Дъщеря назаем

12

Вече се чувстваше в безопасност в стаята — беше барикадирала вратата със скрина. Не беше убедена, че ще се справи с толкова голяма мебел, но някак успя, при това я местеше все по-лесно. Бе намерила скривалище за нещата си, но все още не можеше да поеме риска да ги остави да влизат в стаята, когато пожелаят.

Дейвид — който искаше да му казва „татко“, какъв оптимист — й даде свой стар мобилен телефон, за да можела „да звъни на приятелите си“. При думите му едва не се засмя. Стар апарат, пълен боклук, но той явно се гордееше колко е съобразителен.

Дано престане да я докосва. От това изтръпваше.

Беше видяла как Ема претърсва джобовете на вълненото й палто, след като най-сетне го свали предишната вечер. Затръшна вратата на стаята и се измъкна крадешком; Ема хвърляше гузно поглед през рамо, докато ръцете й тършуваха из джобовете на окаченото в антрето палто. Сигурно се надяваше да намери телефон. Все едно Наташа би проявила глупостта да донесе телефон в къщата вчера.

Ема не би споделила с Дейвид, че е претърсила палтото. Това би му се сторило ужасно. Ема обаче не й вярваше. А това можеше да се окаже проблем.

Снощи, след като всички си легнаха, Наташа се промъкна долу. Светна една лампа, за да разгледа картината в антрето. Беше забравила как изглеждаше майка й.

Как беше могла да забрави?

Майка й беше красива. И толкова я обичаше. Таша си спомняше бегло усещането за тази обич, но не беше изпитвала подобно нещо от много, много време.

След като Дейвид се беше обадил в полицията, се налагаше да мисли в движение. Не биваше да става така. Таша знаеше, че полицаите предават всичко, което им се каже, а това означаваше неприятности. Опита всичко, за което се сети, за да го накара да промени мнението си, но Ема беше непреклонна.

Щеше да манипулира Дейвид по-лесно, ако беше сам. Гузната му съвест му тежеше. Може би щеше да го убеди да не замесва полицията. Ема беше доста по-категорична. Заяви, че трябвало да уведомят полицията заради момичето… мъртвото момиче. Таша потисна плача си. Дали не беше…? Не. Не биваше дори да си го помисля!

Ема обаче спечели битката и убеди Дейвид да се обади. Въобразяваше си, че знае разликата между добро и зло.

Може и да знаеше нещо за доброто, но не знаеше нищичко за злото. Нямаше и най-бегла представа какво представлява „злото“.

Таша се усмихна на себе си. Скоро щеше да научи.