Дъщеря назаем

69

Том успя да се прибере у дома едва по пладне. Не можеше да си спомни кога беше спал за последно, нито кога се беше хранил с нещо различно от някое блокче шоколад или пакетче чипс.

Мел се опита да прокара своята версия, че в дома й не е влизал никой друг освен тях двамата, но Том не можеше да го допусне. Джак не беше замесен пряко в убийството на Гай, но беше безсмислено да лъжат. Пол Грийн знаеше кой е Джак и въпреки че брат му не беше нарушил закона — просто бе приел ролята на информатор и така и не бе купил откраднатото злато — неизбежно щеше да се стигне до престъпленията му от миналото. Това, че беше помогнал на екипа на „Титан“ да заловят Гай, беше в негова полза, а и Том имаше усещането, че на драго сърце би понесъл последствията от дейността си. Джак обаче не беше избягал от полицията.

В ума на Том изникнаха думите на Мел точно преди да я откарат.

— Джак те обича, Том. Наричаше те Етичния; твърдеше, че само малкото ти пръстче е по-достойно от цялото му тяло. Всичко, което направи преди шест години, беше в името на хората, които обича, а сега, след смъртта на Гай, единствените, които знаят, че е жив, са няколко полицаи, ти, аз и Ема. Така и трябва да остане. Каквото и да ми е намислил Фин — дори от килията си в затвора, онова, което чака Джак… а може би и близките до него хора, ще бъде поне десет пъти по-ужасно… Той трябва да остане мъртъв.

Том не намери сили да каже каквото и да било. Гърлото му се стегна, а не можеше да си позволи да загуби контрол точно в този момент.

Той отключи входната врата и както никога, не почувства удоволствието от това, че се е завърнал у дома. Най-добре беше да си приготви нещо за хапване, след което направо да си легне; но не можеше да го направи. Беше неспокоен и повече от всичко друго му се искаше Лио да беше тук. Тя вероятно се чудеше какво става, но макар той самият да имаше чувството, че не я е виждал от седмици, за нея бяха изминали само два дни, без да се чуят.

Той влезе в кухнята и пусна електрическата кана.

Докато чакаше водата да кипне, включи кабела на лаптопа си, за да се зареди, и отново се обърна към кухненския плот.

Пинг!

Том застина неподвижен, с гръб към компютъра. Познаваше само един човек, който можеше да направи това. Затаи дъх, без да знае какво точно чака, след което бавно се обърна.

В средата на екрана имаше папка — беше кръстена „Етичния“.

Том придърпа един стол, седна и кликна. В папката имаше само един документ.

Съжалявам, че си тръгнах толкова неочаквано. Убеден съм, че обясненията са ненужни.

Не оправдах доверието ти. Знам го. Не оправдах доверието и на Ема, а сега тя трябва да приеме не само това, което бях аз навремето, а и това, което е Дейвид.

Обичах я. Още я обичам.

Никога не се променяй, Том. Ти си героят в семейството. Ще те наблюдавам отдалеч, без да знаеш, че го правя.

Всички пари, които ти оставих, са спечелени честно — не изпадай в паника. Знам, че ще ги използваш умно. Само че не исках да откриваш картата памет. Опитах се да си я взема, но не успях да я намеря. Съжалявам за бъркотията, мило братче, но обирът трябваше да изглежда убедително. Къщата ти в Чешър е прекрасна, между другото — особено кухнята.

Незаконните ми приходи скоро ще бъдат разпределени където трябва — няма нужда да споделям подробности.

Забрави за срещата ни. Умрях по свое желание.

Неетичния

Том прочете съобщението… не спря да го препрочита, докато очите му не се замъглиха — трудно му беше да прецени дали от сълзи, или от умора. Ясно му беше, че в мига, в който докосне клавиатурата, съобщението ще изчезне от екрана и от компютъра му; ясно му беше, че Джак никога повече няма да се свърже с него по този начин. Това беше последната му връзка с брат му — може би последната в живота му — и той просто не искаше да я прекъсне.

Наистина ли се налагаше да остане мъртъв? Нямаше ли друго решение?

Днес беше открил брат си и го беше загубил; чувствата му бяха твърде сложни, за да ги разбере.

Накрая се отпусна назад в стола, вдигна пръст и натисна интервала. Документът изчезна — точно според очакванията му. Том задържа поглед на празния екран за няколко секунди, после се изправи от стола и се върна до плота, за да включи каната отново. Докато наливаше гореща вода в една чаша, погледна домашния си телефон. Лампичката за съобщения мигаше. Трябва да се обадя на Лио, да й разкажа какво става, помисли си и натисна копчето, за да прослуша записа. В момента се нуждаеше от нея повече от всякога. Единствено тя можеше да го дари с уюта и обичта, от които внезапно изпита нужда.

Сякаш в отговор на мислите му, от телефонния секретар се разнесе именно нейният глас.

— Том, Лио е.

Той се подсмихна леко — сякаш нямаше да разпознае гласа й.

— Обаждам се да ти кажа, че заминавам за няколко дни. В момента си твърде зает, затова реших да се възползвам от случая и да посветя малко време на себе си. Ще ти се обадя, когато се прибера.

Той се облегна на стената и заби очи в тавана. Инстинктът на Лио да се отдръпне не му беше непознат, но за пръв път от месеци насам му се наложи да се запита какво прави с жена, на която не може да разчита точно когато има нужда от подкрепа.

Помнеше страстта и щастието, но най-вече безусловната любов във връзката на Ема и Джак, преди брат му да бъде принуден да я прекрати. Дори днес, след всичко, което беше преживяла Ема, бе забелязал проблясък от тази любов в очите й — когато реши, че са убили Джак.

Той беше ли изживявал подобно нещо с жена в живота си?

В момента имаше нужда някой да го стисне здраво в прегръдките си, за да утеши болката от загубата му. Това обаче нямаше да се случи.