Дъщеря назаем

9

Оли седеше притихнал на столчето си и дъвчеше любимата препечена филийка със сирене, за момент забравил за напрегнатата атмосфера наоколо.

Таша не беше проговорила повече, но се налагаше да я убедят някак.

— Кажи й истината — предложи Ема. — Обясни й защо е нужно да уведомим полицията за появата й.

Дейвид наклони глава встрани, сякаш питаше: „Нужно ли е?“, но му беше ясно, че няма избор.

— Таша, днес ме потърсиха от полицията. Питаха за теб.

Таша мигновено се ококори от страх, а очите й заскачаха между Дейвид и Ема.

— Не бива да казвам на никого за това, тъй като ще оповестят новината чак утре, но тази сутрин открили мъртво момиче в някаква гора. От полицията решили, че може и да си ти.

Таша отпусна глава и косата падна пред лицето й; Ема обаче беше убедена, че е забелязала сълзи в очите на момичето. То издаде нещо като съскане.

— Виж… — поде Ема. — Всичко е наред, Таша. Просто не са знаели кое е момичето, а било на твоята възраст, затова решили да се свържат с баща ти. Това е всичко.

Тя не вдигна очи.

— Таша, какво има, миличка? — намеси се Дейвид, изправи се и пое към нея.

После се приведе, за да сложи нежно ръка около раменете й, но тя се метна встрани и се тросна:

— Не ме докосвай!

Остана така, със сковано, изкривено тяло, докато баща й не се отдръпна. И да се беше просълзила, от сълзите вече нямаше и помен.

Ема усещаше болката на Дейвид, сякаш страдаше самата тя, но първата й грижа беше Оли. Не биваше да става свидетел на всичко това. За миг той сякаш се стресна, после сбърчи лице, ъгълчетата на устата му се извиха надолу и по почервенелите му бузи се търкулнаха едри сълзи. Трябваше да си е легнал преди много време, но Ема не искаше да се разделя от него и за миг.

— Таша, много съжалявам, че си разстроена, но трябва да махна Оли оттук. Всичко това е твърде объркващо за него и не се чувства добре. Струва ми се, че има температура. Няма да се обаждам в полицията. Става ли? Не и преди да обсъдим положението с теб. Обещавам… Аз не нарушавам обещанията си.

Без да чака разрешение от никого, тя вдигна Оли от столчето и го взе в прегръдките си.

— Хайде, малчо. Отиваме да те сложим в уютното легълце. Всичко е наред. Тихо, бебчо.

Тя целуна горещата му кожа и се обърна към вратата. Таша скочи и отсече:

— И аз идвам.

Ема понечи да се възпротиви, но един поглед към изражението на Таша й беше достатъчен, за да разбере, че е безсмислено. Момичето беше решено да я последва. Ема се отърси от тревожността си и си каза, че Таша е просто дете.

Как би постъпила Каролайн?

— Защо не идем всички? Може да ти покажем твоята стая, а после двамата с татко ти да разгледате къщата, докато аз оправя Оли.

— Добра идея — включи се Дейвид, очевидно зарадван от възможността да се заемат с нещо, което да вдъхне на Таша чувство за принадлежност.

На площадката на горния етаж изпаднаха в неловка ситуация. Свободната стая, в която щеше да спи Наташа, беше зад първата врата вдясно, но когато Ема я отвори с усмивка с думите: „Заповядай, Наташа!“, момичето я подмина и продължи към следващата — която вече беше на Оли. Таша отвори вратата широко и замръзна на място, вперила очи вътре.

Дейвид отново прокара пръсти през косата си, с изопнато от вина лице.

— Трябваше да сложим Оли другаде… и да оставим нейната стая, както си беше — прошепна той. — Допуснахме грешка, Ем. Сега ще реши, че съм я забравил.

Ема замълча. Колко типично за Дейвид… Вместо да предложи на дъщеря си логично обяснение за размяната на стаите, той предпочиташе да се терзае дали тя се сърди за нея… и на него самия.

Сега обаче не беше време да спорят, затова Ема се обърна към Наташа:

— Тук вече живее Оли, миличка. Влез и разгледай, ако искаш, но е малко тясно за тийнейджърка, затова ще те сложим ето тук. Разбира се, може да ги разменим, но леглото тук е двойно, а и самата стая е по-голяма. Какво ще кажеш?

Наташа се обърна отново към тях с безизразно лице, влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.

Дойде време за лягане, а Наташа така и не излезе от стаята си. По-рано Дейвид почука на вратата, за да й каже, че ще вечерят — в случай че иска да хапне, но тя не отговори. Ема също се беше качила десет минути по-късно. Опита да отвори вратата, разтревожена, че Наташа е сама вътре и несъмнено е уплашена от всичко случило се. Все пак беше едва на тринайсет. Нещо обаче притискаше плътно вратата отвътре и тя не помръдна.

Сърцето на Ема се късаше, щом си представеше как Таша лежи свита на леглото, объркана и разстроена.

— Таша, пусни ме да вляза, моля те! Поне кажи, че си добре.

Както очакваше, не получи отговор. Ами ако беше избягала? Възможно ли беше да се е измъкнала през прозореца? Ема се съмняваше, но ако се беше наранила?

— Наташа, ако не отвориш вратата или не кажеш нещо, ще ме принудиш да накарам татко ти да влезе със сила — през вратата или през прозореца, ако се наложи. Хайде, кажи, че си добре.

— Махай се! — долетя вик отвътре.

— Добре, миличка. Просто се притеснявах добре ли си, нали разбираш. Предполагам, че ти е много трудно, Таша. Искаме да ти помогнем. Да ти донеса ли нещо за ядене, ако не ти се слиза при нас?

— Казах ти да се махаш!

Този път не извика; в гласа й имаше решителност, която не търпеше противоречие.

Ема опря чело на вратата. Нямаше представа какво да прави, а Таша все още не им беше казала защо е готова да избяга, ако се обадят в полицията.

— Добре, слизам долу. Ако решиш да вечеряш, има пай с месо и печени картофи.

Дейвид се нахрани в мълчание. Разочарованието, че Таша не се бе присъединила към тях, беше изписано на лицето му, а Ема не успя да намери думите, за да го утеши, без да прозвучи кухо и банално. Нима изобщо можеше да разбере как се чувства той? Тази вечер вечната му усмивка изглеждаше като далечен спомен, а Ема копнееше да сподели болката, радостта и объркаността му. Но не можеше да го открие. Той беше някъде другаде… където нямаше място за нея.

За едно обаче беше сигурна. В цялата ситуация имаше нещо много сбъркано. Защо Таша отказваше да им каже къде беше живяла? Защо се страхуваше от полицията?

Ема нямаше отговор. След като приключиха с вечерята и разчистиха, тя отнесе парче шоколадова торта и голяма чаша мляко пред прага на стаята на Таша.

Искаше да каже на Дейвид, че утре ще се обади в полицията, независимо дали е по вкуса на Таша, или не. Някой я беше държал в плен толкова време, а нямаше гаранции, че е единствената. Ами ако имаше и други момичета като нея, скрити далеч от семействата си? А и как се беше върнала? Живееха на повече от три километра от най-близкия град, а автобус дотук нямаше.

Чувството, че не задават правилните въпроси, не й даваше мира.

— Да се качваме — рече тихо тя и посегна към ръката на Дейвид.

Той се отдръпна леко.

— Ще поостана тук, ако нямаш нищо против, Ем. Имам нужда от едно бренди и от малко време сам. Може ли?

Ема беше убедена, че времето му е нужно, за да помисли и за Каролайн. Не можеше да го вини за това, особено днес.

— Разбира се. Ще съм будна, когато се качиш — в случай че искаш да поговорим.

Той я целуна нежно по устните, тя се обърна и пое по стълбите.

Щом стигна до стаята на Таша, с разочарование установи, че тортата и млякото все още стоят на малката масичка на площадката. За нейна изненада обаче вратата беше леко открехната. Тя почука тихо.

— Таша? — рече едва чуто, в случай че момичето спеше.

Не последва отговор. Тя открехна вратата малко по-широко, за да провери добре ли е новата й доведена дъщеря. Стаята беше празна.

Ема се завъртя. Вратата на банята беше широко отворена; Таша очевидно не беше вътре. Нещо друго я смути. Вратата на стаята на Оли беше затворена. А тази врата не затваряха никога.

Тя се спусна по площадката и отвори вратата на стаята му. Нощната лампа озаряваше тъмните стени с размазани форми на звезди, балончета и рибки в бледозелена светлина… те падаха и върху силуета, надвесил се над Оли през ръба на креватчето.