Дъщеря назаем

16

На следващия ден в кухнята се стори доста студено на Ема. Преди Дейвид да тръгне за работа, двамата се бяха скарали; оттогава насам топлината се бе процедила през костите й. От запознаването им не помнеше друг скандал между тях. Бракът им течеше без сътресения и тревоги и двамата радушно приветстваха непринуденото спокойствие на връзката си.

Миналата нощ бяха останали здраво в прегръдките си, а тя бе изслушала изповедта на Дейвид за чувствата му в момента.

— Щом погледна Таша, виждам Каролайн, и вината ми се завръща — призна й той.

Никой не би могъл да предположи какво е очаквало Каролайн и Наташа онази вечер и Ема от години се опитваше да го убеди, че животът е поредица от съвпадения — някои добри, други — лоши. За части от секундата човек можеше да реши да мине по друг път за къщи и така да срещне любовта на живота си, или пък да се препъне в бордюра и да се озове в болницата. Животът бе изтъкан от подобни алтернативи и във въпросната нощ Дейвид беше избрал да не отиде със семейството си по основателни причини. Сега той сякаш отново се беше разколебал относно решението си.

Докато лежаха и си шепнеха в тъмната стая, Ема го погали нежно по косата, точно както обичаше. Беше започнал да се отпуска, когато тя усети, че тялото й се стегна. Беше чула шум.

Дейвид промърмори нещо, но тя отново го погали по косата, пророни „Шш“ в ухото му и той се унесе.

Бледата светлина от лампата на площадката се процеждаше в спалнята през отворената врата. Ема се вгледа в нея като хипнотизирана. Нищо. Тя обаче продължи да наблюдава, затаила дъх.

Започна да брои. Ако не видеше нищо до „десет“, щеше да си отдъхне. Достигна до „десет“ и все още нямаше нищо. Тя подхвана броенето отначало.

Дейвид похъркваше тихичко на рамото й, а тя лежеше странично, с лице към вратата. И внезапно го видя.

Силуетът, осветен в гръб от лампата, се плъзна безшумно до отворената врата. Направи крачка, после още една и влезе в спалнята.

Въпреки широката пижама Ема разпозна слабото тяло на доведената си дъщеря. Чуваше ударите на собственото си сърце, които отекваха във възглавницата, но нещо я накара да изчака.

Таша направи още крачка и Ема различи бегло бялото на очите й, заковани плътно в гърба на Дейвид. Когато накрая Ема проговори, гласът й прокънтя ненужно силно в тихата спалня:

— Какво искаш, Наташа?

Момичето застина за миг, после се обърна и излезе спокойно от спалнята, без да обели и дума.

Ема скочи от леглото и отиде да вземе Оли. Тази вечер можеше да преспи в тяхното легло. Искаше всички да са заедно, в една стая.

Щом се събуди на сутринта, Дейвид завари Оли при тях и я обвини, че постъпката й е нелепа.

— Не се вманиачавай, моля те. Осъзнавам, че тя не е твое дете, но е моя дъщеря, която обичам. Искам единствено да уважиш това и да не се отнасяш с нея като с чужд човек, попаднал при нас. Влязла в стаята… И какво? Когато Оли стане на тринайсет, ще се плашиш ли, ако влезе за нещо в спалнята ни посред нощ? Не? Така си и мислех. Ще решиш, че е сънувал лош сън или не се чувства добре. Поне попита ли я?

Внезапна вълна на вина заля Ема. Само че Дейвид не беше видял случилото се. Наташа влезе в спалнята с решителност. Как обаче можеше да му го обясни? Той не й остави възможност да го направи.

— Наглеждай я вместо мен днес, Ема. Не искам отново да я загубя. И не се дръж грубо.

Какво си представяше, че ще направи? Ще изхвърли Таша, докато той е на работа? В част от думите му обаче се прокрадваше притеснителна истина. Дали пък наистина не се беше вманиачила? Може би действително негодуваше, че момичето е разтърсило спокойния й живот.

Ема простена и разтърка уморените си очи. Оли я наблюдаваше притихнал в детското си столче. Тя си помисли, че до тази седмица май не я беше виждал тъжна.

Чу стъпки по дъбовите дъски в антрето и бързо сложи на лицето си безизразна физиономия. В отражението в прозореца видя, че вратата на кухнята се отвори. Наташа пристъпи вътре, после застина на място. Ема можеше само да гадае колко трудно трябва да е за това бедно дете да влезе в стаята в къща, в която вече не се чувства у дома.

— Добро утро, Таша — рече тя, като насила вплете щастлива нотка в гласа си.

После се зае с Оли, за да не се налага да поглежда доведената си дъщеря.

— Къде е…

Ясно личеше, че Наташа не знаеше как да го нарече. Все още не се беше пречупила да му каже „татко“. Това видимо го нараняваше, но той й беше казал, че може да го нарича „Дейвид“, ако й е по-лесно. Предложението му обаче явно просто я беше объркало и тя нямаше представа как да говори за него.

— Къде е баща ти? — подсказа Ема услужливо. — Реши, че е време да иде на работа. Сутринта дойде при теб, за да ти го съобщи, но ти спеше дълбоко и реши да не те буди. Но ще остане на работа само до обяд. След няколко часа ще се прибере, за да обядваме заедно. Искаш ли да правим нещо конкретно тази сутрин?

Ема най-сетне я погледна в очите. Момичето поклати глава.

— Така… закуската. Искаш ли да препечеш филийките, или да помогнеш на Оли с киселото мляко? Той обича да яде сам с лъжичката, но повечето мляко остава по лицето му.

— Ей, Таса! — викна Оли, грейнал срещу Наташа, засмя се и я посочи с лъжичката.

Ема се вгледа внимателно в лицето й. Момичето се вторачи в Оли и за миг обичайно смръщените му вежди се изгладиха. После обаче сякаш се опомни, тръгна решително към кутията за хляб и пъхна две филии пълнозърнест хляб в тостера с гръб към разочарования Оли. Той явно бе харесал сестра си, въпреки че тя не му обръщаше внимание и се беше втренчила в тостера, сякаш е далеч по-интересен от всичко останало в кухнята.

Ема помогна на Оли да дояде млякото си, избърса лицето му и го пусна на пода. Той на мига запълзя пъргаво право към Наташа. Хвана я за крака и се издърпа нагоре. Всеки момент щеше да проходи.

Ема наблюдаваше внимателно. Наташа сведе очи и се усмихна за миг, след което задъвка филията си, все още с гръб към кухнята.

— Таса…

Той подръпна дънките й и вдигна очи към нея. После обви крака й с ръце и завря лице в прасеца й.

— Ауу — изгука, сякаш нея я болеше, а той я утешаваше с прегръдка.

„Изпускам ли нещо, което той вижда? — зачуди се Ема. — Дали не съм твърде строга към нея?“

Таша отново погледна надолу с изражение, което Ема не успя да разгадае. После затвори очи, поклати глава едва доловимо и върна вниманието си към филията, пренебрегвайки братчето си.

— Хайде, Оли, време е да ти сменим пелената и да те облечем — рече Ема и го вдигна от пода, без да обръща внимание на недоволното му сумтене. — Ти ще дойдеш ли, Таша? Доста се съпротивлява.

Наташа поклати леко глава, без да се обръща. Ема потисна желанието да изрече язвително: „Би ли ми отговорила, моля“, колкото да разруши поне отчасти преградата, която момичето бе издигнало, но й беше ясно, че това ще ядоса Дейвид. Не можеше да прецени нормално ли е да се дразни толкова, или ядът й се дължи на това, че момичето й е доведена дъщеря. Може би, ако беше майка на Таша, щеше да приема лошото й възпитание по друг начин.

— Щом няма да идваш, си направи още филийки. Връщаме се след десет минути.

В гласа на Ема звънтеше фалшива бодрост въпреки категоричното й убеждение, че не бива да се държи така. Трябваше да бъде естествена.

Преди да затвори вратата на излизане, забеляза, че Наташа я гледа. Беше стегнала слабото си тяло, а очите й се стрелкаха между Ема и часовника на стената. Как трябваше да тълкува това? Дали предпочиташе Дейвид да се върне у дома? Или изчисляваше още колко време ще останат сами? По гръбнака на Ема пробяга ледена тръпка.

— Мама се държи нелепо — прошепна тя на Оли и го изнесе от кухнята.

Наташа стоеше в кухнята, заслушана в тихите стъпки на Ема нагоре по стълбите. Чуваше и тихата песничка, която пееше на Оли, както и окуражителните му викове.

Не беше пропуснала погледа, с който Ема се раздели с нея, преди да излезе. Надяваше се, че изражението й не е било прекалено издайническо.

Тя погледна през прозореца. Нещата се бяха развили по-добре от очакваното. Беше ли станало време вече?

Наташа се притесняваше. Преди й изглеждаше толкова просто, сега обаче внезапно всичко се бе променило. Вече й се струваше огромно, сякаш някакъв могъщ камион се носи към нея, а тя не може да се дръпне от пътя му.

Преди изпитваше пълна увереност, сигурност, че ще се справи. Но сега?

После си спомни причината: защо беше решила, че ще бъде лесно; защо това беше правилната постъпка. Замисли се и за алтернативата. Нервите й се поуспокоиха.

Тя отново погледна часовника.

Таша знаеше, че за пелената на Оли Ема се нуждае едва от няколко минути, но той току-що беше закусил и все още беше по пижама, така че ги чакаше битката с обличането. Освен това подозираше, че Ема ще се забави възможно най-много, за да не й се налага да прекарва твърде много време тук долу. С нея.

Което беше добре, нали? Далеч по-добре беше Ема да я ненавижда.

Време ли беше?

Тя отиде на пръсти до вратата и лекичко я открехна. Отгоре долитаха възмутените викове на Оли, както и нежният смях на Ема. Незнайно защо, Наташа бе убедена, че тя гъделичка сина си по коремчето.

Затвори вратата тихо и погледна часовника за последен път.

Изпъна ръце до тялото си и стисна юмруци.

— Ще се справиш — пророни. — Ще се справиш!