Дъщеря назаем

61

Глупачка, пълна глупачка. Защо все смяташе, че тя знае най-добре? Защо не се беше подчинила, както бе предложил Дейвид?

При мисълта за Дейвид всичко я връхлетя отново. Как е могъл да постъпи така с Каролайн и Таша? А сега единствено заради безумната му постъпка преди шест години тя бе загубила бебето си. Ема вдигна и двете си ръце и блъсна по волана.

Къде е Оли? Защо Том не го е открил?

— Оли, миличък, ще те намеря, обещавам ти! — извика тя с надеждата че между нея и сина й действа някакъв телепатичен канал, все още неизвестен на науката.

Избягваше да мисли за случилото се в трезора. Опакова мислите и въпросителните и ги изтласка в дъното на ума си. По-късно щеше да намери време да разгледа и това. Сега единствено Оли имаше значение.

Мъжът беше позвънил отново на телефона на Таша. Беше изпълнила указанията му. Отбивката от магистралата беше точно отпред.

Нямаше представа какво предстои. Дали ще се срещне с хората, отвлекли сина й? Същите, които бяха похитили и Наташа и я бяха държали в плен всички тези години? И за които беше съвсем нормално да накарат едно дете да краде от магазини, да обира, да пренася наркотици и какво ли още не? От все сърце си мечтаеше да има автомат, за да изстреля един откос и да погуби цялата тази сган. За момент си каза, че си струва доживотната присъда, ако успее да премахне тези отрепки от лицето на Земята.

Тя зави в третия изход на детелината и продължи напред. Нямаше лампи и тъмнината се спусна около нея като черно кадифе; жълтите лъчи на фаровете я разсичаха, стоповете оставяха червена диря по мократа настилка след нея.

В оперативния щаб се възцари тишина: в пустото гробище на екраните се случваше нещо. Първо се чу тихо бръмчене, което се усили, и в кадър се появи микробус. От него слязоха трима мъже; маските бяха навити на челата им и лицата им се виждаха.

— Слава на бога! — подхвърли Пол Грийн тихо. — Тук е. Главният играч.

За миг Том се изпълни със съчувствие към Пол. Това беше моментът, в който би трябвало да преминат в действие и да заловят Гай Бентли… моментът, за който бяха положили всички тези усилия. Оли обаче все още липсваше и не можеха да поемат подобен риск.

Той се взря в екрана. Въпреки че бяха изминали повече от двайсет години от последната му среща с Итън Бентли, успя да го разпознае без никакво усилие. С възрастта чертите му бяха станали по-красиви и високомерната физиономия на седемнайсетгодишния хлапак се бе превърнала в красиво мъжко лице. Орловият нос и дебелите устни му придаваха вид на богат плейбой, а увереното му излъчване не оставаше незабелязано дори на нощните камери.

Фин Макгинес носеше оръжие. Беше стиснал мрачно уста и плъзгаше будни очи наоколо. Завъртя се на 360 градуса около оста си, пробивайки околните храсталаци с поглед.

Том не познаваше третия човек. Донякъде очакваше да е Рори Слейтър, но тази операция вероятно надхвърляше сериозно неговата позиция. Излъчването му напомняше това на Макгинес, но беше далеч по-едър, с рамене и торс като на борец.

Без да продумват, Макгинес погледна часовника си и произнесе само две думи. Оборудването на екипа на „Титан“ ги улови:

— Пет минути.

Пол Грийн заговори тихо по радиостанцията, за да извести екипа си за случващото се. Все още обаче нямаше и следа от Оли Джоузеф. Ако арестуваха Бентли сега, никога нямаше да видят Оли. Мъже като тези не се пречупваха по време на разпит.

Том се сети, че Ема пристига, още преди микрофоните в гробището да уловят звука на двигателя й. Три ръце посегнаха нагоре и спуснаха маските пред лицата.

Ема взе последния завой.

Ето ги. Трима мъже, всички с маски с процепи за очите и за устата. Точно като онази, която беше видяла по-рано.

Мъжете стояха в редица с разкрачени крака до задницата на микробус; двама бяха изпънали ръце до тялото, третият стискаше оръжие — нещо като пушка с къса цев. Разтърси я нова вълна от страх. Гърдите я стегнаха, а дишането й се учести. За миг й се зави свят, но тя се овладя.

Какво трябва да направи? Да излезе от колата, или да остане вътре? Нямаше представа. Надви изкушението да натисне здраво газта, да ги блъсне и да ги размаже в микробуса им, и спря на около четири метра от тях. Мъжът с пушката й посочи с дулото да слезе.

Ема не беше убедена, че краката й ще я удържат, но отвори и слезе. Най-високият от тримата се доближи до нея и даде знак на един от помощниците си — мъж с огромни рамене, да се качи в рейнджроувъра и да го прекара по-близо до микробуса.

— Госпожо Джоузеф… или да ви казвам Ема? — рече той с глас без никакъв акцент.

Говореше, сякаш току-що се бяха запознали на някакъв купон.

— Наричайте ме както искате — отговори тя. — Направих каквото наредихте. Сега ми върнете сина.

При последните две думи тя се разхлипа.

— Разбира се. Ние държим на думата си, Ема. Обаче ти не биваше да се свързваш с полицията. Знаем, че е твое дело.

Това не звучеше добре. Откъде бяха разбрали, че е тя?

Мъжът с пушката се приближи и извади от джоба си някакво странно устройство. Включи го, взря се в екранчето и вдигна ръка.

— Къде е телефонът? — попита той.

Ема начаса разпозна дебелия, дрезгав глас — с него беше говорила по телефона. Не смяташе, че е способна да се уплаши повече, но през тялото й премина нова вълна страх.

— Какъв телефон? — попита тя.

Беше изхвърлила проклетото нещо… за какво говореше той?

— Не се ебавай с мене, госпожичке. Къде е шибаният телефон?

Тя застина потресена на място. Онзи насочи дулото на пушката нагоре, преметна ремъка през рамото си и се доближи до нея. После протегна ръце и ги плъзна по тялото й, като ги задържа на задните й части. Тя потръпна, той се разсмя. Прокара ръка ненужно нагоре между бедрата й, докъдето можеше, задържа я там и я погали с палец. Ема се стараеше да не помръдва, а кожата й настръхна от отвращение.

— Стига с тия лигавщини, Фин — засече го шефът им равно. — Остави за по-късно.

Ръката се премести отвън на бедрото й и се спря върху джоба.

— Този телефон — рече той и извади мобилния на Таша.

Как не се беше сетила, че говори за него? От ужас не можеше да разсъждава трезво.

— Повече няма да ти трябва — рече онзи и го пъхна в собствения си джоб.

Мъжът до рейнджроувъра кимна. Навярно беше проверил и колата за телефони или проследяващи устройства. Той скочи вътре и докара джипа по-близо до микробуса, после отвори задните врати.

— Ебаси — възкликна той.

Да не беше объркала нещо? Обзе я паника. Какво?

— Пази я — нареди шефът на Фин.

После се премести при рейнджроувъра, надникна вътре, видя наредените чували със злато и се обърна към нея.

— Доведи я тук — заповяда.

Ема не искаше Фин да я докосва повече, затова тръгна по своя воля.

— Как успя да пренесеш всичко това догоре сама, мамицата ти? — попита шефът.

Под въпросителния тон на думите му ясно се долавяше подозрение.

— Нали това искахте? — Ема усети, че гласът й потреперва.

— Не ми се прави на умна, Ема. Не допускахме, че ще си в състояние да пренесеш повече от половината на това. Как се справи?

Фин я стисна за опашката, дръпна главата й назад и оголи гърлото й. Ако не им дадеше правилния отговор, щеше да умре.

— С проклет зор, как — тросна се тя. — Адреналинът прави чудеса с тялото, не сте ли чували?

Шефът даде знак с глава да преместят златото в микробуса, а Фин пусна косата й. Здравенякът взе да мята чувалите в багажника на микробуса, сякаш бяха просто торби с картофи.

Прехвърли и последния.

— Ами Оли? Къде е синът ми?

Мъжът, който явно беше шефът, кимна на Фин — мръсника с пушката.

— Качвай се в колата — нареди Фин.

Той закрачи към предната врата от другата страна на рейнджроувъра, подметна пушката на широкоплещестия, извади пистолет от джоба си и го насочи в главата й.

— Карай. Ще те отведа при сина ти. Ако направиш някоя глупост, ще умре още преди да стигнем.