Дъщеря назаем

11

Оперативната база жужеше оживено, щом Том пристигна. Беки явно държеше нещата под контрол. Пресата беше уведомена за намереното мъртво момиче. Комисар Филипа Стенли беше решила да направи официалното изявление лично. Това не изненада Том. Филипа се възползваше от всеки удобен случай да повдигне имиджа си пред обществото. Колкото до него, той нямаше нищо против.

Осъзнаваше какво предстои. Всички деца, за чието изчезване не беше съобщено досега, изведнъж щяха да се превърнат в най-важното за родителите си, а успокоителната мисъл, че дъщеря им ще се прибере вкъщи, „когато е готова“, внезапно щеше да загуби убедителността си.

Том не спа добре. Мислите за Джак и за мъртвото момиче бяха достатъчни, за да смутят съня му, но на всичкото отгоре предишната вечер двамата с Лио бяха открили нещо в документите на брат му и усещането, че то може би е важно, не му даваше мира.

Вечерта бе решил, че няма да рови в документацията на Джак, но с прибирането си Лио го посъветва да престане да отлага до безкрай задачата.

— Протакаш, Том.

— Да… знам. А протакането е крадец на време.

Лио го изгледа недоволно.

— Нямаше да кажа това. По-скоро, че с него лесното става трудно, а трудното — още по-трудно.

— Сама ли го измисли? — усмихна се той.

— Не. Но тези документи висят над теб постоянно като някаква заплаха. Докато не провериш дали между тях няма нещо, което си струва да бъде открито, или пък доказателство, че нещо е било взето, бремето ще става все по-тежко. Хайде, ще ти помогна. Да приключим с това.

Той се загледа в обичайното за нея съчетание от черно и бяло — в черните дънки и широката блуза на черни и бели райета — и си каза, че би предпочел друго пред това. В крайна сметка обаче се пречупи.

— Добре, печелиш. Отивам за кашоните.

Отначало задачата им изглеждаше относително обикновена — нищо вълнуващо: документи, описващи срещите на Джак с потенциални клиенти. Опасенията на Том, че ще бъде връхлетян от спомени, не се сбъднаха, докато Лио не откри заседналата под един от капаците на дъното на кашона карта памет. Тя понечи веднага да я пъхне в лаптопа си, но Том я спря с опасението, че на нея можеше да има видео запис на Джак, дрънкащ фалшиво на китарата си, припявайки на „Деф Лепард”. Не беше сигурен, че би понесъл подобно нещо, затова обяви, че са свършили достатъчно за деня, и прибра картата.

Тактиката му обаче не подейства. Проклетата карта направо щеше да прогори джоба му. Най-доброто решение беше да я огледа тук, насаме в кабинета си, и просто да приеме онова, което има на нея. Той я извади и я пъхна отстрани на лаптопа си.

Съдържаше само един документ. SILVERSPHERE.xls. Том се вторачи в екрана. Счетоводна таблица… прякорът Силвър Сфиър му беше пределно добре познат.

Беше хакерският псевдоним на Джак. Като тийнейджър брат му започна да се занимава с хакерство за забавление, за да докаже, че може да победи системата. Искрено вярваше, че нищо не може да го надвие.

Том опита да отвори документа с мишката. За секунда не последва нищо. После се отвори прозорец.

„Моля, въведете паролата.“

Том се взря в екрана за миг, после извади картата с разочарована въздишка и я прибра обратно в джоба си.

Пиеше втората си чаша кафе за сутринта, когато вдигна очи и забеляза Беки да се суети на прага на кабинета. Настроението му се пооправи — за пореден път се удиви колко се е променила. Между младата жена, която стоеше пред него в момента, и онази, която пристигна в Манчестър няколко месеца по-рано, нямаше място за сравнение. Бледото, едва ли не изпито лице на жена, която се бореше да си върне увереността след края на обречена връзка, беше останало в миналото. Сега бузите й руменееха, а в очите й блестеше искрен интерес към живота. Вроденият й ентусиазъм се беше възстановил изцяло. Облеклото й днес бе отражение на умната й, дръзка персона: елегантен черен панталон със сако, което подчертаваше тънката й талия; под сакото носеше изумруденозелена риза, а на врата й се поклащаше изящна златна верижка. Първоначално късата й коса беше израсла и лъскавите кичури вече галеха раменете й.

— Може ли да вляза? — попита тя. — Изглеждаш, сякаш си на километри от тук. Оо… Виж ти, прасето се намери.

Том се замисли за момент. Какво прасе? После проследи погледа й до ограничителя за врата.

— О, да. Изчезналото прасе. Скъпият ни полицай Типетс го беше взел назаем.

— За чий дявол му е на Райън твоето прасе? — удиви се Беки.

— Не питай. И за миг не повярвах на обяснението му. Нещо интересно около обажданията за изчезналото момиче?

Беки се свъси и седна.

— Не особено. Както се досещаш, събра се цял куп имена, които трябва да проверим; да, дъщеря ни е на шестнайсет, но изглежда на дванайсет; сигурни ли сте, че момичето е било бяло… и прочее. Само че получихме новини от Джъмбо. В момента изготвя доклада си, но искаше да ми съобщи предварително.

Том бутна настрани криминалната статистика, която преглеждаше вяло, и се приведе напред.

— Какво каза?

— Преровили с пръсти купчината мокри листа около мястото, на което беше намерено тялото, и открили спринцовка.

— О, не! — възкликна Том и гърдите му натежаха от жал за детето. — Какво смятат? Сама ли си го е причинила, или някой мръсник я е закарал там и й е инжектирал свръхдоза?

— Не са сигурни. Може дори да не е свързано със случая. Ще разберем със сигурност едва когато получим токсикологичните резултати, а дори да ускорим процеса, пак се налага да почакаме една-две седмици. Както вероятно си забелязал обаче, в онзи тунел имаше какви ли не прелести, включително и няколко спринцовки, ако не ме лъже паметта. Това, че една от тях е до тялото, може да е просто съвпадение. Така или иначе, екипът на Джъмбо събира улики и от тунела.

Том се смръщи.

— Трудно ще успеят да свалят някакви отпечатъци от тялото — продължи Беки, — но на спринцовката са намерили. Засега няма съвпадение. Не са открили следи от стъпки… макар че и тези на момичето липсват. Времето в последните няколко дни доста затруднява нещата.

— Знаят ли какво е съдържала спринцовката? — попита Том.

— Кетамин.

— Кетамин? Виж, това не очаквах. И какви хипотези имаме тогава? Мръсникът не само я е отвлякъл, а и я е упоил, за да си има момиче в кома, така ли?

Беки потръпна.

— Кетаминът е необичаен избор, съгласна съм. Но и да са я инжектирали, това би довело само до дълбок сън. Тоест напълно възможно е да е загинала и от измръзване. Доколкото виждам на снимките, не е имала никакви подкожни мазнини. Ти отсъства миналата седмица, но преди този вятър и дъжда беше страшен студ. Казаха, че бил най-студеният месец март от 1962 насам. Нощем температурата падаше до минус шест.

На отворената врата се почука и Том вдигна поглед. На прага стоеше полицай Райън Типетс.

— Шефе — рече той, — става дума за Наташа Джоузеф…

Том се взря в Беки, която изкриви лице в гримаса при мисълта, че трябва да съобщи тъжната новина на бащата на момичето.

— Благодаря, Райън. Потвърдено е официално, така ли?

Полицаят ги изгледа озадачено за миг, след което лицето му просветна.

— О… Сега разбирам. Не, нямах предвид тялото. Наташа Джоузеф се прибрала у дома. Просто влязла в къщата, ей така. Вчера.

— Вчера! — думата изригна от устните на Беки и тя се завъртя с лице към полицай Типетс. — Защо, по дяволите, не са ни казали?

— Не убивайте вестоносеца — рече Райън и вдигна ръце. — Само това знам. Хм… както и че момичето отказва да говори с полицията. Заплашило, че ако се намесим, ще избяга.

Беки поклати глава изумено.

— Просто страхотно… Благодаря, Райън.

Тя се обърна отново към Том:

— Гръм да ме удари! Ама че обрат! Какво ще кажеш?

— Чудя се откъде точно изскочи тя след толкова време. Откриваме тяло, имаме подозрения, че е нейното, след което тя се появява неочаквано? Прекалено голямо съвпадение!

Ситуацията хич не се нравеше на Том. Момичето на Джоузеф беше изчезнало на шестгодишна възраст, тоест някой го беше приютил. Защо го бяха пуснали точно сега?

— Какво искаш от мен? — попита Беки.

— Иди у семейство Джоузеф. Трябва да се уверим, че действително е тя. Ако откаже да говори с теб, кажи на близките, че ще я оставим да привикне няколко дни, но след това се налага да говорим с нея. Вземи със себе си и някой по семейните въпроси — човек, обучен да разпитва деца. Трябва да разберем къде, по дяволите, е била, кой я е държал толкова години и защо.