Дъщеря назаем

19

— Защо си я оставила без надзор? Знаеш колко уязвима е в момента. Как изобщо ти хрумна?

Дейвид кръстосваше кухнята и непрекъснато опъваше косата си назад от челото с една ръка.

— За бога, Дейвид, тя е на тринайсет! Не е малко детенце, което може да изскочи на оживеното шосе, а и мислех, че последното, което би искала, е да се държим с нея като със затворник. Не знаем как са се отнасяли с нея в миналото, но ми се струва, че подобно отношение не би допринесло за опитите ни да я приемем в семейството.

— „Опитите ни да я приемем“… Какво искаш да кажеш с това? Тя винаги е била в семейството.

Той спря да крачи, впил гневно очи в Ема. Тя се наруга наум.

— Извинявай. Лошо се изразих. Разбира се, че е част от семейството. Имах предвид, ако искаме тя самата да се приеме за част от семейството.

— Ами може би ще е от полза, ако престанеш да се отнасяш с нея като с непознат — изръси сприхаво той.

Ема понечи да подхване реч в своя защита, но внезапно ожесточението й се изпари. Неоправданото неприятно отношение на Дейвид беше факт, но не й се мислеше как се чувства той в момента. А и честно казано, не можеше да отрече неприязънта си към доведената си дъщеря — макар и краткотрайна.

С две крачки тя се озова до Дейвид и протегна ръка към неговата.

— Да престанем с това. И да говорим по-тихо. Оли спи — добави и погледна сина си. — Виковете ни много го разстроиха. След като ти се обадих, беше нужен близо час, за да се успокои.

Според нея дори в съня си Оли изглеждаше на ръба да се разплаче. Непрестанно мяташе глава наляво-надясно, а бузите му пламтяха. Трябваше да успокои нещата — заради него, ако не за друго.

— Важното е, че Таша се прибра — рече тя и стисна Дейвид лекичко за ръката. — Обясни, че й се дощяло да подиша чист въздух и излязла да се разходи по пътя.

— Нали каза, че говорела с някого? Ами ако похитителите й я бяха отвлекли отново? Тогава какво? — отвърна Дейвид.

Ема долови спазъма, който премина през тялото му, затова го придърпа нежно към себе си и обви ръце около кръста му.

— Именно затова изтичах след нея — каза тя. — Виж, доста мислих по въпроса. Явно някой я е върнал при нас.

От гневния му поглед й се прииска да замълчи, но се насили да продължи:

— Замисли се! Как би могла да стигне дотук сама? Когато изникна в кухнята онзи следобед, не беше мокра. Валя цял ден, значи не е дошла пеш. Определено смятам, че са решили да я освободят — по причини, които все още не разбираме, но и това ще стане. Иначе, да, мисля, че я чух да говори с някого на улицата, но не успях да стигна достатъчно бързо, за да го видя, а може и да съм се заблудила.

Тя го притегли по-близо и той опря буза в нейната.

— Колко много неизвестни… Защо отказва да говори с нас? Тя ми е дъщеря.

Докато Ема търсеше утешителни думи, възцарилата се за миг тишина бе нарушена от резкия звън на входния звънец. Тя се взря в Дейвид и повдигна вежди въпросително.

— Аз ще отворя — рече той. — И ще се справя с нашественика.

Усмихна й се… първата искрена усмивка, която Ема виждаше от дни насам. Тя усети как един слой от тревогите й избледня. Усмивката обаче далеч не успя да изкорени безименния страх, скрит в гърдите й, който дори не можеше да назове пред съпруга си.

Стъпките на Дейвид обратно в антрето начаса й разкриха, че не е сам.

Вратата се отвори.

— От полицията са — обяви той и въведе Беки Робинсън и Шарлот Хюс в кухнята. — Искат отново да говорят с Таша.

Атмосферата в кухнята на семейство Джоузеф се е изменила някак, рече си Беки. Ема и Дейвид изглеждаха по-овладени, не толкова стъписани от събитията. Беки беше убедена, че появата им тук ще наруши крехкото спокойствие.

— Инспектор Робинсън, с какво можем да ви помогнем? — попита Ема с объркано изражение.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоим. Знам, че обещахме да не го правим няколко дни, но се натъкнахме на нещо, свързано с Наташа, и е нужно да уведомим и вас. Моля ви, казвайте ми Беки. Това е Чарли. Може би Наташа ще се почувства по-спокойна, ако престанем с официалностите.

— Имате ли нещо против да се преместим в другата стая? — предложи Ема.

Тя посочи Оли с глава, а Беки се усмихна на сладкото му личице. Бебетата бяха най-сладки, докато спяха, поне според нея.

— Разбира се — кимна тя. — Там има ли маса?

Дейвид ги въведе в изисканата трапезария, в която Беки влезе за пръв път. Надали я използваха често, предвид огромната маса в общото помещение на кухнята и хола, но по-стегнатата обстановка тук може би щеше да допринесе за целите й.

Дейвид ги покани да седнат с жест. Внимателно, в максимални подробности, Беки обясни видяното на записите от камерите във влака и на гарата, както и заключенията, до които бяха стигнали.

— Сигурни ли сте, че е Таша? — запита Дейвид.

— Да, напълно… Макар че бихме искали и вие да го потвърдите.

Беки извади от куфарчето си четири големи снимки, свалени от записа. Това бяха най-добрите кадри с лицето и тялото на Наташа.

Дейвид погледна снимките, после вдигна очи към нея. Ненужно беше да казва каквото и да било — изражението на лицето му издаваше всичко.

— Обаче не разбирам защо сте решили, че става дума за наркотици. Тринайсетгодишно момиче във влака — в който навярно се возят доста деца, за да стигнат до училище — което слиза, разговаря с някого и забравя раницата си. Защо наркотици?

Беки предпочете да премълчи факта, че не разполагат с доказателства Наташа някога да е ходила на училище — било с влак, било другояче.

— Не искам да ви стряскам, но отначало от Британската транспортна полиция се колебаели между наркотиците и оръжие. Вече сме относително сигурни, че става дума за наркотици, поради посоката, в която се е движила, както и заради гарата, на която е слязла. Следят линията от известно време и поведението й се вписва в модела. Проблемът е, че не искат да арестуват децата — те всъщност няма да им бъдат от полза. Целят да спипат мръсниците, които ги командват, а това не е толкова лесно.

Беки вдигна очи към лицата срещу себе си; на тях бе изписано единствено объркване. Трябваше да разясни.

— Явно някой я е използвал като куриер — може би редовно, може би само веднъж, не сме сигурни. Деца като Наташа често биват използвани за пренос на дрога, но това не значи, че тя самата е участвала в планирането на самата операция. Значи обаче, че мястото, на което е живяла, е свързано с някоя банда или с организирана престъпна група.

Кожата на Дейвид беше добила восъчнобял оттенък.

— Как им дава сърце да използват деца за това? Таша навърши тринайсет едва преди няколко седмици.

— Нужно е да проявят въображение, иначе ще ги хванем твърде лесно. Вижте, опитваме се да издирим момчето, на което е оставила раницата си, и съм убедена, че ще успеем. Тогава ще научим повече.

Изражението на Дейвид не убягна на Беки. Явно бе в плен на видения за живота, който беше водила дъщеря му — живота, от който той не бе успял да я предпази.

— Дали е удобно да поговорим и с Наташа? За съжаление в настоящата ситуация тя е заподозряна в престъпление, така че вие трябва да останете, Дейвид.

Ема се изправи.

— Ще кажа на Таша да слезе, а после отивам при Оли. Ще ви оставя да работите.

Ръката на Дейвид се стрелна напред и улови Ема.

— Не, Ем. Време е Таша да започне да ни приема като едно цяло — и двамата я подкрепяме и сме на една и съща страна. Ако Оли се е събудил, нека присъства и той.

Беки прочете в очите на Ема колебание. Явно Дейвид също го забеляза.

— Моля те, Ем.

Тя му се усмихна с такова разбиране и топлина, че Беки почувства пристъп на завист.

Той опита да подхване разговор с Чарли и Беки, докато чакаха. Очевидно не беше съсредоточен — ослушваше се кога останалите членове на семейството му ще слязат. Наташа обаче влезе в трапезарията абсолютно тихо. Беше толкова слаба, че босите й стъпала не издадоха нито звук. Просто внезапно изникна с каменно изражение на прага.

За миг появата на това странно момиче накара всички да замлъкнат, но магията се развали, щом чуха Ема да се задава по коридора. Тя последва Наташа през прага, стиснала сънения Оли в прегръдките си. Той на мига се наведе встрани и стисна пуловера на сестра си в опит да привлече вниманието й. Тя не реагира.

— Седни, моля те, Таша — рече Дейвид. — Беки и Чарли искат да поговорите.

Той се обърна към жена си, която бе тръгнала обратно към вратата.

— Ем? Ще останеш, нали?

— Идвам след секунда — само ще донеса нещо за пиене за Оли и за Таша.

Беки се усмихна и поздрави Наташа. Не очакваше отговор и не получи такъв. Момичето седна, дръпна ръкавите на пуловера си върху ръцете си, сведе глава и се заигра със същата разбридана нишка — както беше направило при последната им среща — вторачено в разплитащия се ръкав.

Беки обърна снимките на Наташа с гърба нагоре и ги побутна през масата.

— Би ли погледнала тези снимки, Таша — рече Чарли внимателно.

Наташа вдигна очи към нея. Беки беше убедена, че за секунда — преди щорите отново да се спуснат — мярна ранимост, молба за разбиране.

Момичето сведе глава, за да разгледа снимките. Не е нужно да си детски психолог, за да разпознаеш преминалото по лицето й изражение, каза си Беки. Въпреки че гледаше надолу, Беки забеляза как опули очи за миг, а горните й зъби се впиха в долната устна. След това упорито отказа да погледне присъстващите в очите, като впи своите в чайника в средата на масата.

— Можеш ли да ни разкажеш нещо за това, Таша? — попита Чарли.

Не последва отговор.

— Какво имаше в раницата? Ще ми кажеш ли? — обади се Беки. — Молим те да ни кажеш истината, Таша.

Дейвид се намеси.

— Таша, би ли отговорила на инспектор Робинсън, моля.

Беки не беше сигурна дали е употребил званието й в опит да сплаши Наташа, но не постигна никакъв ефект. Всички потънаха в мълчание; накрая Дейвид погледна Беки, а тя поклати леко глава. Той схвана намека и овладя очевидното си желание да опита да убеди дъщеря си да проговори.

В продължение на около две минути никой не продума.

— Книги.

— Книги? Какви книги — романи, учебници?

— Просто книги.

— Добре. А защо остави раницата си?

— Забравих я.

— Съобщи ли, че е загубена?

Поклащане на главата.

— Чии бяха книгите?

— Мои.

— Какви книги имаш, Таша?

Повдигане на раменете.

— Кое е момчето на гарата, с което говориш? Познаваш ли го?

— Не.

— Защо го заговори тогава?

Повдигане на раменете.

— Таша, знаем, че си се върнала със следващия влак. Всъщност дори не си напуснала гарата. Пристигаш с първия влак, говориш с момчето, оставяш раницата и хващаш влака в обратна посока петнайсет минути по-късно. Защо пътува чак дотам?

— Трябваше да се видя с една приятелка.

— Как се казва тази приятелка?

Настъпи мълчание. Наташа, изглежда, се поколеба дали отново да не вдигне рамене, но явно осъзна, че няма как да не знае името на приятелката си. Запази мълчание няколко дълги секунди.

— Името й е Серина.

— Серина има ли си фамилия?

— Не знам — познавам я просто като Серина.

Разговорът продължи все така. Въртяха се в кръг, в безкрайна спирала. Не успяха да изкопчат нищо повече от нея. Не знаела къде живее въпросната Серина, нямало как да се свърже с нея… Накрая я притиснаха, а тя заяви:

— Тя се премести.

Беки имаше един последен коз. Тя бръкна в куфарчето и извади нова снимка.

— А този кой е?

Наташа погледна с безразличие, явно очаквайки да види поредната снимка на момчето от гарата. Само че не беше то. Беше съвършено друг човек.

Тя не вдигна очи, но Беки забеляза леко разтворената й уста и стегнатите мускули по цялото й тяло. Наташа застина на ръба на стола, но за не повече от десет секунди. Когато ги погледна, лицето й беше безизразно.

— Не го познавам — заяви тя.

Умението да изписва безразличие на лицето си беше забележително за човек на нейната възраст, но доколкото бе известно на Беки, нямаше човек, който да овладее разширяването на зениците си.