устните си. Ако разпитваният признае за едно престъпление, вече е по-лесно да го принудиш да признае и за друго.

— Другото особено при Пел, което всеки знае, беше, че умираше за секс. Поиска да се обади на секстелефон и му разреших.

Данс обаче веднага забеляза отклонение от поведенческия профил и заключи, че макар да признава за малкото нарушение, Уотърс прикрива нещо по-голямо.

— Виж ти — хладно изрече тя и пак се наведе към него. — И как плати? С кредитна карта? Или е звънял на безплатна услуга?

Уотърс замълча. Не беше измислил добра лъжа — бе забравил, че за секстелефон се плаща.

— Нямам предвид някой от онези номера, дето ги има във вестниците. То май така прозвуча. Даниел се обаждаше на своя позната. Мисля, че си пишеха. Получаваше много писма. — Усмихна се вяло. — Почитатели. Представете си. Такъв човек.

Жената се наведе по-близо.

— Когато го слушахте обаче, не говореше за секс, нали?

— Не, аз… — Със закъснение осъзна, че не е споменавал да е подслушвал. — Не. Просто си говореха.

— Чувахте ли и двамата?

— Да, слушах на трети апарат.

— Кога беше това?

— Преди около месец, първия път. След това още два пъти. Вчера. Когато беше в офиса.

— Обажданията регистрират ли се?

— Не, местните не.

— Ако беше междуградски, щеше ли да бъде регистриран?

Надзирателят сведе очи към пода. Гледаше жално.

— Какво има, Тони?

— Взех му фонокарта. Обаждаш се на номер с осмица, вкарваш код и после набираш номера, който искаш.

Данс ги знаеше. Не могат да се засекат.

— Вижте, трябва да ми повярвате. Иначе не бих го направил. Ако не беше информацията… добра информация. Спасил е…

— За какво си говореха? — приятелски попита тя.

Когато разпитваният прави самопризнания, не бива да си груб. Дръж се, сякаш сте най-добри приятели.

— Ами, за разни неща. Нали се сещате? За пари по едно време.

— Какво за пари?

— Пел попита колко са спестяванията й и тя каза девет хиляди и двеста долара. И той попита: „Това ли е всичко?“

Скъпичък телефонен секс, мрачно си помисли Данс.

— После тя попита кога може да му дойде на свиждане и той каза, че идеята не е добра.

Значи не е искал тя да го посети. За да не ги видят заедно.

— Имате ли представа къде може да е жената?

— Той спомена Бейкърсфийлд. Така каза: „В Бейкърсфийлд“.

Казал й е къде живее леля му, за да вземе чука и да го пусне в кладенеца.

— А, ето, сега се сетих. Тя му разказваше за кардинали.

— Католически ли?

Той нервно се засмя.

— Не, за птици. Кардинали и колибри. Имало много в задния й двор. После за мексиканска храна. „Мексиканската храна ме успокоява“ — така каза.

— Имаше ли някакъв акцент?

— Не, доколкото си спомням.

— Гласът й нисък или висок беше?

— Нисък. Секси, може да се каже.

— Умна ли изглеждаше, или глупава?

— Бога ми, не знам. — Той вече беше изтощен.

— Има ли друго, което може да ни бъде полезно, Тони? Хайде, трябва да заловим този човек.

— Не мога да се сетя. Съжалявам.

Тя го погледна и му повярва. Надзирателят наистина не знаеше нищо повече.

— Добре. Мисля, че това е всичко засега.

Той си тръгна. На вратата спря и погледна назад.

— Извинявайте, бях малко объркан. Имах лош ден.

— Да, много лош ден — съгласи се тя.

Надзирателят остана на вратата като изгонено куче. След като не получи очакваното успокоение, си тръгна.

Данс се обади на Каранео, който отиваше в куриерската агенция „Ю мейл ит“, и му даде информацията, която бе измъкнала от надзирателя: че съучастничката няма акцент и гласът й е нисък. Това можеше да помогне на служителите да си я спомнят по-добре.

После се обади на директорката на „Капитола“ и я уведоми какво е станало. Жената помълча, след което измърмори:

— Ох!

Данс я попита дали в затвора има компютърен специалист. Директорката отговори, че има и че ще го накара да провери компютрите в административния район за влизания в Интернет или получени имейли през миналия ден. Щеше да е лесно, защото административният персонал не работеше в неделя и Пел вероятно беше единственият, влизал в мрежата (ако изобщо бе влизал).

— Съжалявам — каза Данс.

— Да. Благодаря.

Агентката имаше предвид не бягството на Пел, а последствията от това. Не познаваше директорката, но предполагаше, че за да управлява такъв строго охраняван затвор, има необходимите умения и работата е важна за нея. Жалко, че с кариерата й в системата на изправителните центрове, както и с тази на Томи Уотърс, беше свършено.

Загрузка...