Дъщеря назаем

39

Страхът беше стар познайник на Наташа. Повече от шест години беше всекидневие за нея: страхът да не ядоса Рори; страхът да не я хванат, докато краде; страхът, че животът й никога няма да се оправи. Сега обаче беше достигнал до съвсем ново ниво. Гадеше й се. Знаеше какво става с хората, предали доверието на Фин. Веднъж дори бе видяла със собствените си очи, след като попадна на погрешното място. Ема и Дейвид обаче отказваха да й повярват. Колко наивни бяха.

Така или иначе, и двамата не говореха с нея. Не знаеха какво да й кажат. Разбираемо беше. Само че това беше непредвидено. В плана не влизаше да я е грижа за тях — за Ема, за Оли, най-малкото за Дейвид. Беше се включила в тази операция, защото повече от всичко искаше баща й да добие някаква представа за живота, който е принудена да живее тя. Едва после й казаха за наградата — още година, преди да се наложи да иде при Джули. Беше готова на всичко за това.

Почти всички момичета, които отиваха при Джули, първо прекарваха известно време в Ямата; Рори твърдеше, че така ставали послушни, а и разбирали какво ги чака, ако се опитат да избягат. Дупката, изкопана в пода на мазето, изпълваше с ужас Наташа още от първото й попадане в нея. Тогава беше на шест години и мракът я беше погълнал изцяло.

„Мъртва ли съм?“ — това беше единствената мисъл, която детският й ум бе способен да роди. Живите не се чувстваха така, значи това трябва да беше чувството да си умрял. Никога дотогава не беше оставала сама, лишена с дни от възможността да поговори с когото и да било. Обикаляше дупката с часове като във вцепенение; препъваше се в мрака, пипаше влажните пръстени стени и търсеше, молеше се за някого, който да й каже нещо. Никой обаче не я чуваше.

Подът и стените на Ямата бяха ледени, а през пролуките около вратата над нея нахлуваше студен въздух. Въпреки неудържимия й плач не идваше никой.

Не знаех в какво съм сгрешила… защо ме пуснаха вътре.

После се появи онзи мъж с глас като стъпки по чакълеста пътека… вече знаеше кой беше той — Фин Макгинес. Беше запомнила гласа му, макар че вече не помнеше какво бе казал. Помнеше само едно.

— Майка й е мъртва. Безполезна е. Отървете се от нея.

Беше повтаряла безброй пъти думите в главата си. Майка й е мъртва. Тях разбираше, но мина известно време, преди да разбере и останалото.

И ако преди толкова години я бяха сметнали за безполезна, сега беше още по-зле. Не се бе справила с дрогата, провалила беше и тази операция. Те обаче нямаше да я пуснат да си тръгне. Не оставяха никого да си тръгне. Тоест оставаха две възможности.

Безполезна е. Отървете се от нея.

Или щеше да свърши при Джули — точно като Изи.

Не можеше да прецени кое е по-лошо.

Ема се отпусна на тревата и влагата незабавно се просмука през плата на дънките й. Това обаче не й направи впечатление. Тя се пресегна и пое внимателно ръката на Наташа.

— Как си, Таша? — попита.

Наташа не отговори. Отпусна глава, втренчи се в шепите си и взе да чопли пръсти един по един. Ръцете й бяха детски: с изгризани, неравни нокти, леко мърляви.

— Защо прие да го направиш? Да отвлечеш Оли? Това ли е единствената причина да се върнеш у дома? Защо толкова искаш да ни нараниш? Моля те, Таша, опитай се да обясниш. Ще се постараем да те разберем, кълна се.

Наташа стрелна Дейвид злобно с очи.

— Питай него.

Дейвид се изправи, отиде от другата страна на пътеката и се вторачи в полята. И в гръб си личеше, че всяко мускулче в тялото му се е стегнало. Накрая той се обърна, приближи се до Наташа и приклекна.

— Таша, решението да си остана вкъщи и да не дойда с вас с майка ти онази вечер беше огромна грешка… за която не съм спрял да се разкайвам оттогава. Проявих егоизъм. Трябваше да дойда. Направих всичко по силите си, за да те открия. Питай Ема. Провери в местните вестници. Не знам какво друго да ти кажа. Дори публикувах призива за Наташа Джоузеф година по-късно.

Наташа впи очи в него. В погледа й все още се четеше недоверие. Тя взе да мърмори.

— Ти не си Наташа Джоузеф. Тя е мъртва. Ти си Шели Слейтър. Шели Слейтър. Не Наташа Джоузеф. Таша е мъртва. Баща й не я иска. Ти си Шели Слейтър.

— Това ли ти казаха? — попита Дейвид тихо.

Той погали дъщеря си по косата, сплъстена от липсата на баня и ресане — Наташа беше отказала Ема да й помогне с нея. Сега за пръв път допусна баща й да я докосне, без да се отдръпне, после кимна и подсмръкна.

— Отказвах да го кажа. Отказвах да произнеса „Шели Слейтър“, затова ме хвърлиха обратно в Ямата. Казаха, че ще ме държат там, докато не го кажа… после непрекъснато ме питаха как се казвам и ако направех грешка, ме хвърляха обратно вътре. Беше студено и влажно, не ми даваха храна. Рори обаче се страхуваше, че ще ме намерят при него, и казваше, че не си струвало разправията. Не знам как се озовах при него, но той твърдеше, че бил прецакал нещо, а аз съм била пълна досада.

— Никога повече няма да стъпиш там, Таша. Кълна се. Може и да съм те предал преди шест години, но аз съм ти баща, така че ще останеш с нас.

Тя се завъртя, а по лицето й избиха червени петна от гняв.

— Не ме ли чухте? Няма да позволят да остана.

— Слушай, Таша… — намеси се Ема. — Знам, че ти е много трудно, миличка, но мисля, че един мой познат може да ни помогне. Приятели сме, а той е много добър в разрешаването на наистина сериозни проблеми. Какво ще кажеш? Да идем ли да се видим с него?

Наташа вдигна мокрото си от сълзите лице.

— Не! — направо изкрещя на Ема. — Не казвайте на никого. Ако някой друг научи, няма да си получите Оли, а аз ще го отнеса.

— Имаме ли избор? — попита Ема. — Фин казва, че сделката се е провалила… значи имаме нужда от помощ. Не е ли така? Просто ще се обадя по телефона.

Знаеше, че трябва да спечели момичето на своя страна, да го накара да повярва, че действително има изход и за четиримата.

— Няма как — рече Наташа. — Следят моя телефон, а аз сложих микрофони във вашите.

Ема се изправи и изтупа влажните тревички от крачолите си. Надяваше се, че може да използва телефона на Наташа, но той явно нямаше да свърши работа. Тя се обърна с лице към дъщерята на мъжа си и бръкна в джоба си. Поемаше огромен риск и искрено се надяваше да не се разкайва.

Сърцето й блъскаше лудо. Усещаше как шията й пулсира под яката на якето. Извади бавно телефона от джоба си и го показа на Наташа на изпънатата си длан.

Момичето зяпна насреща.

— Даваш ли си сметка какво ще стане, ако разберат, че имаш телефон? Даваш ли си сметка изобщо какво си направила?

Ема замълча.

— Обадила си се в полицията, нали? Каза ли им за Рори? Казала си им, нали? Тъпа, задръстена крава!

— Ема?

Ема се престори, че не е доловила въпросителния тон на мъжа си, завъртя леко глава, за да му се усмихне извинително, и клекна пред Наташа.

— Нуждаем се от помощта им, Таша. Ти се тревожиш, че си разгневила Фин и Рори, но те все още държат Оли. Безумие е да чакаме какво ще решат. Може да се окаже твърде късно за Оли. Дали да не идем да се видим с моя приятел?

Наташа скочи от земята и я изблъска встрани.

— А ако Фин научи? Как мислите, че разбраха за първото посещение на полицията? Имате ли представа колко подкупни ченгета държат в ръцете си? Бога ми, ако си казала на ченгетата, някое от тях е изтропало на Фин. Можеш да се обзаложиш.

Наташа се облегна на скръстените си ръце върху една порта от дъски, сведе глава и тихо заплака. Единствено тресящите се рамене издаваха сълзите й.

Ема се вторачи в телефона в ръката си.

Дали беше отговорът на всички техни проблеми, или това, че го показа на Таша, е най-безразсъдната грешка в живота й?