Дъщеря назаем

5

Слънчев лъч проби черните облаци, вряза се в прозореца на кухнята и изтри отражението — сякаш никога не се беше появявало. Ема впи пръсти в ръба на мивката. Въобразила ли си беше? Слънцето обаче изчезна за миг — както и се бе появило — затулено от буреносните облаци. Огледалният образ се завърна.

Ема впи очи в призрачното отражение, което ту се изясняваше, ту избледняваше, докато фонът навън се менеше между черното и сивото. Пръстите й заопипваха плота в търсене на оръжие, но намериха единствено пластмасова купа. Тя посегна към сушилнята за прибори. Пръстите й стиснаха върха на остър нож за обезкостяване, прониза я остра болка и усети струя топла течност по кожата си. Плъзна влажните си, лепкави пръсти надолу по стоманата и улови дръжката.

С опасението, че ако отклони очи дори за секунда, човекът отсреща може да се размърда — да се приближи до нея или до Оли, да се скрие от погледа й или да влезе в коридора, принуждавайки я да го последва — Ема си пое дълбоко въздух и се завъртя рязко. Краката й внезапно омекнаха и тя се облегна тежко на мивката зад себе си.

Вторачи се във фигурата пред себе си с разтуптяно сърце и стегнато от напрежението гърло, неспособно да нададе писък. Във вените й нахлу адреналинът, нужен й за битката или бягството — което от двете предстоеше.

Пред нея стоеше момиче, почти дете.

Беше с крехко телосложение, с невчесана руса коса, която се спускаше по раменете над мърлявото му тъмносиво вълнено палто. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете. Очите, чието отражение беше видяла Ема в прозореца, бяха омагьосващи. Големи, овални, тъмносиво-зелени като океан пред буря, те се присвиха леко, щом Ема вдигна ножа. Момичето обаче не помръдна.

Тя опря ножа в кухненската маса, но не го пусна. Нямаше представа какво иска момичето, но не му вярваше, независимо, че беше малко.

— Какво правиш в кухнята ни? — попита тя. — Върви си или ще извикам полиция.

Момичето не помръдна. Остана втренчено в нея, без да отлепя очи от лицето й. Ема като че забеляза в тях враждебност, но може да беше и объркване или страх.

— Ей, ей! — викна Оли, изненадан, че не е център на вниманието.

Двата чифта очи не се отклониха към него нито за миг.

— Няма да повтарям. Или си тръгвай веднага, или ми кажи коя си и какво търсиш в проклетата ми кухня! — повтори Ема.

Мълчание.

Момичето все така се взираше в Ема, без да помръдва от мястото си, но сега присви леко очи, сякаш я преценяваше. За секунда ги спря и на ножа в ръката й.

— Уплашена ли си? — попита Ема.

Недоумяваше какво беше подтикнало момичето да влезе в дома й, посред нищото, но й хрумна, че може би се е уплашило от нещо или от някого. Дали не бягаше от нещо? Ако се успокоеше, може би щеше да разкрие причините за появата си.

Ема си пое дълбоко въздух няколко пъти и усети как пулсът й се забавя. Ако планът на момичето беше да я нападне, вероятно вече щеше да го е направило, нали?

Тя се пресегна напред и бутна ножа по-навътре на масата. Вдигна порязания пръст пред устните си и го засмука, после извади кърпичката от ръкава си и я уви около болезнената рана. И за миг не отмести очи от момичето.

— Казвам се Ема. Няма да ти направя нищо лошо.

Думите й прозвучаха странно, но въпреки студа в очите му това все пак беше просто дете. Нима би искало да им стори нещо?

Момичето бавно извади ръце от джобовете си, свити плътно в юмруци. После изпъна вдървено ръцете до тялото си. Носеше ръкавици. Ема се вцепени — да не би ръкавиците да означаваха, че не иска да оставя следи тук?

— Моля те, просто кажи какво искаш.

Всяка нейна реплика се посрещаше с мълчание.

Момичето задържа очи върху нея още миг, след което погледът му се стрелна из кухнята, сякаш търсеше нещо. Ема се възползва от краткото отклоняване на хипнотизиращия студен взор, за да го огледа по-внимателно. Палтото навярно й беше по-голямо поне с два размера — може би го беше заела от по-голямата си сестра, а защо не и брат. Стигаше доста под коленете й, а ръкавите покриваха ръцете й до долу. Беше с тъмносини дънки с набрани над мръсните бели маратонки крачоли. Въпреки това излъчваше крехка хубост, която противоречеше на враждебната й поза.

— Слушай, не знам коя си и защо си дошла, но ако не ми кажеш, ще се наложи да извикам полиция. Някой сигурно те търси и се чуди къде си.

Момичето завъртя глава към Ема и опули широко очи. Втренчи се в задната врата и Ема внезапно се притесни, че се кани да избяга. Две минути по-рано щеше да изпита облекчение, ако детето беше побягнало, но с него явно се беше случило нещо, за да се озове тук. Дали не беше попаднало тук след някаква катастрофа? Може да се беше изгубило…

— Защо не седнеш? Ще ми кажеш ли как се казваш? Аз съм Ема, а това… — тя обърна глава и се усмихна окуражително на сина си — това е Оли.

Без капка топлина зелените очи се насочиха към Оли, който се взираше любопитно в момичето и блъскаше с пластмасовата си лъжица по подноса на детското столче.

Мобилният телефон на Ема беше горе, в дамската й чанта, а момичето бе препречило пътя й до телефона в кухнята. Ема беше оставила ножа, но все пак предпочиташе да не попада в обсега на момичето, в случай че го е подценила.

— Моля те… седни.

Тя вдигна ръка и посочи масата за хранене в дъното на кухнята. Момичето не помръдна, а Ема пое бавно около него, без да се приближава, с надеждата, че ще успее да стигне до телефона. Продължи да говори със спокоен, равен глас:

— Добре, сега ще се обадя в полицията. Никой няма да те нарани. Не им звъня, за да те арестуват, защото влезе в дома ми. Просто искам да ти помогна да се прибереш вкъщи. Дори не знам разбираш ли думите ми.

Момичето се спусна към телефона, изтръгна го от стената и го метна през кухнята. После се врътна на пети, претича през помещението и грабна ножа, който Ема беше оставила на масата. Опря гръб в стената, стиснало една ръка в юмрук до тялото, вдигнало ножа в другата, готово за удар.

Ема потисна вик на уплаха. Не трябваше да стряска Оли. Тя избърса внезапно овлажнелите си длани в крачолите на дънките си и заобиколи масата от другата страна, като застана между ножа и бебето, заковала очи в момичето. Цялата загриженост за доброто на непознатото дете напусна ума й и тя осъзна, че е в капан. Нямаше как да излезе от кухнята, за да вземе мобилния си. Дори и да успееше да заобиколи момичето, не можеше да остави Оли с него.

— Махай се! Махай се от дома ми веднага. Плашиш детето ми — нареди тя, като се стараеше да звучи решително.

Това е просто дете, каза си. Ти владееш положението.

Пое риска да погледне Оли — действително изглеждаше объркан. Погледът му се местеше между мама и момичето, а тъмносините му очи плувнаха в сълзи заради напрежението, което тегнеше във въздуха наоколо. Ема протегна ръка и го погали по лицето с опакото на пръста си.

— Шш. Всичко е наред, бебчо.

Предпочиташе да не крещи повече на момичето, но искаше то да си тръгне. Нащрек и за най-малкото движение от негова страна, тя взе чашата на Оли от кухненския плот и му я подаде. В момента момичето не гледаше нея. То стрелкаше очи из кухнята с леко смръщени вежди. Път за бягство ли търсеше?

Ема се обърна към Оли. Той седеше в столчето, вперил очи в момичето; докато се взираше в нежните му руси къдрици и пухкавите бузи, навлажнени от няколкото сълзи, Ема усети как гневът й се надига. Никой нямаше да нарани детето й. Прозря с решителност, че ако момичето дръзне да се доближи до Оли, тя е готова да се изправи срещу ножа с голи ръце, без да се замисля и за секунда.

Нямаше представа как да постъпи. Дейвид щеше да се върне чак след няколко часа. Макар че не беше нужно момичето да го разбира.

— Виж, не знам защо си тук и какво искаш, но съпругът ми ще се прибере всеки момент. Предупреждавам те…

Тя замлъкна. Не искаше да заплашва. Кой знае, момичето може да беше психично болно и Ема да предизвика бурна реакция със заплахите си.

— Моля те, просто кажи нещо.

Ема прехвърли в угрижения си ум всичко случило се досега. Ако целта на момичето е била да ме нападне, можеше да го направи спокойно, преди да си дам сметка за присъствието й, каза си. То обаче беше останало безмълвно, безизразно, поне до момента, в който реши, че Ема се кани да се свърже с полицията. Явно искаше нещо от нея, но тя нямаше представа какво точно. Внезапно я озари прозрение: дали пък просто не можеше да говори?

— Знам, че не искаш да говориш с мен, но ако ти дам лист хартия и химикалка, ще ми напишеш ли името си? — предложи тя.

После издърпа стола на Оли леко назад, по-далеч от новодошлата, взе едно тефтерче и химикалка от полицата над плота и ги побутна през масата към нея.

— Моля те, напиши ми как се казваш. Не знам как да се обръщам към теб, а за да ти помогна, трябва да знам коя си.

Момичето се втренчи в Ема, без да обръща внимание на листа и химикалката пред себе си.

Ема затвори очи в отчаяние. Може би Дейвид щеше да постигне по-голям успех. Ако ли пък не, всичко оставаше в ръцете на полицията.

Мисълта за съпруга й като че го призова магически и в потискащата тишина нахлу боботенето на мощен двигател. Рейнджроувърът на Дейвид сви в алеята до къщата. Макар и облекчена, Ема нямаше представа какво го беше довело у дома толкова рано.

Няколко секунди по-късно входната врата се затръшна. Ема копнееше да се втурне в антрето, за да го посрещне, но се опасяваше, че ако обърне гръб на момичето, то ще изчезне и никой няма да й повярва, че изобщо е било тук.

Към облекчението се прибави и изненада — момичето захвърли ножа на плота, грабна тефтерчето и започна да пише. Изписа само няколко букви, след което обърна листа към Ема.

— Ема?

Ключовете на Дейвид издрънчаха в купата в антрето, а после стъпките му поеха към тях.

— Ема? Случило се е нещо ужасно. Къде си?

Тревожният му глас се приближаваше към кухнята. Ема се взря в четирите букви, сякаш нямаха смисъл. Но не беше така. Тялото й потръпна, а ръцете й настръхнаха.

„Трябва да го предупредя.“

Само че беше твърде късно. Той отвори вратата и закова очи в нея.

— Ем… Нося доста стряскащи… — поде той.

Внезапно погледът му се отмести към другия край на кухнята. Той изгледа момичето, а веждите му се сплетоха озадачено. После върна очи на Ема и прекоси кухнята, наклонил глава на една страна, сякаш й задаваше безмълвен въпрос. Тя осъзнаваше, че трябва да каже нещо, но за момент просто не можеше да намери думите.

— Ей, тата. Ей! — викна Оли.

Дейвид обаче не отвърна на сина си. Обърна се отново към момичето и застина на място с полуотворена уста. Зяпаше го онемял, с пребледняло като на мъртвец лице.

То отвърна на погледа му. Двете яркочервени петна на бузите издаваха чувства, които не личаха в погледа му. Мълчанието натежа и Ема внезапно проумя, че от този миг насетне животът й никога няма да бъде същият.

Накрая Дейвид изрече с едва доловим шепот:

— Таша…