Дъщеря назаем

35

Масата беше затрупана с остатъците от недокоснатата закуска на тримата; въпреки съблазнителното ухание на бекон, което се носеше в кухнята, той си стоеше в чиниите. Готвенето позволяваше на Ема да се ангажира физически с нещо, докато мислите й се въртяха в кръг. Така и не се бе научила просто да седне на място и открай време всеки проблем неизменно водеше до прилив на енергия. Причината обаче не беше само тази. За разлика от Дейвид тя беше наясно, че разговорите в кухнята се подслушват, а колкото и да й се искаше да поработи с Наташа, момичето нямаше да се отпусне на място, където знаеше, че го чуват. А не можеше просто да го завлече в банята.

Тя избута стола си назад и се зае да събере чиниите.

— Остави на мен, Ем — предложи Дейвид. — Съжалявам, че не уважихме закуската. Имам чувството, че ако се опитам да преглътна нещо, ще се задуша.

— Чудя се какво ли са дали за закуска на Оли — възползва се Ема. — Надявам се да знаят какво обичат бебетата на неговата възраст. Ти как мислиш, Наташа? Нали няма да му дадат солени фъстъци или цели зърна грозде със семки?

Тя стрелна рязко с поглед доведената си дъщеря, която тази сутрин изглеждаше бледа. Не можеше да отрече обаче, че момичето има борбен дух — устоя на погледа й предизвикателно.

Ема тресна с такава сила чиниите на кухненския плот, че се учуди, че не се счупиха. После се завъртя, облегна гръб в плота и скръсти ръце.

— Добре — заяви възможно най-наперено. — Излизаме на разходка. Всички заедно. Облечете се!

— Моля?

Най-сетне реакция от страна на Наташа.

— Няма да ходя никъде. Ти не си ми майка. Не можеш да ми нареждаш какво да правя.

„Смели думи, Наташа“, помисли си Ема.

— Грешиш, Наташа. Аз съм възрастната, ти си детето. Може да си способна на ужасии, които аз не бих се унижила да извърша и в най-страховитите си сънища — Ема се направи, че не забелязва потресеното изражение на Дейвид, — но определено няма да ми попречиш да изляза на разходка, а баща ти идва с мен. Ако държиш да ни шпионираш, препоръчвам ти да дойдеш с нас, иначе може да избягаме в града и да извикаме полиция.

— Ем, ами ако някой се появи? — попита Дейвид в очевидно недоумение какво цели тя.

— Никой няма да се появи, нали така? Ще се обадят на Наташа по мобилния, който не пуска от дясната си ръка. Същият, който според мен е вкарала в къщата в джоба на полара ми.

Без да дочака отговор, Ема се скри в антрето и се върна с три различни по големина полара. Подхвърли червения на Наташа, която го прие с подозрителен поглед.

— Облечи се. Навън е студено, а и това ти свърши добра работа, когато се нуждаеше от дълбоки джобове, нали? Трябва да се раздвижим, за да се поободрим. Хайде, тръгвайте и двамата!

Тя отвори вратата към задната тераса, пъхна крака в чифт зелени ботуши и пое по пътеката, убедена, че Дейвид ще я последва.

Спря на мястото, където пътеката се събираше с пътя; действително след няколко минути Дейвид и дъщеря му се зададоха иззад ъгъла подобно на двойка отегчени туристи на неделна разходка.

Ема се завъртя на пети и продължи напред. Искаше да се отдалечат достатъчно от къщата, преди да се заеме с Наташа. Изчака в началото на пътеката, която водеше през полето до стар конски път, по който се беше разхождала няколко пъти. Наташа и Дейвид я настигнаха и тя ги поведе по пътеката.

— Водех тук Оли като съвсем малък — поде Ема. — Слагах го в детската раничка, само че с лицето навън, за да може да вижда какво става наоколо. Беше му любимо. Сигурна съм, че и майка ти те е водила тук като бебе. Нали така каза, Дейвид? Че Каролайн е обожавала да се разхожда с Таша, когато е била малка?

След кратко мълчание Дейвид явно осъзна какво цели.

— В събота или неделя излизахме всички заедно. Спомняш ли си, Таша? А когато получи първото си колело, държеше да го караш през цялото време. Обяснихме ти, че пътеката е твърде неравна за велосипед, особено с помощни колела, но ти беше категорична, така че се наложи да те бутам. Гърбът ме боля седмици наред.

Той се усмихна на Наташа, за да покаже, че не я обвинява с думите си.

— Добре ли си спомняш майка си? — попита Ема, сякаш бяха най-обикновено семейство, излязло на разходка. — Онзи ден ти казах, че се познавахме. Личеше, че баща ти я обожава.

Ема нямаше понятие от детска психология, но имаше чувството, че ако задълбае в темата за мама и татко, има по-сериозни шансове да породи у Наташа усещане за принадлежност и грижа за Оли.

— Загубих връзка с тях, когато заминах за Австралия — продължи тя. — А после бившият ми годеник почина… май не съм ти го казвала? Бях съсипана. Ужасно е, когато някой, когото обичаш, умре, нали? Трябва да си се почувствала ужасно при смъртта на майка си. Спомняш ли си катастрофата?

Наташа беше изопнала лице. Все пак беше просто дете. Дете, загубило майка си в ужасна катастрофа, а след това отгледано от онзи отвратителен тип, Рори. Въпреки всичко случило се на Ема й се прииска да я прегърне. И го направи.

Прегръдката трая само секунда, но тя усети, че Таша се отпусна в ръцете й, после я отблъсна и се изстреля напред. Ема я остави сама за минута, после също ускори крачка, за да се изравнят. Дейвид беше поизостанал по стесняващата се пътека.

— Баща ти беше същинска развалина, когато се срещнахме година след изчезването ти. Майка ти му липсваше страшно много, но страдаше най-вече за теб. В продължение на две години говореше единствено за теб. Не знаеше какво се е случило с момиченцето му и се самообвиняваше, че не е тръгнал с вас онази вечер. Колата на майка ти поднесла и тя загинала, а от теб нямало и следа. Според баща ти тя не била особено добър шофьор. Може би е загубила контрол… да не би да си й говорела? Или се е обърнала да те погледне и е излязла от пътя? Така ли стана, Таша? Обичала те е толкова много… сигурна съм, че ако си имала нужда от нещо, е щяла да се обърне. Затова ли се държиш така? Мислиш, че ти си причинила катастрофата?

Наташа измърмори нещо.

— Какво каза? — попита Ема.

Момичето вдигна измъченото си лице и изкрещя:

— Не бях аз! Вината не беше моя.

Тя се обърна и впери очи в Дейвид:

— Кажи й, че не съм виновна аз.

За секунда и тримата застинаха неподвижно: Наташа и Дейвид — приковали очи един в друг, а Ема — загледана в изпитото лице на Дейвид и нервното потръпване над лявата му вежда. Трябваше да разсее напрежението.

— Никой не носи вина, Таша. Просто се опитвах да разбера какво се е случило… защо майка ти е загубила контрол над колата.

Тя посегна към Наташа, но момичето се отдръпна. После обърна гръб на баща си, отдалечи се от тях колкото можа и продължи напред, забило поглед в земята.

Ема усещаше, че изобщо не напредва. Трябваше да има нещо, което да каже или направи, за да я докосне… толкова се бе замислила над точните думи, че насмалко да пропусне репликата на момичето.

— Виновен беше мъжът. Мъжът по телефона.

Ема продължи да крачи от страх да не попречи с нещо на Наташа да продължи. След секунда-две момичето заговори отново:

— Имаше кола на пътя. Мама намали, за да спре. После телефонът звънна. Не мислех, че ще вдигне, но го направи. И внезапно даде газ. Взе да вика в телефона: „Защо да не спирам? Какво става?“. После колата се замята бясно по пътя. Мама извика за помощ… викаше на мъжа по телефона, но беше твърде късно.

— Какво викаше, Таша? Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Помня всичко. Не бях бебе, а човек не може ей така да забрави подобна нощ.

— Какво викаше?

— Само едно име. Не знам какво й каза мъжът, но тя викаше името му.

Ема изчака.

— Щеше да спре. Ако беше спряла, нямаше да умре, нали? Само че мъжът, който се обади, я уплаши. Тя пусна телефона и тръгна прекалено бързо, за да заобиколи колата на пътя. След това му извика… но вече беше късно. Така че виновникът е той.

— Помниш ли какво викаше?

Дейвид беше пребледнял като платно.

— Разбира се, че помня. Име… Не познавам този човек, но го мразя. Джак. Това викаше. Джак.