Дъщеря назаем

41

Ема отключи вратата на банята и се върна в спалнята. Дейвид стърчеше посред стаята в очакване.

— Ема… — поде той.

Проклятие! Не му беше казала за подслушвателните устройства, защото не искаше да го стряска твърде много.

— О, скъпи, какво ще правим? — прекъсна го, преди да продължи, прекоси бързо стаята, прегърна го и прошепна тихо в ухото му: — Шшт.

Той се отдръпна и я измери с такъв потрес, че тя се запита дали някога ще й повярва отново. Обаче не беше глупав. Дръпна я отново в прегръдките си грубо. Тя изписка стреснато, но побърза да маскира вика си със сподавен стон. Устните му се долепиха до ухото й.

— Имам чувството, че вече не те познавам.

Произнесе го толкова тихо, че не беше сигурна дали е чула правилно. Звучеше наистина тъжен, наистина самотен, а тя изгаряше от желание да отдели време, защото той заслужаваше да чуе обясненията й. Беше го излъгала, беше премълчала всичко, а сега очакваше от него да я послуша. Това толкова се различаваше от отношенията им преди.

Тя го дръпна в банята, затвори вратата и заговори тихо.

— Съжалявам, Дейвид. Всичко се случи страшно бързо, а бях сигурна, че няма да приемеш да се обадя в полицията. Само че не можех просто да стоя отстрани и да чакам какво ще се случи.

— Не мислиш ли, че трябваше да вземем това решение заедно?

Във въпроса му имаше основание. Ема се застави да поотпусне рамене. Трябваше да запази спокойствие.

— Сигурно… Но ти възприемаш това по друг начин. Разкъсваш се между всичко… не исках да те натоварвам допълнително. Важното е, че подслушват кухнята, спалнята и дневната. Чуват всяка наша дума.

Той отметна глава и се смръщи.

— Искаш да кажеш, че Таша лично е сложила микрофони?

Ема кимна.

— Отрасла е в семейството на престъпници. Бедното дете. Нищо от случилото се… похищението на Оли, подслушвателните устройства, дрогата… мисля, че нищо не може да уплаши Таша. Но се страхува от двамата мъже — Фин и Рори, затова е премълчала, че има запис с нея от камерите. Допуснала е сериозна грешка и в момента е ужасена. Виж, трябва да тръгваме. Губим време.

Тя сложи пръст върху устните си и отвори вратата на банята. Отиде бързо до скрина. Спомняше си, че беше прибрала в него един дълъг лазурносин суитшърт с цип. Не го слагаше често, защото й беше голям. Смущението в очите на съпруга й беше непоносимо, но той й го спести — излезе от спалнята и тихо затвори вратата. Ема си позволи лукса да поседне за две минути на леглото, за да успокои нервите си. После се изправи и го последва. На вратата спря.

Въпреки че сърцето и душата й бяха заети с мислите за Оли и неговата безопасност, знаеше, че ще се наложи да поговори с Том и за Джак. Разкритието на Наташа, че човекът, обадил се на Каролайн точно преди смъртта й, се казва Джак, не й даваше мира. Тя се пресегна и свали старата кутия за обувки от гардероба. Отвори я и взе да рови вътре, докато ръката й не напипа онова, което търсеше. Извади два листа хартия, сгъна ги внимателно и ги пусна в чантата си заедно с телефона.

„Второ действие“, помисли си на слизане и преглътна твърдата буца страх в гърлото си.

В кухнята цареше тишина. Тя отиде до хладилника и отвори вратата.

— Така… — рече отривисто. — Таша каза, че днес няма да стане нищо. Да се надяваме обаче, че Оли ще се върне утре. Нужно ми е да го вярвам. Трябва да убедя самата себе си, че е на гости на баба и дядо за два дни, иначе няма да мога да дишам. А и трябва да се храним. Нямаме нищо за ядене, нито мляко, нито нищо друго. Не бива да се връща в къща, пълна с болни, безсилни хора. Трябва да идем на пазар.

Дейвид се беше опулил срещу вратата на хладилника, където имаше почти пълна двулитрова бутилка мляко, а рафтовете бяха претъпкани с прясна храна, купена предишния ден.

Ема погледна Наташа и й кимна окуражително.

— Не можете да излизате. Казах ви: не може да ходите никъде без мен — рече тя.

Гласът й звучеше глухо и неубедително. По-добре беше да не я кара да говори повече.

— Тогава по-добре да дойдеш да ме наглеждаш, нали? Ще идем всички, така ще си сигурна, че няма да направя нещо, което не би се харесало… на господарите ти.

Ема се сепна — замалко да изрече името Рори. Беше се усетила тъкмо навреме.

— Дейвид? Хайде. И ти ще дойдеш. Семеен излет — рече тя.

Последвалият й саркастичен смях отново премина в плач.

Дейвид отиде да вземе ключовете си.

— Не, ще идем с моята кола. Искам аз да карам. Не… имам нуждата да карам — обяви тя.

Той повдигна рамене и хвърли ключовете обратно на масата. Ема ги поведе навън.

В колата се бе възцарило потискащо мълчание. Не за пръв път Ема се замисли за особеното свойство на тишината да мени височината и тона си. Тази тишина криеше пронизителен писък дълбоко в себе си. В главата й пък се въртеше само Оли, но тя упорито пъдеше мислите за него — като си представяше как гали меката му косица — за да се съсредоточи върху важното в момента: да си го върне.

Можеше да си представи какво минава през главата на Дейвид. И той се тревожеше за Оли, но картината около живота на Наташа в последните шест години ставаше все по-ясна, а трябваше да приеме и факта, че и самата Ема го бе излъгала.

В началото на връзката си Дейвид и Ема бяха обсъдили открито дребните лъжи, с които бяха живели в предишните си връзки, и се бяха споразумели, че между тях двамата няма да се загнезди и една тайна. От нейна страна това беше чистата истина. До мига, в който Наташа не се беше появила в кухнята й. От тогава насам Ема започна да лъже за чувствата си и да пази тайни от съпруга си.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане към доведената си дъщеря. Таша се беше свила на задната седалка с изтощено лице, а в очите й витаеха призраците на миналото и на бъдещето й. Това дете се нуждаеше от майка си повече от всякога. Ема съжаляваше, че не може да призове някак Каролайн.

Беше се обадила на Том в мига, в който колата се отдалечи от къщата, като послуша съвета му: включи говорителя на телефона и го остави на коляното си. Той й нареди да иде до супермаркета — не онзи, в който пазаруваше обикновено, а друг — и да паркира на най-оживеното място на паркинга.

Дейвид не се обади, докато не приключиха разговора.

— С кого говори?

— С Том Дъглас.

— Дъглас? Братът на Джак?!

— Приятели сме, Дейвид. Обадих му се, защото мислех, че ще поискат откуп, а от всичките ми познати Том има най-много пари. Парите на Джак. Все още може и да успеем да откупим Оли, струва ми се.

Тъжната физиономия, с която я погледна Дейвид, й разкри колко малко вероятно е това.

Щом пристигна пред супермаркета, Ема даде на заден ход и паркира на място, в което колата едва се събра. После изключи двигателя.

— Сега чакаме.

Около колата минаваха клиенти с колички, привели глави заради дъжда, стиснали за ръка деца и партньори; някои се бореха сами с непокорните колелца на пазарната количка.

Телефонът на Ема лежеше на коляното й. Тя го поглеждаше на всеки няколко секунди, докато накрая той не завибрира. Без да го взема, Ема прие обаждането и включи говорителя.

— Браво, Ема, избра добре мястото за паркиране. Длъжен съм да те уведомя, че според нас са тук.

От задната седалка се чу сподавен стон.

Том продължи:

— Уловили са GPS сигнала на телефона на Наташа. Проверихме всички влизащи в паркинга подозрителни коли с двама или повече пътници. Регистрационният номер на една от тях ни е известен. Наблюдават ви, така че и тримата трябва да бъдете изключително внимателни; обаче няма нужда да се плашите. Спряха в началото на вашата редица коли и знаят къде сте. Каквото и да правите, в никакъв случай не се взирайте в преминаващите коли. Това, че още не сте излезли, вероятно им се струва странно, затова сега се обърнете един към друг и започнете спор — за каквото и да е. Аз ще ви кажа кога са ви подминали.

Поне това указание надали ще ни затрудни, каза си Ема при вида на каменното изражение на Дейвид. Ясно беше, че той вече се разкайва, че се е съгласил на всичко това.

Таша съвсем се свлече в седалката, а Ема се обърна към Дейвид и взе да крещи несвързано за безпорядъка в задния им двор — първото нещо, несвързано с Оли, което й дойде наум. Не чуваха, но щяха да видят изражението й. Дейвид се взираше в нея онемял, с шокирано изражение — тя предположи, че не е престорено. Не спря да крещи две минути, преди да чуе гласа на Том.

— Подминаха ви. Вали из ведро — обяви той, — така че може да изтичате до супермаркета с вдигнати качулки или с шапки. Ти, Ема, и Наташа ще отидете бързо в дъното, където е входът за дамската тоалетна. Тръгнете по коридора и колегите ми ще ви посрещнат. Дейвид… изчакайте малко, вземете една количка и се насочете към дъното на магазина, сякаш се каните да ги пресрещнете.

— Ще влязат ли след нас?

— Съмнявам се — ще наблюдават колата ви, докато не излезете.

Той замълча за миг.

— Добре ли сте?

— Да — отговори Ема. — Ще се видим след няколко минути.

Тя затвори и понечи да отвори вратата си. Дейвид я сграбчи за ръката.

— Ема… сигурна ли си, че постъпваме правилно? Това не ми харесва.

Ема не знаеше какво да отвърне. И тя не беше сигурна, че й харесва, но нямаше представа какво ще се случи с Оли, ако арестът на Рори действително означаваше, че целият план се е провалил. А нямаше намерение да поема подобен риск.

Постара се да озари съпруга си с възможно най-успокояващата усмивка, която успя да изпише на лицето си, отвори вратата на колата и се обърна, за да пусне Наташа, която беше като затворник заради детската защита.