Дъщеря назаем

42

Ема и Наташа стигнаха коридора в дъното на супермаркета, където ги посрещна жена на неопределена възраст — можеше да е както на четиресет, така и на шейсет, с леко старомодна униформа и прилични обувки. Без да се усмихва, тя ги измери подозрително с очи и се представи като госпожа Клейтън. После ги уведоми, че господин Дъглас ги очаква. Явно не държеше да получи отговор от Ема, защото се обърна и тръгна начело. Наташа обаче се поколеба.

— Какво става? — прошепна Ема.

— Май ме разпозна — пророни Наташа.

— В какъв смисъл? От статиите по вестниците?

— Не… Мисля, че работеше в друг супермаркет, близо до мястото, където живеехме. Той беше сред мишените ми.

Ема я изгледа неразбиращо, а Наташа изпуфтя.

— Крадях неща оттам — обясни, сякаш се подразбираше.

Ема затвори очи за миг и протегна ръка към нея.

Жената ги въведе в тясно като кутийка, задушно помещение. Единственият прозорец беше затворен. Беше с матово стъкло с вградена плетка от тънка тел и бе разположен високо горе на стената, така че почти не пропускаше светлина. Ема искрено се удиви, че някой е способен да ползва това като работно място всеки ден. Тя постепенно би загубила разсъдъка си.

Том се взираше в таблото с обявления пред себе си. Ема едва овладя желанието да се спусне към него и да го прегърне. Осъзнаваше, че установяването на приятелство, в което Дейвид и Наташа не участваха по никакъв начин, би могло да затрудни неимоверно нещата.

Том спря очи на нея за секунда — напълно безизразно. Разбираемо беше.

Той се обърна към Наташа.

— Ти трябва да си Наташа. Смело момиче… знаем, че изобщо не ти е лесно. Ела, седни. Ще си поговорим, за да установим докъде сме стигнали и какво трябва да предприемем от тук нататък. Съгласна?

Вратата отново се отвори. Въведоха Дейвид.

— Дейвид… — каза Том и протегна ръка. — Том Дъглас.

Беше подредил столовете така, че да се виждат един друг, с ниска холна масичка по средата. Щом седнаха, той заговори:

— Не разполагаме с много време. Човек във вашето положение би профучал набързо покрай рафтовете в супермаркета за най-необходимото — не сте дошли на развлечение — така че трябва да сме експедитивни. Разбрано?

Ема и Дейвид кимнаха. Наташа явно не беше в състояние да погледне Том.

— Наташа, знам през какви трудности си преминала, но за да ти помогна, трябва да ти задам няколко въпроса. Съгласна ли си?

Той изчака някакъв отговор, но не го получи.

— Разбираме, че си извършила всичко само защото си изпълнявала нареждания. Нещата обаче не се развиха според плана, нали?

Наташа бе залепила очи в пода и местеше носовете на маратонките си напред-назад, скрита зад паравана на косата си — съвсем по детски. Все пак като че ли поклати недоловимо глава.

— Знаем това-онова за Рори Слейтър и за Фин Макгинес. Опасни хора са — трябва да те предпазим от тях. За целта обаче и ти трябва да помогнеш на нас.

Ема забеляза сълзата, която капна на коляното на Наташа. Том също не я пропусна.

— Страхуваш се от тях, прав ли съм? — попита той.

В отговор получи леко, но категорично кимване.

— Единственият начин да преборим този страх е да вкараме и двамата зад решетките, откъдето не могат да ти сторят нищо.

Иззад завесата от руса коса долетя звук, който подозрително напомняше снизходителен смях.

Том изгледа Ема и Дейвид с извинително изражение.

— Знаеш ли какъв е планът им, Наташа? Споделила си с Ема и с баща си, че вероятно вече се е провалил заради ареста на Рори Слейтър. Какъв беше все пак?

— Не знам. Казаха, че няма да е онова, което очаква Дейвид.

— Защо татко ти би очаквал каквото и да било?

— Виж, аз просто изпълнявах нарежданията.

— Защо прие задачата? Това не е лесна работа за малко момиче като теб.

При тези думи тя вдигна глава и навря лицето си пред Том.

— Мислиш ли, че някой би ме оставил да кажа „не“? Имаш ли представа какво щеше да ми се случи, ако бях отказала?

Тя зяпна леко с уста и на младото й лице се изписа удивление. После отново сведе очи и измрънка нещо.

— Извинявай, Наташа, какво каза?

Тя отново вдигна глава.

— Казах, че исках да го направя.

Всички притихнаха.

— Ще ни кажеш ли защо? — попита Том с тих, убедителен глас.

Дейвид смръщи вежди разтревожено и измери дъщеря си с очи.

— Май е по-добре да преминем нататък, Том. Струва ми се, че Таша се разстрои твърде много. Вече трябва да мислим за бъдещето, не мислиш ли?

Наташа изпухтя.

Ема се обърна към Том. Изражението му беше непроницаемо.

— Добре… Според теб какво ще се случи, ако онова, което са намислили, се е провалило заради ареста на Слейтър?

— Ще дойдат да ме търсят.

Каза го тихо, но без капка колебание. Не се съмняваше в думите си.

— А ако продължат с плана и постигнат успех?

Този път тя замълча за по-дълго.

— Ще се върна. Ще ме хвърлят в Ямата, защото издъних нещата, после ще ме пратят при Джули.

Том погледна Ема и Дейвид въпросително. Ема кимна, че разбира поне част от думите на Таша, но сега не беше моментът да преразказва.

— Ти искаш ли да се върнеш? — попита Том.

Наташа вдигна очи, погледна Дейвид, после Ема, повдигна рамене и отново отпусна глава. Бедното дете. Страхът, че няма място никъде, беше очевиден.

Ема протегна ръка към нейната.

— Няма да ходиш никъде, Таша. Няма да се доберат до теб.

Таша се дръпна.

— Така ли? Ами ако трябва да избирате между мен и Оли? Тогава ще запееш друга песен, нали?

Том поклати глава към Ема — искаше да замълчи.

— Ще се погрижим никой да не те нарани, Наташа. Трябва просто да ми помогнеш малко. Да започнем с това къде си живяла. Там има още доста деца, нали? Весело ли беше?

Наташа отново изпуфтя с презрение, после отвърна:

— Не.

— Имаше ли си най-добра приятелка?

— Изи.

— На колко години е Изи?

— Колкото мен е — отвърна Наташа тихо, после погледна Том право в очите. — Мъртва ли е?

Ема чу, че Дейвид си пое рязко въздух, и затвори очи. Поредното нещо, което бе премълчала пред него.

— Защо смяташ, че може да е мъртва? — попита Том.

— Щото я пуснаха в Ямата, докато се пречупи, а после я пратиха при… — Наташа замълча и повдигна вежди. — Каза, че ще избяга, а аз й бях казала неща, които не биваше да споделям. Ако е избягала, сигурно са я хванали. Нали имало някакво момиче, което сте мислели за мен? Изи ли е?

— Опасявам се, че не знам. Говоря истината. Все пак смятаме, че не е изключено да е тя. Къде според теб би отишла?

— Щеше да се скрие в гората. Когато бягала от дома на майка си, се криела там.

— Спомена, че ще те пратят при Джули. Коя е Джули?

Наташа вдигна глава и очите й се стрелнаха от Том на Ема и обратно. После тя покри уста с ръка и каза:

— Не е вярно. Не съм казвала нищо за никаква Джули.

Тя се задъха и закова очи в пода.

Ема нямаше представа колко още щеше да издържи Наташа, но Том се справяше добре. Може би се дължеше на факта, че самият той има дъщеря. Преди да заговорят за Джули, тя като че се бе поотпуснала с него, но сега отново стана предпазлива.

— Да оставим Джули за момента. Интересува ме как се озова в дома на Рори и Дона Слейтър.

Тя се вторачи в Дейвид доста продължително, след което се обърна отново към Том.

— Беше в нощта, когато умря мама.

Гласът й затрепери леко и внезапно тя зазвуча като детенцето отпреди шест години.

— Мъжете ме сграбчиха. Мислех, че ще ми направят нещо, но един от тях ме вдигна и ме хвърли отзад в някаква кола.

Тя млъкна.

— Искаш ли да ми разкажеш всичко, което си спомняш от онази нощ? Ще можеш ли?

Ема следеше изражението на Наташа. Тя не гледаше в никого, беше се втренчила в кошчето за боклук в ъгъла на помещението. Лицето й беше изопнато, сякаш съзнателно стягаше всяко мускулче по него. В помещението се чуваше единствено тихото жужене на древната отоплителна система, която бълваше топъл въздух около краката им. Когато продума, Наташа говореше ниско, почти шепнешком, така че тримата възрастни се приведоха напред, за да я чуят.

— Мисля, че бях заспала, но се събудих, защото чух мама да говори. Караше съвсем бавно. Забелязах друга кола на пътя. Мислех, че мама е спряла. После обаче тя изведнъж тръгна страшно бързо. Изкачихме се малко, след което май застанахме настрани. Върнахме се на земята, а после се замятахме по пътя — сякаш мама не можеше да кара направо. Пак се понесохме по хълма и колата се преобърна. Беше с главата надолу. Мама извика — тя погледна Ема, — както ти разказах, но това беше всичко.

Том хвърли въпросителен поглед на Ема, но тя поклати глава. Щеше да се наложи да му каже, но можеше да почака — освен ако самата Наташа не кажеше нещо повече.

— Помниш ли какво стана после?

— Изведнъж се появиха много хора, май изскочиха от плета. Втурнаха се към мен. Аз се разпищях, защото ми се стори, че вървят на главите си. Плачех за мама. После някой ме издърпа от седалката.

Ема се престраши и погледна Дейвид. Лицето му бе пребледняло. Прииска й се да се пресегне и да го хване за ръка, но Наташа беше помежду им. Всичко, което разказа тя, доказваше без никакво съмнение, че смъртта на Каролайн не беше случайност. Беше част от някакъв план; Таша също не беше изчезнала сама, както предполагаха. Това вероятно го разкъсваше отвътре.

— Помниш ли нещо друго? — попита Том.

— Ами не. Всички крещяха и се ругаеха един друг. Помня само едно изречение. Някой каза: „Какво ще правим с шибаното дете?“. За пръв път ме наричаха така.

Ема беше убедена, че не е бил последният.