Дъщеря назаем

54

„Правя го за Оли. Правя го за Оли.“

Ема го повтаряше непрекъснато, докато шофираше, като отпиваше трескаво от бутилката с вода, която носеше. Устата й бе пресъхнала, а кожата й беше влажна и студена.

Почти беше стигнала.

Колкото и да ненавиждаше всяка секунда с Дейвид, беше преговорила плана с него няколко пъти, за да е сигурна, че й е ясно какво точно трябва да направи. После му връчи полицейската радиостанция, показа му как да си служи с нея, ако се наложи да повика помощ, заръча му да се погрижи и двамата с Наташа да са в безопасност. Но не беше убедена, че я е чул.

Тя пусна волана, първо с едната ръка, после и с другата, за да избърше влажните си длани в крачолите на старите черни работни панталони. Телефонът й беше дълбоко в един от страничните джобове, с включен високоговорител. На седалката до нея имаше челник, зареден с чисто нова батерия.

Вкара рейнджроувъра в тясната алея към задния вход на сградата, под която се намираше трезорът на „Джоузеф и син“, и го паркира до товарната рампа на съседния шивашки цех.

Улиците в тази част на Манчестър бяха мъртвешки тихи, но Ема си представяше оживлението, което цареше на близо километър оттук — клубовете тъкмо затваряха и хората се отправяха с клатушкане към домовете си.

По алеята нямаше улични лампи.

— Пристигнах — произнесе тя тихо и посегна към вратата.

Обутите й в тъмни маратонки крака стъпиха безшумно на влажния асфалт. Тя затвори вратата възможно най-тихо, но едва чутото щракване сякаш проехтя между тъмните тухлени стени толкова близо от двете страни на алеята, че я накараха да се почувства като в капан. Купчините платове, изхвърлени на товарната рампа, бяха прогизнали от силните дъждове през почивните дни. Носеше се мирис на влага, смесен с вонята на гранясало олио от денонощната дюнерджийница на главната улица.

Том и екипът му можеха да чуят думите й по телефона. След напускането на колата обаче той нямаше да й отговаря, освен ако не е наистина спешно. Беше нужно всичко, което Ема каже на глас, да звучи, сякаш говори сама на себе си. Том подозираше, че от бандата може да подслушват по някакъв начин.

Мъжът по телефона й бе наредил да вземе и телефона на Наташа. Ясно й беше, че стига да искат, могат да го включат от разстояние и да чуят всяка дума, която произнесе. Разбира се, благодарение на джипиеса по всяко време можеха да проследят и местонахождението й.

Сградата пред нея бе построена преди повече от столетие и дълго беше сърцето на текстилната индустрия. В момента в нея се помещаваха няколко организации — от застрахователни компании до адвокатски кантори; единствено „Джоузеф и син“ обаче се намираше под земята.

Ема пое бавно към общия вход, като се оглеждаше — въртейки се от кръста, погледна първо в едната, после в другата посока. Вярваше напълно на Том, че ще я следят от мига, в който напусне къщата, до влизането й в сградата, но по някаква причина това не я успокояваше. До вратата се стигаше по дълъг, мрачен коридор, а до входа не проникваше и един лъч светлина.

Тя нахлузи челника върху косата си и го включи.

Нишата вдясно водеше до стълбите към помещението за бойлера. Застави се да не поглежда в тази посока; светлината на челника нямаше да освети нишата до края и щеше да я изпълни подозрението, че нещо — или някой — стои долу и я наблюдава. Тя сведе очи. Обещаният сак лежеше на пода в ъгъла.

За да проникне във фоайето на сградата, трябваше да въведе парола на клавиатурата вдясно от вратата. Това беше лесно. След няколко щраквания се озова вътре, пред главната бронирана врата на „Джоузеф и син“.

— Добре… — пророни, сякаш говореше на себе си. — Стигнахме дотук, сега да действаме.

Тя извади телефона на Наташа от джоба си и провери колко е часът.

03:00, пишеше на екрана.

Последните шейсет секунди се проточиха; всяка следваща сякаш беше по-дълга от предишната. Минутата щеше ли да се смени някога? Тя искаше ли да се смени? Тъкмо да извади и другия телефон, за да провери повторно, и последната цифра на минутите се промени.

03:01.

Ема въведе внимателно седемте цифри от номера, който й бяха продиктували, и чу успокоително щракване. Отвори вратата и прекрачи в черния коридор.

„Няма светлини — беше я предупредил Дейвид. — Програмирани са да се изключат, в случай че някой забрави да угаси в края на деня. Надявам се челникът да ти свърши работа в тъмното.“

Лесно му беше да го каже. Не той стоеше тук, през една стоманена врата от стълбището към бездната. Лъчът на челника разкъсваше чернотата само на няколко метра пред нея. Отвъд него цареше мастилена тишина. Тя завъртя глава встрани и се сепна.

Какво е това?

Тънкият лъч светлина се бе отразил във вътрешна врата от неръждаема стомана и блесна срещу нея. Внушението, че някой стои там и свети с челник в лицето й, беше изключително убедително. Тя се приближи до вратата и отражението в огледалните отвесни решетки за миг я заслепи. Никога в живота си не бе изпитвала по-силно усещане, че е в клетка… клетка, която съдържаше заплаха, по-свирепа и от най-дивия звяр. Заплахата на неизвестното. Какво ли има зад тази врата? Ами ако някой я чака там?

Ема бутна стоманената врата и пое надолу в бездната на мрака.

По мониторите на трите операции не се случваше кой знае какво, но въпреки това оперативните полицаи в слабо осветения оперативен щаб ги следяха внимателно. Осветлението беше приглушено, за да осигури отчетливост на нощната картина, но Том не можеше да отлепи поглед от монитора, показваш дъното на „Джоузеф и син“. Не вярваше да отклони очи, преди Ема да се появи след около 54 минути.

Пред очите му нещо на екрана помръдна. Не го различи добре, но беше убеден, че е мярнал силует.

— Пол, имаш ли секунда? — попита той.

Гласът му издаваше тревогата, с която се беше залепил за екрана. Той заговори на оперативния:

— Може ли да пуснете отново последните трийсет секунди?

Пол прекоси залата и двамата се вторачиха в екрана.

— Виж… ей сега.

Том се приведе и посочи на екрана.

— Още веднъж, Люк — помоли Пол спокойно.

Изгледаха отново откъса.

— Прав си, Том. Как предлагаш да постъпим?

И двамата обаче бяха наясно, че няма какво да направят, освен да известят дежурния екип на място.

Ако се свържеха с Ема, рискуваха да провалят цялата операция; у Том обаче нямаше и капка съмнение, че някой току-що я беше последвал надолу в трезора.