Дъщеря назаем

30

Нощта беше съвсем притихнала; Ема различаваше тънкия сърп на луната и блещукащите звезди през прозореца в стаята на Оли. Държеше той да е отворен, с дръпнати встрани завеси. Изпитваше нужда да вижда небето и луната, които бяха и над Оли, да вдъхва въздуха, който дишаше и той, където и да се намираше. Имаше чувството, че ако спусне завесите, се затваря в утешителен пашкул, в който синът й отсъства — затова ги бе разтворила максимално с желанието да позволи на звездите да отразят мислите и обичта й и да ги препратят към малкото й момченце.

Нощта я бе заварила в леглото, до Дейвид, с надеждата, че двамата ще си бъдат утеха, но това се беше оказало по-трудно от очакваното. Нима можеше да прояви съпричастност към чувствата, които той хранеше към дъщеря си… към момичето, което беше отвлякло Оли? Сякаш ги делеше пропаст, широка цял километър.

Накрая той се унесе в неспокоен сън. Това изненада Ема, но й беше ясно, че е изтощен, а по дъха му се досети, че е прибягнал до няколко глътки бренди, за да притъпи болката. След като научиха, че „нещото“ ще се случи на следващия ден, нямаше причини Дейвид да устоява повече на изкусителната глътка алкохол. Ема обаче не можеше да пие. Ами ако Оли има нужда от нея?

Трябваше да се чувства близо до сина си. Мястото, на което искаше да бъде всъщност, беше стаята на Оли, затова щом се увери, че Дейвид спи, напусна леглото им и се озова там, където се чувстваше най-близо до сина си.

Ема се замисли какво ли минава през главата на Наташа в момента. Беше толкова трудно да свърже малкото, крехко на вид момиче с думите му — че не могат да го уплашат с нищо.

После си напомни, че деца, далеч по-малки от Наташа, участват във войните в Близкия изток и са обучавани да убиват; в един документален филм по телевизията бяха съобщили, че в Обединеното кралство в последните дванайсет месеца поне петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст са обявени за виновни и са получили присъди за жестоки престъпления. Поведението на Наташа може да изглеждаше изумително, но всъщност не беше чак толкова невероятно.

Тя придърпа одеялото над краката си. Ако трябваше да бъде честна, не знаеше защо изобщо беше опитала да си легне. От появата на Наташа преди няколко дни почти не беше спала, но не можеше да понесе мисълта, че ще затвори очи. Ами ако пропусне нещо важно? Ако доведат Оли и не успеят да влязат? И го оставят навън разплакан, докато тя просто спи? Или пък ако той не се почувства добре и онези изпаднат в паника? Трябваше да остане будна, нащрек, готова на всичко, за да си върне Оли.

Една тънка стена я разделяше от причинителката на цялото това нещастие. Една стена. Наташа без съмнение се беше барикадирала в стаята си, но Ема превърна мислите си в копия и прониза стената с тях, за да ги вклини в главата на момичето.

— Как можа да сториш това на братчето си? — произнесе тя тихо, представи си спящото тяло на Наташа и насочи потока на мислите си към него. — Какво лошо ти е направило това момченце? Какво ти е сторил който и да било от нас?

Толкова се беше съсредоточила, че за малко щеше да пропусне нещо.

Какво беше това?

Шум. Наташа се беше раздвижила. Ема застина и напрегна тяло, за да чуе шумовете от съседната стая. Различи някакво боботене, може би глас; то обаче беше твърде ниско, просто неясен шум.

Да, определено беше глас. Внезапно Ема долови една дума, по-силна от останалите, произнесена с подчертано отчаяние. „Защо?“ Не последва нищо повече. Само шумът на вятъра в листата на джела пред прозореца.

Ема се надигна от стола и се прокрадна към вратата. Въпреки че Оли го нямаше, по навик я беше оставила открехната. Ако я затвореше, сякаш затвърждаваше онова, което знаеше отлично: Оли го нямаше. Решението й обаче се оказа ценно — вероятно щеше да чуе по-добре. Тя седна на пода до отворената врата, придърпа колене към гърдите си и ги обви с ръце.

Шепотът беше секнал. За няколко мига се възцари тишина, след което Ема различи нов звук — Наташа бавно и предпазливо отваряше чекмедже.

Какво ставаше?

Тя по-скоро усещаше, отколкото чуваше раздвижването в съседната стая; звуците бяха толкова неуловими, че ако не беше напрегнала слух до краен предел, нямаше да ги чуе. Следващият звук обаче беше непогрешим. Вратата на стаята на Наташа се отвори.

Ема бързо се измести от прага към полумрака вътре. Наташа излезе на пръсти от своята стая и тихо се плъзна надолу по стълбите.

Ема чакаше зад вратата на стаята на Оли, наострила уши за шумовете в къщата. Беше убедена, че преди да си легнат, Дейвид не беше включил алармената инсталация. Тя го беше помолила да не го прави — в случай че някой опита да влезе, за да върне Оли вкъщи.

Бяха й нужни само две секунди, за да вземе решение. Ако Наташа възнамеряваше да ходи някъде, щеше да я проследи. Възможно беше Том да се е заблудил — някой може и да наблюдаваше къщата, но в момента това не я интересуваше. Трябваше да узнае какво е намислила Наташа.

Къде беше тръгнала, за бога? Ема чу как задната врата се отваря, после се затвори тихо. Моля те, Наташа, не вземай ключа; не заключвай отвън, помоли се тя.

С един поглед към тъмносиньото долнище на пижамата, което носеше, си каза, че ще трябва да се задоволи с него, шмугна се в спалнята, грабна черния пуловер от мястото, на което го беше метнала по-рано, и се спусна по стълбите, без да заглушава стъпките си. Дейвид нямаше да се събуди. Явно се беше научил да спи при всякакви условия — включително и в редките нощи, когато Оли беше неразположен — а Наташа вече беше навън. Ема се надяваше да успее да я настигне.

Тя спря, за да нахлузи чифт мокасини с гумени подметки, които нямаше да се чуват на асфалта, отвори тихо задната врата и се измъкна навън, като затвори след себе си. Студът хапеше жестоко, но тя едва го усети.

Стъпи на тревата покрай чакълестата алея, изтича до портата и се огледа в двете посоки. Луната не грееше особено ярко, но все пак успя да различи движещ се силует вляво. Беше се насочил към същата горичка, в която се срещнаха с Том по-рано. Ако тръгнеше направо след него, щеше да се вижда ясно. Мисълта й запрепуска. От другата страна на пътя имаше стръмна дига с трева и жив плет. Трябваше да иде там — Наташа надали щеше да гледа в плета, ако се обърне да провери дали някой не я следи. Тя изчака няколко секунди, стрелна се трескаво през пътя и нагоре по дигата, след което застина за миг-два.

Наташа забави крачка и погледна през лявото си рамо точно към мястото, на което Ема стоеше допреди няколко секунди. Ема затаи дъх. Момичето се обърна и продължи напред; Ема я следваше, прокрадвайки се покрай живия плет, свела ниско глава. Наташа зави по първата пътечка към гората.

Ема я изчака няколко секунди, за да се отдалечи от пътя. Щом реши, че вече няма опасност, тя претича обратно през тясната ивица черен асфалт към началото на пътеката.

В горичката цареше абсолютна тишина. Нямаше вятър, а градът беше твърде далеч, за да се чува трафик. Ема чу собственото си дишане — учестено, накъсано от страха. Ясното небе се осветяваше единствено от тънкия сърп на луната; листата, нападали по пътеката през есента, бяха сковани от скреж и със сигурност щяха да захрущят под краката й. Липсата на шум, който да скрие движението й в нощта, я принуди да замръзне на място.

Ема допускаше, че Наташа се е насочила към малката полянка, където самата тя се беше видяла с Том, затова рискува и реши да заобиколи горичката, минавайки по полето, където меката трева щеше да заглуши стъпките й, с надеждата да види и да чуе всичко зад прикритието на редките дървета.

Привела тяло, тя излезе на полето, като не се отделяше от края на дърветата. Стъпките на Наташа хрущяха по пътеката. Ема спря — звукът се усили. Момичето вървеше към нея. Внезапно тя се появи пред очите й, на не повече от десет метра; спря на място и се огледа. Ема се приведе още по-ниско и сведе глава, за да скрие бялото си лице от лунната светлина.

Наташа продължи, този път решително и целенасочено, и навлезе доста навътре в горичката. Ема нямаше избор — трябваше да я последва. Долови гласове. Единият със сигурност беше на Наташа. Другият беше мъжки.

Запромъква се по посока на звука, вторачена в земята, за да избегне по-големите купчини замръзнали листа. Гласовете се чуваха все по-ясно.

— Ама че тъпо парче си, Шели — произнесе мъжът с едва сдържан гняв в гласа.

Ема надникна иззад ствола на дървото. Не виждаше друг освен Наташа. Коя беше Шели?

— Ако прецакаме плана, няма да го отнесеш само ти… а и аз… А аз не обичам неприятностите. Чу ли? Искам да ми кажеш, че всичко е под контрол. И ме погледни в очите… имай късмета да се опиташ да ме излъжеш!

Ема се промъкна още малко напред. Вече виждаше и мъжа. Не беше висок, но бе набит, с шкембе, с омачкани дънки и кафяво кожено яке. Тя се взря в лицето му. Макар и оскъдна, луната осветяваше чертите му: мазна, зализана назад коса, лице с някакви странни белези; Ема осъзна, че странните сенки, които луната хвърляше, се дължаха на сипаничавата му кожа, вероятно останала от младежките му години. Смръщеното му изражение издаваше, че Наташа — или „Шели“, както я наричаше той — е загазила.

Наташа го погледна дръзко в очите, но Ема забеляза, че стиска и отпуска юмруци.

— Вчера ти обясних, Рори. Вината, че се намесиха ченгета, не е моя. Предупредих Дейвид, че няма да говоря с тях, честно. Обаче отишли при него в работата му заради онова мъртво момиче. Решили, че съм аз.

— Бас ловя, че вече му се иска наистина да си била ти.

Мъжът се изкикоти гърлено и се изплю на земята.

— Нали не е Изи? Кажи. Не е тя, нали?

В гласа на Наташа се прокрадна следа от безпокойство. „Коя е Изи?“, каза си Ема наум.

— Откъде да знам дали не е шибаната Изи?

— Значи не сте я намерили, така ли?

— Не съм дошъл да си приказваме за тъпата ти дружка, Шели. Тя си плю на късмета, сериозно. За чий дявол й каза, че ще отмъкнеш бебето? Мислех те за по-схватлива.

— Няма да каже на никого. Кълна се.

— О, няма — ако е мъртва — изсмя се той. — Забрави я. Сега да помислим как да се отървеш от ченгетата, ако пак дойдат да душат наоколо; интересува ме и защо се върнаха.

Ема бавно беше наместила тяло така, че да вижда и лицето на Наташа; за миг по него пробяга следа от страх. Тя мигом се постара да го прикрие. Но не успя.

— Боже, ама че тъпо парче си. Да не мислиш, че не знаем, че са идвали пак? Добре поне, че сложи микрофоните, така че можем да ги слушаме какво си говорят. Какво искаха вчера?

Наташа заби очи в земята и подритна няколко листа наоколо.

— Все същото — отговори тя. — Опитаха се да изкопчат къде съм била и как съм се прибрала. Просто продължават да душат.

Беше излъгала. Ема недоумяваше защо, но Наташа бе премълчала за записа от камерата във влака.

Онзи се пресегна и я стисна под раменете. Тя изписка тихо от болка, но се опомни. Той я разтърси грубо и навря лице в нейното.

— Нали всичко е под контрол, Шели? Ти изяви желанието да се заемеш, не забравяй. Имаше и други варианти, обаче ти настоя, че така щяло да стане по-лесно. Какво се мъти в тая твоя главичка?

Наташа го погледна безизразно.

— Нищо. Приятно е да го гледам как се мъчи. Само че Оли не е виновен. Мило бебе е. Кой го гледа?

— Да, бе, ей сега щях да ти кажа, и да знаех. Ние си гледаме нашата част, те — тяхната.

Той я тръсна отново, по-силно.

— Предупредих те да не използваш името на малкия! Казвай му просто „бебето“, ясно ли е? Всичко приключва утре вечер, после ще си дойдеш вкъщи. Обаче ако се издъниш, съм свършен. Сещаш се какво те чака тогава, нали?

— Няма да се издъня. Знам какво правя.

— Хубаво, но запомни едно: от всички ни познават единствено теб. Ако нещо се обърка, изчезвам яко дим още преди да си пропяла. А ти заминаваш в затвора. При това няма да те жалят. За отвличане присъдата е доживотна, нали знаеш?

Той я пусна и я блъсна назад. Наташа залитна, но не каза нищо. Мъжът продължи:

— Тая задача е златна мина, а сме на финалната права. Утре ще ти кажат каква е следващата стъпка. Щом приключим, си тръгваш и няма да ти се наложи да го видиш повече, Шели. Никога няма да те намерят.

За кого говореше? Кого нямаше да види повече тя? Оли? Дейвид? Някой друг?

Едно обаче беше ясно. Мръсникът, който Наташа искаше да страда, беше Дейвид. Защо го ненавиждаше толкова?

Мъжът — Рори — отново говореше. Ема се приведе напред…

Една клонка изпука под крака й и звукът проехтя като изстрел в смълчаната гора.

Мъжът мигновено врътна глава и закова очи точно в дървото, зад което се криеше Ема; тук обаче беше по-тъмно, отколкото на поляната, и тя беше сигурна, че не я вижда. Той пое към нея; за миг я обзе желанието да се изправи и да побегне. Нямаше да я хване — беше твърде тлъст. Само че щеше да разбере, че го е видяла, а тя нямаше представа до какво щеше да доведе това за Оли.

Онзи вече беше доста близо.

— Рори! — изшептя Наташа припряно. — По-добре да се връщам.

Той се обърна.

— Нещо изшава там. Не чу ли?

Наташа поклати глава.

— Тук всичко шава. В полето сме. Просто не си свикнал. Сигурно е заек или нещо подобно. Виж, трябва да тръгвам. Ема е страшна крава. Обикаля из къщата посред нощ — може да забележи, че ме няма.

Рори се обърна и пое обратно към нея. Протегна месестата си ръка, стисна я плътно около гърлото й и вдигна тялото й във въздуха. После го опря в едно дърво.

Наташа задращи зад себе си в опит да се хване за нещо, протегна пръстите на краката си, но не успя да достигне земята. Докато се опитваше да си поеме дъх, в очите й проблесна паника, а от гърлото й се разнесе хриптене. Ако онзи не я пуснеше скоро, щеше да се наложи Ема да се намеси.

— Хората над мен не са толкова милозливи като мен, нали знаеш? — каза той.

Опряла глава в грапавата кора, Наташа изви очи, сякаш се страхуваше от злобата, изписана на лицето на похитителя й.

— По-добре не ги ядосвай. В сравнение с тях съм като котенце. Така че си свърши работата, не се ебавай с мене и внимавай в картинката!

Той отпусна леко хватката си и главата й се килна напред. Рори стисна пак и блъсна мощно тила й в дървото. После навря лице в нейното и пъргаво дръпна ръка. Момичето се стовари на земята, но на мига скочи на крака с инстинкта на боец, решен да избегне задаващия се ритник.

— Сега се омитай, преди да са се усетили!

Наташа понечи да вдигне ръка, навярно за да разтрие врата си… но после размисли. Хвърли прощален уплашен поглед на мъжа, обърна се и се скри в нощта със сведена глава и прегърбени рамене.

Ема не помръдна. Мъжът проследи с очи момичето, изплю се отново на земята, а после се завъртя и пое в обратната посока.

Повече от всичко на света й се искаше да намери някой дебел клон, да се спусне след него и да го халоса с всички сили, след което да го притисне и да го принуди да й каже къде е Оли. Само че нямаше никакъв шанс. Мъжът беше два пъти по-едър от нея, а и тя имаше чувството, че не би се поколебал да й счупи врата, ако прецени, че представлява заплаха. Можеше обаче да направи друго — да го проследи и да запише регистрационния му номер; нямаше как да е стигнал дотук по друг начин освен с кола.

Тя се запромъква по края на горичката и се насочи към пътя, възнамерявайки да се скрие в началото на дърветата и да изчака този Рори да мине покрай нея.

Внезапно зад гърба й изрева двигател. Тя се хвърли на земята, за да не я забележат на ослепителната светлина на фара, после проследи изстрелялия се покрай нея мощен мотоциклет. Не успя да различи регистрационния номер през рязко свилите се зеници на очите си. Моторът се скри в далечината.

Наташа пое тихо обратно към къщата, като тътреше крака по пътеката и обмисляше думите на Рори. Вратът и гърлото я боляха, тилът също. Тази болка обаче беше нищо в сравнение с пронизващото кълбо от паника, на което се свиваше стомахът й, щом се сетеше какво беше запазила в тайна от него.

Не беше посмяла да му каже за снимките от влака. Беше постъпила страшно глупаво; погледът, който бе хвърлила на Рик, беше грешка, но той беше красавец, а и винаги й се усмихваше. В нейния свят усмивките бяха безценен дар и тя се стремеше да ги задържи максимално, преди топлината им да изтлее. Ако от полицията заловяха Рик обаче — а те сигурно щяха да го потърсят заради нейната глупост — всичко щеше да свърши.

Ще разберат къде живее, ще разберат и за мен.

Ако го беше предупредила, Рори можеше да премести Рик от преноса на трева и той щеше да бъде в безопасност. Наташа обаче не каза нищо — знаеше колко щеше да се вбеси Рори. И без това й беше ядосан, че е говорила с полицията, както и за всичко, което беше разкрила на Изи; ако научеше за камерата във влака обаче — и още по-лошото, че си бе премълчала за нея — Наташа беше свършена. Щяха да я хвърлят в Ямата.

Ненавиждаше Ямата — след първите няколко пъти изпълняваше безпрекословно всичките им нареждания, само и само да не се озове вътре. Понякога обаче я хвърляха вътре не като наказание за нещо, което беше направила, а заради нещо, което искаха да направи, или пък просто защото Рори беше в кофти настроение. За грешка като тази обаче със сигурност щеше да приключи там. Без храна, с малко вода, без топлина, без светлина… докато не започне да моли за милост.

Провалеше ли се сега, нямаше да има милост. Изи прекара две седмици в Ямата, без да е направила каквото и да било — за да се кротнела, така каза Рори; после замина при момичетата на Джули. Изкара там само седмица, след което изчезна. Кой можеше да я вини? Беше едва на тринайсет, колкото Таша. На Таша й се повръщаше от мазните, тлъсти копелета, които плащаха на Джули за момичета като Изи.

Тя изрита един камък по пътеката. Беше свикнала с кражбите на телефони, с преноса на дрога и с всичко останало. Но не искаше да заминава при Джули.

Да мисли за бягство обаче беше глупост. Бягството от този свят беше недопустимо. Влезеш ли в него, оставаш за цял живот… досущ като затвор; затвор, в който вратите нямат ключалки. Избягаше ли, Рори Слейтър щеше да бъде последната й грижа. Щяха да изпратят Фин Макгинес да я търси.

Това ли се беше случило с Изи?

А колко обикновен изглеждаше този Фин… Едва ли не хубав. Всички обаче знаеха какъв е; никой не смееше да го ядоса. Рори изпитваше искрен ужас от него. Дори Фин обаче отговаряше пред друг шеф — неговото име не се споменаваше никога; Таша не го беше виждала. И предпочиташе това да си остане така.

От устата на Фин и Рори операцията звучеше съвсем лесна: да накара Дейвид да си плати за онова, което беше извършил; да изведе бебето на разходка; нямало да отсъства дълго. Било по-лесно от повечето й задачи. Просто трябвало да се увери, че няма да се обадят в полицията, от там нататък било песен. А когато всичко приключело, щяла да си тръгне и да се прибере вкъщи. Лесна работа.

Само че не стана така. Умееше да заблуждава хората с лекота — беше го правила цял живот, поне живота, за който имаше спомен. Да бърника в телефоните, да слага микрофони, да се държи грубо… фасулска работа. Само че симпатията, която разви към Оли, й дойде неочаквано. Не беше очаквала, че той ще я обикне. Харесваше й, когато викаше името й и я озаряваше с усмивка. А сега всички бяха потресени.

Наташа беше зашеметена от болката, която причини с действията си. Дейвид не спираше да плаче; до този момент беше виждала мъж да плаче само по телевизията. Образът му как плаче шест години по-рано, след загубата на нея самата, изплува в ума й; тя го прогони. Не можеше да си представи Рори да плаче например… или Рик. Те не плачеха. Ако тя или някое от останалите деца се разплачеше за дреболия, Рори неизменно започваше да ги млати. „Ей сега ще ви дам повод да ревете“, повтаряше той.

Скоро научаваха урока си, както го беше научила Наташа.

Тази вечер обаче плака. Плака за живота, който би могла да има — за живота, който бяха откраднали от нея и от майка й. Само че плачът й не беше като този на Ема. Ема звучеше, сякаш някой я разсича на малки парченца с брадва.

И я накара да прозре нещо. Това ли означаваше истински да обичаш някого?

Нямаше представа.