Дъщеря назаем

33

Ръбът на леглото хлътна. Ема постепенно осъзна, че между дръпнатите завеси нахлува слънчева светлина. С отстъпването на утринния унес по вените й плъзна ужасът от предишния ден. Тя се изправи рязко в леглото и се сгърчи от болка… изминалите часове не я бяха притъпили.

Оли… Липсваш ми, миличък.

Дейвид беше седнал на ръба на леглото. На нощната масичка имаше чаша чай. Петната по повърхността му издаваха, че е изстинал.

— Все пак си успяла да заспиш — рече Дейвид.

Така беше. Не беше за вярване, че след всичко случило се действително беше успяла да заспи. Явно мисълта, че Оли няма да се завърне веднага в дома им, бе прогонила за малко бремето на очакването, колкото да потъне в неспокоен сън за няколко часа. Сега обаче синът й отново превзе сърцето и ума й.

Оли. Цялото й тяло жадуваше допира на нежната му кожа, звука от виковете и смеха му, топлото млечно ухание, след като изпиеше последната си бутилка мляко за деня. Нима беше възможно болка, която не е причинена от физически удар, да е толкова остра? Нима беше възможно емоционалното страдание да прерасне в подобна празна агония? Сякаш можеше да го докосне с ръка, но знаеше, че нищо не е в състояние да го облекчи.

Нямаше нужда да описва това на Дейвид. Осъзнаваше, че той вероятно изпитва същото, дори много повече.

— Не исках да спя толкова до късно, но будувах до четири. Вероятно изтощението си е казало думата. Как си?

— Доста зле, както си и ти, предполагам. Явно съм се събудил, когато ти си заспала. Събудиха ме краката ти. Бяха като ледени буци — сигурно си ги подала от завивките. След това обаче не можах да заспя повече. Реших, че ако се въртя в леглото, може да те събудя, затова слязох долу.

Ема си спомни в какво състояние си беше легнала. Все още трепереше — тялото й реагираше не само на студа, а и на зловещото предупреждение на Наташа. Отчаяно се нуждаеше да сподели с Дейвид — за случилото се, за онова, което научи, за това, че се бе промъкнала в стаята на Оли, за да изпрати съобщение на Том преди лягане, но внезапно си спомни предупреждението на Том. В спалнята им имаше микрофон и някой някъде щеше да чуе всичко, което каже.

Тя отметна завивките.

— Ще си взема вана… Имам нужда да си проясня ума. Ела да си поговорим?

— Отивам да ти направя нова чаша чай. Ще ти я донеса вътре.

Той се наведе към нея. Двамата обвиха ръце един около друг и се притиснаха плътно. Частица от болката напусна тялото на Ема, но в мига, в който се разделиха, се завърна.

Водата във ваната беше непоносимо гореща, но Ема приветства паренето по кожата си. Сети се за онези дълбоко религиозни хора, които се подлагат на самобичуване… цял живот беше смятала това за неописуемо глупаво. Сега почти го разбираше — може би физическата болка успява да облекчи вътрешното, емоционално страдание, в което никой друг не е способен да вникне.

Вратата се отвори.

— Боже, тук е като в турска баня! Може ли да отворя прозореца, Ем? Не мога да те видя през парата.

— Не, моля те, недей. Извинявай… ако ти е толкова топло, просто си свали пуловера…

Не беше сигурна дали гласовете им се чуват през отворения прозорец, но не беше готова да поеме риска.

— Тогава ще оставя вратата.

— Не, затвори, Дейвид, моля те. Не искам Таша да ни чуе, ако влезе.

Убедена беше, че Наташа не би влязла, но подслушвателното устройство в спалнята можеше да улови гласовете им.

В ума й се въртяха поне сто неща, които искаше да обсъди с Дейвид. Обаче хранеше съмнения дали той може да осмисли факта, че е намесила полицията. Рискът да му каже не си струваше.

— Виж, Дейвид, осъзнавам колко държиш да предпазиш Таша. Тя е твоя дъщеря, обичаш я. Напълно го разбирам. Независимо от постъпките й любовта ти към нея е безусловна и неизчерпаема. Само че вчера, когато споменах колко я обича Оли — когато я натиснах — забелязах, че тя поддаде. Мъничко, но поддаде. Мисля да поработя с нея от този ъгъл.

— Да „поработиш“? За бога, Ема, чуй се само! Сякаш е някой изпечен престъпник.

Тя устоя на изкушението да повдигне темата за пренасянето на наркотици и отвличането на бебета.

— И двамата искаме едно и също — заяви със спокоен глас, който прикриваше смута в душата й. — Вчера тя обяви, че днес ще ни известят за желанието си — каквото и да е то. Трябва някак да накарам Таша да свали гарда, но не искам ти да реагираш.

— Сигурна ли си, че тактиката ти ще проработи? Все още не знаем какво искат, а така може да разстроим Таша твърде много. Не рискуваме ли адски да объркаме всичко?

Ема повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш? Нали ще поискат просто пари?

— Съмнявам се. Просто не звучи логично — отвърна Дейвид. — Защо им е да отвличат точно нашето дете? Нито сме богати, нито сме известни… Със сигурност има по-подходящи цели от нас.

— Какво тогава ще поискат, по дяволите?

Тя се отпусна по-дълбоко във ваната — внезапно се смрази при мисълта, че парите на Том може да не се окажат решението, на което се беше надявала. Взря се в лицето на Дейвид, обзета от настойчивото усещане, че той крие нещо от нея.

— Може би искат да ни принудят да направим нещо за тях… да извършим престъпление.

Престъпление?! Какви ги говореше той? Ами ако поискат от Дейвид да постави бомба, с която да убие три хиляди души, или пък да влезе в някоя банка и да открие огън по невинни жени и деца… а и мъже всъщност? Той щеше ли да е в състояние да го направи? Ако пожелаят, би ли насочил оръжие в главата на някое дете, за да спаси Оли?

Тя избухна в сълзи, а той се наведе над нея и я стисна… притегли я в прегръдките си, забравил за горещата вода, която се пропи в ризата му.

— Всичко е наред, Ем. Ще се справя. Знам, че мога. Но ако опитите да спечелиш Таша ще помогнат да се почувстваш по-добре, с теб съм.

Ема го стисна в прегръдките си. Нуждаеше се да почувства ръцете му около себе си. Отказваше да изостави всичко, което бяха изградили заедно, но въпреки че тялото му беше плътно до нейното, усети зараждащата се помежду им стена. Загложди я подозрението, че Дейвид знае какво се канят да поискат тези хора, както и категоричното убеждение, че той премълчава нещо.