Дъщеря назаем

57

Дейвид Джоузеф седеше сам в кухнята, скръстил ръце на масата. Беше облегнал чело върху единия си юмрук. Ужасяваше се, че Таша през цялото това е била наясно с онова, което беше извършил. А сега и Ема го знаеше. Изражението й го беше уплашило — смесица от объркване и отвращение. Двамата обаче не намериха време да го обсъдят, преди тя да излезе — щеше да се спусне в трезора и да изпълни указанията на бандата, за да си получат Оли.

Таша не можеше да понесе дори да стои в едно помещение с него; беше се затворила горе в стаята си. Дейвид разбираше колко наранена се чувства, но трябваше да я накара да проумее — както и Ема — че е направил това, което му се бе сторило най-правилно. Когато човек задлъжнее към хора като тази банда, не може да се измъкне ей така. Щяха да го принудят да продаде къщата им или компанията, обричайки Каролайн на мизерия месеци наред. А при похищението щеше да се наложи двете да изтърпят само няколко часа неприятности. Ако всичко се бе развило по план.

Осъзнаваше, че търси оправдания за постъпката си. От деня, в който се бе случило това, му беше ясно, че е извършил нещо ужасяващо… толкова ужасяващо, че оправдание нямаше. Можеше да се надява единствено Таша и Ема да осъзнаят колко горещо се разкайва.

За момент си представи Ема — съвсем сама дълбоко под улиците на Манчестър. Той някак беше обикнал особената тишина в трезора, но си спомняше колко ненавиждаше да ходи там като дете с баща си. Единственият звук идваше от тихо жужащите флуоресцентни лампи; Дейвид имаше чувството, че се е откъснал от света отгоре. Да, Ема щеше да се ужаси, но просто нямаше как той да иде на нейно място. Щеше да се провали — да допусне някаква грешка, да обърка всичко. Ема беше стабилна, практична, надеждна. Всички качества, които му липсваха.

Пропастта между тях бе добила нови измерения. Задушаващата тишина в кухнята отпреди беше изчезнала; по покрива трополеше дъжд, в дърветата навън шумолеше вятър, но той се чувстваше изолиран. Искаше да поправи нещата, но нямаше представа как.

Преди да излезе от къщата, Ема му нареди да се затвори в някоя от стаите заедно с Таша и да вземе радиостанцията със себе си — за да са в безопасност. Той обаче нямаше да го направи. Беше в пълна безопасност в собствената си кухня, а Таша бездруго не би го пуснала в стаята си. Истината беше, че не можеше да понесе омразата в погледа й и предпочиташе да я остави сама за известно време, да й даде време да осмисли всичко, което й беше казал.

Бандата не го застрашаваше. Ема щеше да изпълни указанията им, да им отнесе съдържанието на сейфа, а после Оли щеше да се върне у дома. Онези се интересуваха само от сейфа.

Една настойчива мисъл пропълзяваше в ума му. Той я пъдеше, но тя отказваше да се махне. Бяха казали, че Таша трябва да се върне при тях, че едва тогава ще кажат на Ема къде да намери Оли. Това обаче нямаше да се случи. Нима можеше да пусне Таша да си иде? Какво, трябваше да избира между децата си ли? Дали Ема очакваше да избере Оли, ако се стигне дотам?

Навярно беше редно отново да опита да поговори с Таша, да я убеди, че няма намерение да я пусне да си иде — независимо от постъпките й. Всъщност обаче въпросът не беше дали той е способен да прости на Таша агонията, на която ги беше подложила. Въпросът по-скоро бе би ли могла тя да му прости годините страдания, на които я беше обрекъл.

Тези разсъждения не водеха наникъде, затова той се изправи, вдигна глава от ръцете си и изправи гръб.

В ума му постепенно се оформи мисълта, че към тиктакането на часовника и шумовете от времето навън се е прибавил някакъв нов шум. Ритмично почукване на всеки няколко секунди. Той осъзна, че идва от страничната порта — вятърът я блъскаше. Те обаче я бяха затворили още докато Беки беше с тях. Сигурен беше.

Той се изправи, прекоси кухнята и спря до прозореца над мивката, който гледаше към двора отстрани на къщата. На неговата светлина по пътеката Дейвид успя да различи бегло силуета на високата странична порта; беше отворена и се люшкаше напред-назад.

Разбира се, трябваше да излезе и да я затвори, но въпреки самоувереността му отпреди малко внезапно го обзе колебание.

Нуждата от това решение се изплъзна от ръцете му с взрив от шум, който разтърси притихналата кухня. В задната врата с оглушителен трясък се беше врязала кубинка с метален нос.

Дейвид се врътна на пети и се хвърли към полицейската радиостанция на кухненския плот. Обаче закъсня. В кухнята нахлуха двама мъже, облечени в черно от глава до пети, със скрити зад маски лица. Единият — същинска канара с черна фланелка, лашна остатъците от вратата на пантите и се втурна напред, крещейки нещо; стъписаните от шума и гледката сетива на Дейвид не можаха да проумеят думите му. Мъжът стискаше и отпускаше юмруци върху металния прът в ръцете си, а плътно покритите му с татуировки бицепси играеха.

След него в кухнята с по-спокойна крачка влезе по-слаб мъж с полуавтоматична пушка в ръце.

— Господин Джоузеф — рече той с глас, който гърголеше дълбоко в гърлото му. — Тук съм за момичето. Къде е то?

Дейвид не отговори. Езикът му бе залепнал за небцето и той не можеше да си поеме въздух.

Мъжът насочи дулото на оръжието към Дейвид.

— Зададох ви въпрос.

Дейвид преглътна.

— Не е тук. Отведохме я в безопасност.

Мъжът избухна в смях.

— Сериозно? Нали не очаквате да повярвам, че изведнъж сте се сдобили с мъжество, Джоузеф?

Той се обърна към мускулестия мъж.

— Намери я.

Здравенякът се насочи към вратата за антрето, стиснал здраво железния прът в лявата си ръка.

— Чакай — нареди мъжът с пушката.

Той прекоси кухнята и спря пред кухненския плот. В главата на Дейвид нахлу кръв и той стисна ъглите на масата, за да не залитне. Онзи вдигна полицейската радиостанция.

— Тъпо копеле… — почти изсъска мъжът и я размаха пред Дейвид. — Какво не схвана в „без полиция“? Ти ли го свърши, или жена ти?

Дейвид не отговори, а мъжът се разсмя с нисък, зловещ кикот.

— Не, на теб не би ти стискало, нали така?

Той се обърна към мускулестия мъж, но без да отлепя черни очи от лицето на Дейвид.

— Доведи момичето. И недей да я щадиш: тя ни предаде.

Той посочи Дейвид с дулото на пушката.

— После имаш пет минути, за да изкараш от тоя боклук всичко, което знае.

Дори под маската си пролича, че здравенякът се ухили.

Само че нямаше да докопа Таша. Независимо какво беше сторил в миналото, Дейвид нямаше да я остави в ръцете на тези хора.

Той се стрелна през кухнята, затвори с трясък вратата към антрето и застана пред нея.

— Няма да ми я отнемете. Тя е моя дъщеря и ще остане с мен.

Смехът на мъжа екна като лай.

— Не се ли сещаш малко късно да спасяваш момиченцето си, Джоузеф? Освен това тя вече не принадлежи на теб… а на нас. Една от нас е. Предаде ни, но ще си понесе наказанието. Сега се разкарай от пътя ми, преди да пострадаш.

Здравенякът беше залепил очи в шефа си в очакване. Не чака дълго.

Дълго преди първият удар да се забие в средата на корема му, Дейвид осъзна, че няма как да спечели тази битка. Но може би ако Таша разбере колко ожесточено се е борил за нея, най-сетне ще прозре колко много я обича.

Дейвид замахна с юмрук към здравеняка, но сякаш удари стена. После втори удар се вряза странично главата му и той се свлече на колене. Онзи го вдигна на крака, опря го на вратата и премести железния прът в дясната си ръка. Последва трети удар — от долу нагоре, право в брадичката, така че разтърси ченето му. Четвъртият размаза скулата му.

Дейвид така и не усети петия.