Дъщеря назаем

43

Ема забеляза, че Том гледа часовника си. Ясно й беше, че нямат много време, но той беше добил доста угрижен вид.

— Наташа, помогна ми изключително много, но сега искам да поговоря с баща ти и с Ема. Не искам да премълчавам нищо пред теб, само че е по-добре да не знаеш някои подробности, в случай че Рори или Фин се свържат с теб пак. Съгласна ли си?

Наташа прехапа горната си устна и се обърна към Ема, смръщила тревожно вежди.

— Том, не ми се ще да оставяме Таша сама. Може ли да отида с нея? — попита Ема.

— Няма нужда — Беки е вън в коридора. Тя ще се погрижи за нея. Изчакайте една секунда.

Той набра номера от листчето, залепено върху телефона. Докато говореше, Ема успокои Наташа:

— Ще си в безопасност с Беки, Таша. Всички ще те пазим, заклевам ти се.

Очите на момичето плувнаха в сълзи за секунда, после то отклони поглед и пое няколко дълбоки глътки въздух. Ема отново погледна Том. Той наблюдаваше Наташа и поклащаше съвсем лекичко глава, сякаш страданието на това дете разбиваше и неговото сърце.

Беки отвори вратата, озари помещението с бодрата си усмивка и атмосферата се разведри; изражението й беше точно балансирано между тревогата поради обстоятелствата и спокойната увереност, че всичко ще бъде наред. Тя изведе Наташа в коридора, като й предложи да й потърси нещо за пиене. Вратата се затвори и в помещението се възцари тишина.

Том отново поде делово:

— Добре… Ето как ще процедираме. Ема… Щом излезем оттук, ти идваш с мен. С Беки ще си размените дрехите, а тя ще се върне с Дейвид и Наташа.

Очите на Ема плувнаха в сълзи и тя отметна глава назад, за да им попречи да рукнат. Ако се поддадеше, щеше да се разхлипа и да изгуби и последните остатъци от контрола си. Когато най-сетне проговори, сама усети колко разстроен звучеше гласът й.

— Обеща да ми помогнеш, Том. Какво право имаш да ме разделяш със семейството ми точно в този момент? Ами ако разберат, че Беки е на мое място, и това провали всичко?

— Трябва да изпратим някого в дома ви, Ема. Само за три-четири часа. Не повече.

— Защо? — настоя тя през стиснати устни.

Том се втренчи в нея, без да отмества очи.

— Трябва да преценим риска. Ако зависеше от мен, бих отвел и трима ви на някое безопасно място още сега и бих започнал преговори, за да върнем бебето ви невредимо. Само че ще позволя Наташа и Дейвид да се приберат в дома ви: смятаме, че Оли има най-добри изгледи за успех, ако дадете вид, че се подчинявате на желанията им. Беки ще намери най-подходящия начин да се погрижи за безопасността на всички ви.

Ема осъзна, че е победена. На мига се почувства самотна — без Оли и Дейвид; за нейна изненада през ума й мина и „без Таша“.

— Освен това Беки трябва да говори с Наташа — за да сме сигурни, че тя вече е на наша страна, а не на тяхна. Нямаме време да проверим това тук, а не бива да рискуваме да сгрешим.

Самата Ема също имаше подобни колебания. Подбудите на Таша да дойде тук се дължаха на страха и не беше ясно дали се чувства в по-голяма безопасност, докато им помага, или докато се подчинява на желанията на господарите си. Тя поне беше наясно с правилата на бандата, докато Ема бе убедена, че нещо убягва на нея самата. Таша се опитваше да й каже нещо, но не можеше. А тя толкова искаше да го научи.

— Веднага ли трябва да тръгнем, Том? Знам, че нямаме време, но бих искала лично да обясня на Таша защо няма да се прибера. Не бих искала да реши, че още някой я е изоставил.

С крайчеца на окото си тя долови въпросително повдигнатата вежда на Дейвид, но в момента важен бе Том — молеше се наум той да приеме.

Той кимна. Слава богу!

— Втората врата вдясно, Ема. Тръгваме след пет минути.

Ема се изправи. Не очакваше Том да я изпрати до вратата. Той отвори и излезе наполовина в коридора.

— Добре ли си? — попита. — И аз искам да поговорим. Ще ти обясня по-късно.

Тя нямаше никаква представа какво значат думите му, но кимна и пое надолу по коридора със съзнанието, че той я съпровожда с очи, за да се увери, че ще стигне невредима до стаята, в която чакаха Беки и Таша.

Най-сетне бяха сглобили почти цялата картина, каза си Том. По някаква причина Каролайн и Наташа — а може би само Каролайн — бяха избрани за жертви. Колата на пътя, която бе споменала Наташа, беше изчезнала преди пристигането на полицията, а мъжете — изглежда бяха същите като днес — се бяха скрили зад живите плетове. Не беше изключено това да е случайна кражба на автомобил, която се е объркала, но Том силно се съмняваше в това.

Смъртта на Каролайн беше изправила бандата пред проблем. Независимо дали бяха търсили откуп или нещо друго, смъртта на жертвата и засиленото присъствие на полицията в района ги бяха принудили да зарежат плана си. При това бяха взели Наташа, която бе станала свидетел на всичко. Момичето не беше бебе — щеше да е в състояние да каже на полицията какво точно се е случило.

Трудно му беше да прецени как възприема всичко това Дейвид Джоузеф. Определено беше пребледнял и мълчалив, а очите му грееха отнесено, сякаш пресъздаваше всеки миг от случилото се в ума си, но Том все още се колебаеше как точно да подходи към него. Надали можеше да добие точна представа за характера му предвид събитията от последните няколко дни, но инстинктът му говореше, че нещо тлее под повърхността — някакъв страх, който не се дължеше на очевидните причини. Не можеше да отрече, че Дейвид беше привлекателен мъж — среден на височина, изтóчен, със светла момчешка коса и красиво лице с фини черти — но все още му беше трудно да прецени дали този чар не е повърхностен.

„Достатъчно добър ли е за Ема?“ Той си пое дълбоко въздух и издиша бавно. Това не го засягаше.

Седна обратно на стола и се наведе напред.

— Има и друга причина да пратим Беки с вас в къщата, Дейвид. Поверили сме й и друга задача, свързана с вас. Знаете ли какво е „отвличане с цел изнудване“?

— Да: отвличат някого, за да принудят трети човек да свърши нещо за тях… нещо незаконно. Нали така?

— Точно така. Компанията ви поддържа обществен трезор, нали? „Джоузеф и син“?

Дейвид кимна.

— Най-вероятно целта им е това. Искам от вас да обясните на Беки какви са възможните начини да проникнат вътре и какво биха могли да търсят.

Том вярваше почти категорично, че това не е първото отвличане с цел изнудване, насочено към „Джоузеф и син“, но реши, че в момента няма да допринесе с нищо, ако поеме в тази посока.

— Не може да е това — рече Дейвид.

Тонът му звучеше по-скоро пожелателно, отколкото категорично.

— Не могат да влязат… поне не с взлом. Невъзможно е. Дори да го направят, няма как да разберат какво съдържат сейфовете. Вероятно целта им е нещо друго.

Това беше очевидната цел за бандата, а Дейвид явно беше склонен да отхвърли хипотезата въпреки всичко.

— Няма да изключваме нищо. Все пак обяснете накратко защо според вас целта е друга?

— Това е най-добрата система за защита на пазара. Всичко се управлява от компютър — всички врати са с програмирано заключване. Дори аз не мога да вляза.

— Откога разполагате с тази система? — попита Том.

— От около девет години, но софтуерът се обновява редовно. Поддръжката е дело на старата компания на брат ви Джак — той лично надзираваше процеса, преди да я продаде. Изключително модерна е, уверявам ви. Научих този урок отдавна.

Дейвид изви очи нагоре, сякаш заради собствената си глупост.

— Какво имате предвид?

— Когато наследих бизнеса от баща си, ме поканиха на един семинар по компютърна защита. Водеше го Джак. Не се бяхме срещали дотогава, но работеше с искрено вдъхновение и беше изключително убедителен. Реших, че не можем да си го позволим. Какъв глупак излязох!

— Продължете — подкани го Том.

— Няколко месеца след семинара хакнаха компанията. Една сутрин влязох в кабинета си и заварих в средата на екрана документ. Не имейл — документ, сякаш аз го бях запазил там. Отворих го — беше списък с първите двайсет наши клиенти: име, адрес, номер на паспорт, както и номерата на сейфовете им. Най-отдолу имаше текст, който ме уведомяваше, че съм бил хакнат; щели да известят и клиентите ми, ако откажа да платя. Пишеше още да препиша банковата сметка, на която трябваше да пратя парите, тъй като пет минути след отварянето си документът щял да се изтрие. Така и стана. Беше безсмислено да ходя в полицията. Нямах време, а и улики, след като документът изчезна.

Гърлото на Том се стегна.

— Помните ли името на сметката?

— Не беше име. Беше обикновен номер. Хм… всъщност не точно, мисля, че имаше и няколко букви, но бяха главно цифри.

— Пазите ли го още?

Дейвид издиша бързо през стиснати устни.

— Не. Идеше ми да го изгоря. Пазих го известно време, в случай че ми се удаде шанс да го използвам, но в крайна сметка скъсах листа. После отидох право при Джак и си осигурих най-добрата защита на пазара.

Том осъзнаваше, че е добре да му зададе още въпроси, но нямаше сили. А и не беше нужно.