Дъщеря назаем

37

Единствените звуци бяха птичите песни, някакъв трактор в далечината и жвакането на три чифта ботуши по пътеката, която изведнъж се бе преобразила в мочурище. Никой не бе проговорил, откакто Наташа направи шокиращото разкритие, че майка й е извикала името „Джак“; и тримата бяха потънали в собствените си мисли.

Ема не знаеше какво мисли Дейвид, но можеше да предположи. Защо Каролайн би извикала името на друг мъж в мига преди катастрофата? Кой беше този Джак? Още докато се чудеше, усети ледена тръпка по гърба си. Джак не беше чак толкова често срещано име. Ако ставаше дума за нейния Джак, защо се беше обадил на Каролайн? И какво й беше казал?

Очевидният смут на Дейвид бе обясним; самата тя също беше стъписана. Каролайн бе катастрофирала по-малко от седмица преди смъртта на Джак, дни преди Ема да получи прощалното му писмо. Не че тя го беше приела за такова, когато пристигна. Думите му издаваха, че е потънал в някаква форма на самосъжаление; отвратена от начина, по който я бе зарязал няколко месеца по-рано, Ема го прие като апел за съчувствие за всички грешки, които беше допуснал в живота си. И реши, че няма да го намери у нея. Можеше да си гледа работата.

После Джак загина, а тя проумя, че е трябвало да предприеме нещо след получаването на писмото — да се обади на Том, да позвъни на Джак, да поговорят… каквото и да било. Отвращението й от отношението му към нея не значеше, че му мисли злото.

Така и не проумя решението му за Мелиса обаче, жената, която изскочи от нищото и прекара последните шест месеца от живота на Джак с него. До ден-днешен Мелиса си оставаше едно от двете парчета от пъзела на връзката им, които се изплъзваха на логиката й. Самоубийството му беше другото.

Ема потъна толкова дълбоко в мислите си, че за момент загуби представа какво беше важно тук и сега. Погледна Наташа; в очите й проблясваше колебание и тя изпита крехка надежда. Все още имаше чувството, че някой беше бръкнал с ръка в гърдите й и бе изтръгнал сърцето й, но в периферията на ума й затуптя едва доловим оптимизъм.

— Добре ли си, Ем? — обади се Дейвид.

Тя го погледна над главата на Наташа и кимна.

— Мислиш ли, че е бил моят Джак? — попита, макар че знаеше отговора още преди той да отвори уста.

— Не се сещам кой друг би могъл да бъде, но нямам представа защо би позвънил на Каролайн.

— Имаха ли връзка?

Дейвид врътна рязко глава.

— Моля?

Ема затвори очи за секунда. Беше формулирала лошо въпроса си. Трябваше да се досети, че Дейвид ще чуе единствено думата „връзка“.

— Искам да кажа, откъде се познаваха и как така са били толкова близки, че той да има телефонния й номер?

Донякъде успокоен, Дейвид продължи още няколко метра напред, преди да отговори. Ако се окажеше, че Каролайн е имала връзка с Джак, новината би го сломила… както и нея.

— Знаеш, че се грижеше за компютърната защита в работата ми, нали? — рече след известно време и се обърна към нея.

— Разбира се… Нали така се запознах с теб и с Каролайн по благотворителните събития. Никога не съм подозирала, че двамата с Джак са близки — дотам, че да си разменят телефоните.

— Да, аз също — пророни Дейвид.

— Кой се запозна с него първи? Каролайн или ти?

— Аз. Отидох на един семинар за интернет защита. Той беше основният лектор и доста ме впечатли. Затова, когато се наложи да обновя системата в офиса няколко месеца по-късно, се обадих на него.

Наташа продължаваше напред, навела глава, изгубена в мислите си. За момента можеха да я оставят на собствените й грижи.

— А Каролайн? — попита Ема предпазливо.

— Отбиваше се в офиса един-два пъти седмично, понякога и по-често. След като Таша тръгна на училище, се чудеше какво да прави. Не беше особено социална, не знам дали ме разбираш. Не обичаше да ходи на фитнес и други подобни, но казваше, че се побърква да седи цял ден вкъщи. Затова идваше до града, разхождаше се по магазините, след което идваше в офиса за около час. Джак се отбиваше през няколко дни, за да провери напредъка на екипа си, само че това беше доста преди катастрофата на Каролайн. По времето, когато тя загина, той вече беше продал компанията си и от месеци не го бяхме виждали по публични събития. Може би след раздялата ви са престанали да го интересуват толкова. Само че не мога да си обясня защо е имал телефона на Каролайн.

Ема се замисли за миг.

— Ако трябва да предполагам, бих казала, че докато е работел за теб, се е възползвал от възможността да се сдобие с всички телефони, свързани с теб. Той обичаше да трупа информация. „Информацията е императрица“, така казваше. Затова не съм учудена, че е имал номера й. По-странното е, че от полицията не са проследили обаждането до него.

— Знаеха, че някой й е позвънил точно преди катастрофата, но казаха, че е от номер с предплатена карта.

Ема поклати глава. Стремежът към потайност на Джак понякога приемаше нелепи измерения. Тя с радост установи, че разговорът с Дейвид за Джак я бе разсеял за миг, но не след дълго болезнената празнина в гърдите й се завърна. Каролайн и Джак бяха мъртви. Скърбяха за тях, но болката от загубата им беше нищо в сравнение със страха й за Оли.

Пред тях Наташа внезапно бръкна в джоба на полара, извади мобилния и го допря до ухото си. Дейвид и Ема се втурнаха напред като един.

Тя се обърна към тях и вдигна ръка в недвусмислен знак да спрат, след което вдигна пръст пред устните си.

— Здравей, Рори — каза и впери очи в краката си.

После вдигна бавно глава и се вторачи в Ема и Дейвид. Очите й се облещиха, а зениците й се разшириха.

— Фин — каза тя. — Аз…

Бяха на два метра от нея и чуваха дрезгавите тонове на гласа от другата страна, но не можеха да различат думите. В него се таеше студена злоба.

— Фин, не съм им казвала нищо. Дори не съм споменавала Рори.

Дейвид пое напред и протегна ръка, за да вземе телефона на Таша, но момичето диво разтръска глава.

— Съжалявам, че не казах на Рори, че са ме видели. Знам, че трябваше, за да може той да промени маршрута. Наистина съжалявам… страх ме беше, че ще се ядоса.

Гласът й беше прераснал в шепот, а очите й плуваха в сълзи.

— Не, Фин, не! Заклевам се — от полицията не знаят нищо за бебето. Не наранявай Оли, Фин.

Прошепна последните си думи толкова тихо, че мъжът отсреща надали ги беше чул. Само че бяха изречени от сърце.

Тя продължи да слуша още няколко минути, затвори и коленете й омекнаха. Дейвид я улови и я сложи да седне край пътеката.

— Какво има, Таша? Какво става? Кой е Фин и какво иска?

Ема едва успя да се сдържи да не я разтърси. Посегна да я сграбчи за раменете, но когато надникна в почернелите й от страх очи, отпусна ръце угрижено и я погали.

— Кой знае какво ще направят с мен сега. Беше права… за онова, което ми каза снощи. Трябваше да кажа на Рори за камерите. Фин твърди, че от полицията го извикали на разпит.

— Чудесно — рече Ема. — Изглеждаше пълен мръсник. Това е за добро, нали така?

— „Изглеждаше“?

Разговорът им очевидно беше объркал Дейвид, но нито Ема, нито Наташа му обърнаха внимание. Сега не беше моментът за пространни обяснения.

— Много ясно, че не е за добро. Вече не ми вярват. Което значи, че вероятно ще умра. Сега планът може да се обърка, не схващаш ли? И всичко е заради мен.

— Ами Оли? — попита Ема. — Какво значи това за Оли?

Наташа отново поклати глава.

— Нещата се промениха. Не знаят дали е безопасно да довършат плана. Ако нещо се обърка, с мен е свършено. Фин очаква решението на шефа. Не знам кой е той — като сянка е. Мисля, че дори Рори не знае.

— Какъв е „планът“, Таша? — попита Ема. — Не може ли просто да им дадем пари и да си върнем Оли?

Таша обаче не я слушаше.

— Всичко трябваше да приключи днес. Вие щяхте да си получите Оли, а аз — да се прибера у дома.

Тя отпусна глава, а сълзите рукнаха свободно по крачолите на дънките й.

Ема клекна на калната пътека.

— Не искаме да ходиш никъде, Таша. Искаме просто да си върнем Оли. Обаче държим и ти да останеш с нас. Няма да те изоставим.

— О, ще го направите. Сега мислите друго, но ще го направите.

Ема вдигна очи към Дейвид. На бледото слънце бръчките по лицето му изглеждаха толкова дълбоки, че сякаш се бе състарил с двайсет години. Тя се обърна към Наташа и сложи ръце на раменете й.

— Няма, Таша. Кълна се, че няма да те пуснем да си идеш.

Наташа ронеше сълзи, а цялото й тяло се тресеше от спазмите. Беше покрила очи с ръце.

— Ще ме пуснете, ясно е. Не схващаш ли? Знам, че искаш Оли, както знам, че никой никога не е искал мен. Дори Рори не се интересува от самата мен, а само от онова, което върша за него.

Дейвид падна на колене в калта.

— Не знам за какво говорите с Ема, но знам едно. Винаги си била много обичана и много желана, Таша. И все още е така.

Наташа отдръпна ръце от очите си и за миг изражението й охладня.

— Само дето лъжеш, нали? Била съм пешка в играта. Така казва Рори. Цял живот съм била само това — пешка.

При всяка следваща дума главата на Ема се завърташе още повече, но за момента единственото, за което трябваше да мисли, беше Оли. Пред нея Дейвид притегли дъщеря си към себе си. За миг Наташа се отпусна в прегръдките му… но внезапно се стегна и го блъсна.

— Недей!

Дейвид изглеждаше така, сякаш го бяха простреляли — чертите му се изкривиха от чувства, които Ема не можеше да разчете.

— Поне едно направих както трябва — пророни Таша. — Поне от полицията не знаят за Оли. В противен случай наистина щяха да ме усмъртят.

— Мисля, че малко преиграваш, миличка — обади се Дейвид. — Никой няма да те нарани, докато си с нас.

Наташа впи очи в него.

— Би трябвало поне ти да не твърдиш подобно нещо.

Ема се отдалечи и от двамата. Каквото и да ставаше между Наташа и баща й, то нямаше да помогне на Оли, а и не й бяха останали сили за подобен спор в момента.

Тя пъхна ръка в джоба си и усети солидната тежест на мобилния телефон — апарата, който беше приела за спасителен пояс. Сега хладната му повърхност изгаряше пръстите й и тя неизбежно се запита дали всъщност няма да ги отведе до смъртна присъда — за Наташа, а може би дори за Оли.