Дъщеря назаем

48

Наташа седеше на ръба на леглото си, провесила крака над пода. Беше мушнала ръце под бедрата си, за да спре треперенето. Беки си беше тръгнала, а Ема щеше да се прибере… за да научи какво е планирала бандата за всички им. За пръв път от отвличането на Оли насам Наташа беше останала сама в къщата с Дейвид.

Една мисъл не й даваше мира, колкото и упорито да се опитваше да я прогони. Какво щеше да стане, ако не бях отвлякла Оли? Ако им се беше противопоставила?

Глупава мисъл. Щяха да пратят Фин да я прибере. Единственият начин да остане тук беше цялото семейство да се скрие някъде, а според нея и цяла Англия не бе достатъчна, за да се скрият от човек като Фин Макгинес.

Имаше обаче още един човек, който трябваше да поеме част от вината.

Дейвид.

Това беше моментът… шансът й да изкопчи някакво обяснение от него, докато бяха само двамата. Страхуваше се да научи истината; може би през всички тези години Рори я бе лъгал и тя беше мразила Дейвид напразно, но трябваше да научи. Надигна се от леглото и тихо слезе по стълбите, стиснала ръце в юмруци плътно до тялото.

Баща й беше в дневната, с гръб към вратата, опрял лакти на камината, отпуснал тяло напред с наведена глава. Наташа застана тихо зад него и се помъчи да събере кураж, за да проговори. Явно беше вдигнала шум, защото Дейвид се обърна рязко.

— Божичко, Таша… Изкара ми ангелите. Защо стоиш така? Ела, седни.

Тя не помръдна. Дейвид повдигна вежди.

— Пак ли си решила да мълчиш? Вече не приключихме ли с това?

— Трябва да те попитам нещо, Дейвид.

— Питай каквото искаш, но първо ела да седнем.

Тя не помръдна.

— Искам да знам защо го направи.

— Защо съм направил какво?

— Знаеш какво.

— Таша, миличка, наистина не знам за какво говориш.

Тя преглътна буцата в гърлото си. Беше толкова трудно да изрече на глас тези думи.

— Защото не ме обичаше ли? Или не обичаше мама? Защо?

Той не посмя да я погледне в очите.

Всъщност нямаше нужда от повече въпроси. Отговорът беше изписан на лицето му.

Тя искаше да разбере единствено защо.

На бензиностанцията всичко мина по план. Беки даде ключовете на Ема и си размениха якетата. Ема излезе забързано, като бършеше лице със салфетки, и остави качулката си да падне. Ако някой наблюдаваше, щеше да види лицето й. Тя зареди и плати сметката. Вече се носеше към къщи. Нямаше никаква представа какво ще й донесат следващите няколко часа, но с всяка клетка в тялото си се надяваше да й донесат Оли.

На главния път се чувстваше в безопасност, но щом сви по пътчетата, осъзна колко е уязвима. Чистачките се движеха ритмично нагоре-надолу по стъклото, а на светлината на фаровете ситният дъжд се преобразяваше в сребристи стрели. След поредния завой колата се озова на права отсечка. На пътя нямаше нищо.

Внезапно в очите й нахлу ослепителна светлина, отразена от огледалото за обратно виждане. Зад нея беше изникнала кола.

— Мамка му.

Без да вдига телефона до ухото си, тя натисна първо копчето за обаждане, после това за високоговорителя.

— Том… Чуваш ли ме?

— Да, чувам. Съвсем ясно. Всичко наред ли е?

— Не. Някой кара по пътя след мен. Какво да правя?

— Спокойно, Ема. Той е от нашите. На следващия разклон, където ще завиеш надясно, той ще тръгне наляво. Оттам ще те поеме друга кола. Не се притеснявай.

— Защо не ми каза?

— Извинявай… Не бях сигурен, че ще стигнат навреме. Не исках да давам обещание, без да съм сигурен, че ще го спазя. Просто искам да се уверя, че ще пристигнеш вкъщи невредима.

Точно както я увери Том, на следващия разклон колата зад нея изчезна, а след няколко секунди в огледалото се появиха други фарове. Тя се помоли да са на новата полицейска кола. При вида на портата на техния двор я заля облекчение и мускулите й се отпуснаха.

Паркира в алеята. Радваше се, че си е у дома, но изпитваше ужас от предстоящите часове. За момент отпусна глава на облегалката.

Адреналинът от последния половин час беше изчезнал, а с него — и последната й капчица сила. Чувствайки се като старица, тя слезе от колата и влезе тихо в къщата. В антрето беше тъмно. На никого не му беше до лампите.

Тя забеляза Дейвид през полуотворената врата към дневната. Закован на място, той не се беше спуснал да я посрещне, както очакваше. Не я беше усетил. Взираше се в дъщеря си с ужасено изражение.

Тъкмо Ема да влети в стаята с въпроса какво става, когато Таша проговори.

— Кажи ми — рече тя.

Гласът й беше накъсан от мъка.

— Не разбирам за какво говориш. Наистина.

— Лъжеш. Кажи какво стана. Разкажи ми за онази нощ преди шест години.

Ема отстъпи озадачено. Не разбираше какво става, но беше нещо лично между тях двамата.

— Не знам колко пъти трябва да повторя, че се разкайвам горещо, задето не дойдох с вас.

— Стига, моля те — прекъсна го Наташа. — Не започвай пак. Нямал си никакво намерение да идваш, признай. Иначе нямаше да се получи. Нали така?

Притаена в сенките на мрачното антре, Ема наблюдаваше съпруга си. Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Какво знаеш, Наташа… Или какво си мислиш, че знаеш?

— Не може ли просто да кажеш истината поне веднъж в жалкия си живот? — рече тя с прегракнал от разочарование глас. — Какъв беше планът?

— Таша, да спрем дотук. Това са неща отпреди шест години. Важното е, че сега си с нас. Да си върнем и Оли и да продължим напред.

— Би било страхотно, а? Да забравим последните шест години… Аз лично никога няма да забравя последните шест години, Дейвид. Просто кажи. Защо трябваше да ни отвлекат с мама? Това ли беше единственият начин?

— Не очаквах това, Таша. С вас не трябваше да се случва нищо, заклевам се.

Ема едва се сдържа да не ахне. За какво говореше той?

— Какво очакваше тогава? Мама знаеше ли?

Дейвид се извърна. Ема усети, че той не иска Таша да вижда лицето му.

— Разбира се, че не знаеше. Никога не би приела, а и не беше особено добра актриса. Трябваше да се случи наистина, за да й повярват в полицията след това. Всичко трябваше да приключи неусетно. Щяха да отведат теб и майка ти на безопасно място. Само за час-два. Никога не бих ви изложил на риск. Изобщо нямаше да пострадате.

— Моля? — в гласа на Наташа се открои изумление.

О, Дейвид, какво си сторил? Ема не искаше да слуша повече, но беше безсилна.

— Откъде да предположа, че майка ти ще катастрофира? Не знам защо те отвлякоха… не го очаквах.

— А какво очакваше? Бях на шест години, Дейвид, не бях бебе. Можех да разкажа на полицията за случилото се. Можех дори да разпозная физиономиите им.

Той мълчеше.

— Значи са говорили истината — подхвърли Наташа сломено.

— Наистина съжалявам, Таша. По онова време това ми се струваше най-добрият изход. Имах дългове. Дългове към доста… жестоки хора.

— О, да. Голям майтап — аз познавам тези хора. Живях с тях цели шест години, забрави ли?

— Знаех, че в един от сейфовете има диаманти, знаех и в кой точно. Обаче ако просто бяха проникнали с взлом, за да ги отмъкнат, в полицията щяха да се досетят, че съм замесен. Затова планът беше да се престорят, че ви отвличат… но нямаше да е наистина.

— За нас с мама обаче щеше да е съвсем наистина, не мислиш ли?

— Да, но не задълго. Щях да им помогна да проникнат в трезора, за да откраднат диамантите. Щях да изплатя дълга си, а те щяха да освободят теб и майка ти. От полицията щяха да останат с впечатлението, че съм действал по принуда. Никой нямаше да пострада. Това беше планът.

— Значи си знаел кой ме е отвлякъл, след като всичко се обърка. Защо не каза на полицията?

— Не знаех, кълна се. Наистина не знаех. Кълна се, Таша. Човекът, на когото дължах пари, изчезна, а така и не научих името му. Срещахме се да играем карти. Станах лекомислен — повтарях си, че всеки момент ще ми дойде късметът. Той беше единствената ми връзка с тях.

Ема чу как Наташа се разсмя пискливо и едновременно с това заплака.

— Ти наистина си пълен глупак! Абсолютно всички са били замесени — всички, с които си играл карти. Бас ловя, че са се престорили, че не се познават, нали? Подвели са те от самото начало — поредния тъпанар, който не знае как да си пази парите. И как си плати проклетия дълг, след като обирът се провали?

Той затвори очи. Отговорът му беше толкова тих, че Ема едва го чу.

— Със застраховката за живот на майка ти.

Чу се рязко поемане на въздух, което прерасна в хлипане. Ема беше чула достатъчно. Тя разтвори широко вратата, отиде до Наташа и я притисна в прегръдките си. За миг момичето се отпусна в ръцете й.

— Ема… — поде Дейвид, като местеше очи между нея и Наташа и очевидно се питаше колко е чула.

Единственото, за което мислеше тя, беше мъката, с която се бореше съпругът й при срещата им след инцидента; безкрайните му приказки колко обичал семейството си, как щял да постъпи другояче, ако можел да върне времето назад. Това обаче може би не беше само мъка. Може би дори беше нещо съвсем друго.

Вина.