Дъщеря назаем

34

Ранните утринни часове бяха донесли неочаквани резултати за екипа на Том. До 4 часа всички бяха получили инструкции и бяха изготвили план за действие.

Съсредоточиха усилията си върху името Рори, особено в съчетание с мотоциклет. Том отчаяно искаше да прегледа базата данни на полицията, за да потърси някого с това име с криминално досие, но се налагаше да се въздържи от работата на компютър. Ако някой в полицията работеше за бандата, проверката на името Рори щеше да привлече вниманието. Не можеше да поеме подобен риск.

Двамата с Беки си дадоха сметка, че им е нужен човек от отдела за борба с организираната престъпност — някой с опит в работата с наркотици и дилъри. Макар и недостатъчни като улики, поведението на Наташа във влака и подозрението, че е въвлечена в разпространението на дрога, все пак загатваха, че е свързана с престъпна банда, затова Филипа им препоръча свой колега от времето си като инспектор: сержант Анди Хюс. В продължение на няколко години Анди бе работил под прикритие и тъкмо се бе завърнал на малко по-безопасната позиция на редови инспектор. Беше обръснал брадата си, косата му бе подстригана до половин сантиметър, а тялото му бе стегнато от часове тренировки… Беше просто неузнаваем, или поне се надяваше. Напрежението от ролята, която бе изпълнявал толкова време, можеше да бъде забелязано само в дъното на тъмнокафявите му очи.

Включването му в екипа донесе резултати на мига, щом Том описа човека, когото Ема бе видяла с Наташа.

— Мисля, че знам кой е, сър — рече Анди. — Почти съм убеден, че става дума за Рори Слейтър — от района на Кадисхед. Живее в голяма, занемарена викторианска къща с жена си — тя се казва Дона — и огромна сюрия деца. Той е дребна риба — отговаря само за разпространението. Не беше от хората, които следях, но сме се срещали. Убеден съм, че се страхува до смърт от човека, който му дърпа струните. Съжалявам да го кажа, но бандата е сериозна.

— Как според теб е попаднал на Наташа? — попита Беки.

Анди поклати глава.

— Не знам. Най-вероятно някоя отрепка я е намерила и е решила, че може да се окаже полезна. Може да се е надявал, че ще обявят награда за намирането й или нещо подобно, тоест очаквал е да изкара някакви пари. Това обаче не се е случило и тя е останала при него. Би било пълно безразсъдство да започне да изнудва баща й за пари по онова време: Дейвид Джоузеф е бил плътно заобиколен от полиция. В къщата на Рори има толкова деца, че едно повече не би направило впечатление на никого — половината не си губят времето с баналности, като училище например. Сигурен съм, че им намира други занимания.

Разкритието бележеше сериозен напредък, но носеше и разочарованието — макар и очаквано — че Рори Слейтър се намира на дъното на хранителната пирамида, поне в йерархията на бандата.

Според Ема Рори беше заявил, че Оли не е при него. Том обаче смяташе, че е жизненоважно да проникнат в дома му. Трябваше да е абсолютно сигурен, че Оли го няма, а в същото време не можеше да поеме риска да се издаде пред престъпниците със заповед за открит обиск. Налагаше се да подходи по-деликатно.

Решиха да сложат семейство Слейтър под наблюдение; Беки се зае с подготовката на операцията.

— Анди, има ли опасност Слейтър да те разпознае, ако го посетиш като инспектор, разследващ нещо, свързано с децата? — попита Том.

— Не… Докато бях под прикритие, дори собствената ми майка не можеше да ме разпознае. Носех контактни лещи, за да променя цвета на очите си. И далеч по-интелигентен човек от Рори Слейтър — който впрочем дори не се е запознавал с мен — не би разпознал в мен оня пияница, с когото е бил в кръчмата няколко пъти. Не е чувал и гласа ми.

— Добре, ще организираме екип за наблюдение, но ми се ще да усетя каква е обстановката вътре в къщата, а и сме длъжни да проверим дали Оли не е там. Това определено ще ни улесни. Ще ти сложим микрофон, за да можем да слушаме, Анди. Нещо против?

Анди повдигна нехайно рамене — явно подобна задача беше нищо работа за него.

Екипът за наблюдение набеляза редица магазини срещу дома на семейство Слейтър; пред тях по цял ден спираха и потегляха микробуси, така че возилото им изобщо нямаше да се набива на очи; към десет часа сутринта всичко беше подготвено. Просторният, осеян с играчки преден двор на къщата на Рори Слейтър в Кадисхед вече беше пълен с деца.

Том следеше Анди от вътрешността на микробуса. Младият полицай бутна дървената порта, увиснала накриво на пантите си. Две от децата го изгледаха с любопитство, но останалите три не му обърнаха внимание.

— Майка ти вкъщи ли е, малчо? — попита той едно от момчетата.

Чуваше се отлично.

Момчето измуча уклончиво.

— А татко ти?

— Не… Той е при букмейкърите. Ще се прибере чак за вечеря.

Гласът звучеше доста детски. Том видя, че Анди приклекна до нивото на едно от децата и извади снимка от вътрешния си джоб. На нея беше момчето от влака.

— Това някой от братята ви ли е? — попита той със спокоен, приятелски тон.

— Никога не съм го виждал — беше отговорът.

Дори от микробуса Том забеляза, че момчето дори не погледна снимката. Явно обучаваха децата от най-ранна възраст.

Едно момиче на около девет години закрачи към тях и се закова на място с ръце на хълбоците.

— Не знам кой си, ама си обирай крушите.

Анди се обърна невъзмутимо към нея.

— Нали си добро момиче? Иди при мама и й кажи, че искам да говоря с нея, става ли?

— Не. Тя не обича лоши вести. Ти кой си всъщност?

— Инспектор Хюс.

Бяха се уговорили да се представи с по-нисък ранг. Малко вероятно беше да поискат служебната му карта.

— И какво инспектираш, говна?

Момичето се разсмя — явно намираше шегата си за остроумна. Тя се обърна и влезе обратно в къщата, а Анди я последва. Изгубиха го от поглед, но чуваха всяка дума.

— Хубав плакат, деца. „Добре дошла у дома, Шел“.

Дочу се трополене.

— Внимавай, малкият, да не паднеш от стълбата.

Отсреща долетя измучаване и нещо като „майната ти“, макар че Том не беше сигурен.

— Чудесно посрещане сте организирали — каза Анди. — Коя е Шел?

— Сестра ни — гласът явно принадлежеше на малко момиченце.

— Млъквай, глупачке — изръмжа глас на някой по-голям. — А ти… омитай се. Не може да влизаш без съдебна заповед.

Анди се въздържа от отговор, но Том можеше да си представи снизходителното изражение на лицето му. Собственият му опит потвърждаваше, че най-добрият подход, когато някое дете се опита да те подразни, е презрението. Нахаканото отношение на повечето се изпаряваше, сметнеха ли, че човекът отсреща им се надсмива.

— За кого е свещта? — попита Анди.

— Какво сте се разприказвали тука?

Гласът долетя от другаде, съвсем тихо, но се усили с приближаването на собственичката му към Анди. Никой не отговори.

— Госпожо Слейтър? — предположи Анди.

Чу се бебешки плач. Всички в микробуса замръзнаха на място.

— Ех, че сладко момиченце — рече Анди. — На колко е? Осем месеца?

Умно момче, помисли си Том.

— На девет е, не че ти влиза в проклетата работа — пророни жената.

Дрезгавината от прекалено многото цигари се преплиташе с агресивна нотка.

— Ако си дошъл заради децата и училището, омитай се. Правя каквото мога, обаче са дванайсет, а аз нямам кола. Понякога ги водя пеш, обаче краката не ме държат много. Какво да правя според тебе, а?

— Дванайсет деца… Това е доста — подхвърли Анди небрежно. — Всички ли са ваши?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто ми хрумна, че може да сте приемно семейство.

— Няколко са на сестрата. Тя не ги обича много, затова дойдоха при мене.

Том си записа да провери сестрата на Дона Слейтър в мига, щом Анди напусне къщата.

— Е, какво искаш? Моят Рори скоро ще се прибере, а хич не ви обича, така че по-добре действай по-живо.

— Интересува ни само едно, госпожо Слейтър — каза Анди. — Познавате ли това момче?

Последва кратко мълчание.

— Погледнете снимката, госпожо Слейтър — подкани я той. — Сериозно — разгледайте я добре.

— Не ми е познат.

Отговорът дойде цели две секунди по-късно, последван от кратък пристъп на кашлица.

От хола в къщата не долиташе и звук. Децата или бяха излезли, или до едно бяха затаили дъх, за да чуят какво ще отговори Дона Слейтър. Внезапно звуците се разнесоха отново, сякаш някой беше натиснал копчето. Том предположи, че жената и децата си бяха дали някакъв знак тихомълком.

— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Слейтър. Желая ви весел празник с дъщеря ви, когато се върне.

— Ти откъде знаеш за нея бе? — беше ядосаният отговор.

— Наречете го интуиция, госпожо Слейтър. А може пък огромният плакат на проклетата стена да ме е подсетил.

Няколко минути по-късно Том проследи с очи Анди, който се пребори със счупената порта и се насочи към тях. Докато вървеше, заговори:

— Познават момчето. Няма капка съмнение. Ако сте прави и тази Шели и Наташа са едно и също момиче, със сигурност очакват да се прибере тази вечер или утре. Според мен момчето от влака, от което се интересувате, си беше в стаята. Едно от по-големите хлапета кимна на едно от малките; онова се измъкна и се качи горе — навярно за да го предупреди да се скрие. Не че имах някакво право да вляза да го търся. Но не мисля, че бебето беше при тях. В противен случай появата ми би трябвало да ги смути повече. Децата са мърляви, но не и недохранени. Не са в цветущо здраве — по-скоро сивеят, отколкото да са с розови, пухкави бузки, но не са слаби, а и не видях следи от бой. Но да не забравяме, че всички бяха с пуловери, защото в къщата е страшен студ.

Той подмина микробуса, без да забавя крачка и без дори да го погледне.

— Малките си знаят работата. Нито едно не погледна снимката; вероятно са научени така, защото са твърде малки, за да прикрият изражението си. Останах с впечатлението, че се подкрепят помежду си, но когато чуха задаващата се Дона, всеки си намери някаква работа. Едно-две се скриха. От Рори няма и следа. Ще се отбия при букмейкърите, за да проверя дали не е там. Ще ви известя, ако го намеря. И още нещо. Вътре имаше запалена свещ, зад която беше изправена снимка на някакво момиче. Русокоса, на около дванайсет. Ще се видим по-късно.

Том изчака пет минути и излезе от микробуса, като остави наблюдателите да си вършат работата. Трябваше да провери колко деца би трябвало да живеят в къщата, имаше ли сестра Дона Слейтър и ако случаят беше такъв — дали някое от децата й не беше при нея.

В мърлявия апартамент над неугледния фризьорски салон от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Слейтър седяха двама мъже. Натрапчивият фон от пронизителни крясъци, с които жените се опитваха да надвикат сешоарите в салона долу, се заглушаваше единствено от музиката, трещяща по колоните непосредствено под дъсчения под на стаята на първия етаж.

— Боже, тази музика ще ме побърка — заяви единият от мъжете. — Ако чуя още едно парче на проклетата Адел, ще сляза долу, лично ще изтръгна шибаната уредба и ще я натроша на парчета.

Другият се засмя.

— Е, показателно е, че разпознаваш музиката й, Джим. На твое място бих се замислил дали да си го призная.

— Любимка е на жената… У нас нямам думата, но не очаквах, че ще ми се наложи да търпя тази врява и тук по цял ден. Макар че вероятно е за предпочитане пред брътвежите на жените долу. Дъра-дъра-дъра… просто нямат спиране. За какво толкова дрънкат, мама му стара?

Въпросът увисна без отговор в застоялия въздух на мрачната стая. Мърлявият, пожълтял релефен тапет се бе отлепил от мазилката; цветът му се подсилваше от количеството цигари, които двамата бяха изпушили за близо седмица престой тук. До едната стена имаше старо кафяво канапе с прокъсана на подлакътниците тапицерия. Имаше и сгъваема масичка за карти и два стола от варено дърво, чийто вид загатваше, че навярно бяха изработени около годината на построяване на сградата. И за двамата тази стая беше едно от най-потискащите места, на което бяха попадали от доста време.

Липсата на домашен уют обаче не ги смущаваше. Бяха си донесли свои собствени столове. В момента и двамата бяха изключително напрегнати, състояние, което Джим отдаваше на киселите изпарения от евтин лак за коса, които сякаш се просмукваха през пода. Беше убеден, че направо може да се надрусат с тях, но в момента трябваше да мисли за друго.

— Кой е тоя, мамицата му? — възкликна той, вперил очи през поставения на статив бинокъл.

С едната ръка натисна спусъка на фотоапарата на съседния статив. Нямаше нужда да поглежда през визьора — телеобективът беше закован на къщата отсреща.

— Не знам, но в момента ми е по-интересен микробусът, паркиран пред арабската месарница. Там е от четиресет и пет минути, никой нито слиза, нито се качва, не са разтоварвали нищо. Според мен е за наблюдение. И е тук заради Слейтър, пак според мен.

— Просто чудно. Ако е така, оня идиот защо се навря право в къщата? Тъпо копеле… ще прецака всичко, ако не внимава.

Джим се оттласна от прозореца и столът на колелца се изтъркаля до масата отзад. Той взе един пакет цигари и се дотътри обратно до прозореца.

Продължиха да наблюдават още няколко минути, докато мъжът не излезе от къщата и не пое по улицата.

— Дори не погледна микробуса, а приказва. Има микрофон. Да изчакаме минута-две.

Изчакаха. Накрая страничната врата на микробуса, скрита от дома на семейство Слейтър, се отвори. Отвътре слезе висок мъж с тъмносини дънки и черно яке.

— Кой е този?

— Боже. Това е Том Дъглас. Главен инспектор е в отдела за сериозни инциденти. Какво търси тук, за бога?

Джим изреди няколко ругатни.

— Трябва да го спрем, преди да съсипе всичко. Мамка му. Само това ни липсваше!

Мъжът вдигна телефона и набра.