Дъщеря назаем

23

— Далеч.

Думата зазвуча в главата на Ема, закънтя, но си остана неразбираема. Какво искаше да каже с това „далеч“? Тя се преви, за да погледне отново в количката, убедена, че се е заблудила. Вдигна очи към Наташа. Момичето не отклони поглед. Дейвид беше застинал отстрани, вторачен в дъщеря си. Никой не помръдваше — бяха като вцепенени, част от някаква зловеща картина.

Гърлен, сърцераздирателен вик разкъса тишината. Ема осъзнаваше, че идва от нея самата, но беше абсолютно безсилна да го възпре. Тя връхлетя върху Наташа, решена да я удуши. Момичето обаче бутна количката настрани и препречи пътя й към прага на вратата, а студените му безизразни очи внезапно пламнаха.

Дейвид стоеше като вкаменен, все още впил празен поглед в дъщеря си. Той нито опита да я защити, нито попречи на Ема да я достигне.

Във внезапен прилив на сили Наташа блъсна количката встрани и замахна с ръка към Ема.

— Сядай — надвика тя крясъците й. — Ако искаш да си видиш бебето, сядай. Веднага!

Ема отказа да се подчини. Тя изблъска Наташа от пътя си, втурна се през задната врата навън и взе да търси трескаво с очи из двора — в случай че Оли е там. Врътна се рязко и се понесе надолу по пътеката, като въртеше глава наляво-надясно с надеждата, че бебето е скрито под някой храст.

— Оли! — изкрещя отчаяно с надеждата да чуе гласчето му отнякъде.

Но не чу нищо.

Тя се спусна през портата и изскочи на пътя. Нямаше никого. Не се виждаха и коли.

„По пътя е — помисли си тя. — Трябва да е някъде по пътя.“

Спусна се покрай фасадата на къщата, крещеше името на сина си, хлипаше между виковете. Пътят покрай двора също беше пуст.

Ема клекна на асфалта и обви тяло с ръце.

— Оли! — извика отново и затаи дъх в очакване на отговор.

Тишина.

Нямаше представа колко време бе прекарала така, клекнала на платното, но накрая усети, че ръцете на Дейвид я прегръщат. Той я вдигна внимателно и я поведе обратно към къщата… към Наташа.

— Какво е сторила, Дейвид? Какво е направила с Оли?

Дейвид не знаеше какво да й отговори.

Повече от всичко друго в живота си Ема искаше да убие детето на своя съпруг. Щом Дейвид я преведе през прага, тя се спусна към Наташа, извила хищно пръсти. Той сграбчи дращещите й ръце и отново я придърпа към себе си, стисна здраво тялото й с ръце. Тя не спираше да хлипа и да се мята.

— Тихо, Ем. Трябва да я изслушаме. Ако го е скрила някъде, трябва да я изслушаме — за да го намерим възможно най-бързо. Моля те, Ем, седни. Да чуем какво ще ни каже. Моля те. Искам да го намерим не по-малко от теб. Хайде, скъпа.

Той я поведе към стола. Тя трепереше, тресеше се от внезапно сковалия я студ. Усети, че и през неговото тяло минават спазми, после се срина в стола с набраздени от сълзите страни. Прехапа силно долната си устна в отчаян опит да се овладее, докато Наташа й каже къде е детенцето й. После щеше да иде и да го вземе. Този кошмар щеше да приключи след няколко минути, нали така? Тя продължаваше да се взира с потрес в Наташа — в това непознато момиче — с надеждата, че си е направила някаква заплетена шега.

Дейвид седна до нея, стисна едната й ръка в своите, а Наташа се премести от другата страна на масата. Очите й се стрелкаха трескаво между Дейвид и Ема, без да се задържат на никого за повече от секунда.

— Какво направи? — попита Дейвид.

Гласът му звучеше спокойно, но Ема долови потреперването, което той старателно се опитваше да прикрие.

— Оли е в безопасност, Дейвид. Безценният ви син е добре. Така ли се държа, когато изгуби мен?

Тя замлъкна за секунда с крива усмивка на уста.

— Не… Така си и мислех.

Ема не успя да потисне стона, който се изплъзна от подутите й устни. Наташа за пръв път говореше толкова много; тънкият й, леко писклив глас с манчестърски акцент звучеше съвсем детски. Думите й обаче принадлежаха на злодей.

— Нали не си му сторила нищо? — зашепна Дейвид умолително. — Той е просто бебе. Скри ли го някъде? Какво искаш да направим? Кажи ми, Таша, моля те. А после ще идем да го вземем.

Наташа се изсмя. Искрен смях, в който обаче нямаше и следа от веселост.

— Не е навън, Дейвид. Казах ти, далеч е. Взеха го.

— Обади се в полицията — обърна се Ема към Дейвид, без да отлепя очи от доведената си дъщеря.

— Наташа, аз съм твоят баща. Не съм просто „Дейвид“. Аз съм баща ти. Какъвто и да е проблемът, сподели го и ще оправим нещата. За момента обаче трябва да намерим Оли, затова ще се обадя в полицията. Ще наредя така нещата, че да не си в опасност. Съгласна ли си, миличка? Знаем, че си минала през доста трудности, но ти обещавам, че ще наредим всичко.

Той взе мобилния си от масата, без да сваля очи от дъщеря си.

Наташа безмълвно го проследи как натисна екрана на телефона, втренчи се в него, после натисна отново. Накрая вдигна очи към дъщеря си. Обърканото му изражение я накара да се усмихне.

— Не работи, Дейвид. Нито пък твоят, Ема. Разбирам от телефони, сещате ли се… От години ги гепя, поправям ги. Тъпото ти приложение беше безнадеждно — аз съм спец.

Ема се вторачи мълчаливо в това чуждо момиче пред себе си. Наташа обаче не беше свършила.

— И в случай че ви хрумне да се промъкнете в спалнята, за да се обадите оттам, домашните телефони не работят, с изключение на този тук. Можете да вдигнете — примерно, ако се обадят ония от полицията — но не можете да набирате. Моята задача е да следя да не звъннете на ченгетата. Ясно ли е?

И последните надежди на Ема се изпариха. И малкото вяра, която й беше останала към това момиче, се пръсна на парчета, които се врязаха във всеки орган в тялото й като остри парчета стъкло. Това не беше необмислена постъпка в пристъп на ревност от страна на новодошлата дъщеря… това беше резултат от прецизен план.

— Вече само аз разполагам с телефон — обяви Наташа.

С тези думи тя вдигна пред себе си мобилен апарат, който Ема не беше виждала дотогава. Това ли криеше в джоба на полареното яке вчера? Наташа обаче продължи да говори:

— Ще ви кажа какво да правите, щом те кажат на мен. После Оли ще се върне у дома, а аз ще се прибера в своя. Ясно ли е, Дейвид?

Дейвид не помръдна. Отпусна ръката с телефона и зяпна дъщеря си с изопната на яркото кухненско осветление физиономия.

Ема затвори очи и си представи лицето на малкото си момченце. Оли. Вътре в себе си крещеше за сина си; звуците и гледките около нея се сляха в едно и се завъртяха неконтролируемо. Тя усети, че полита към съпруга си, сви се на плътно кълбо и ниският й стон на отчаяние огласи кухнята.

Не постигнаха нищо. Двайсет минути викаха, молиха и умоляваха, но Наташа не каза нищо повече от вече известното им, при това отказваше да ги гледа в очите. Стоеше хванала в ръце телефона си, сякаш отговорът се крие в него. Дейвид се опита да й го отнеме, да види списъка с номерата, но тя се изсмя на глупостта му. Той се отказа, облещен стреснато — колко близо бе стигнал до това да нарани едно от децата си, за да спаси другото…

Сега Ема стоеше в дъното на кухнята, в плен на вихрещата се в сърцето и в ума й борба за надмощие между гнева, отчаянието и агонията от загубата. Никога през живота си не бе изпитвала желанието да нарани физически някого. Таша обаче не беше нейно дете и тя не беше сигурна щеше ли да се овладее. Не искаше да я изпуска от поглед, но се държеше възможно най-далеч. Бе я обзело смазващо желание да сграбчи Наташа за косата и да я завлече навън, запищяла от болка, за да потърси Оли… Милото й детенце. Какво ли изпитваше сега? Дали разбираше какво се случва? Щеше да забележи, че майка му я няма. Щеше ли да се уплаши? Преди това кожата му беше толкова гореща, че Ема се бе разтревожила да не би да се разболява. Това щеше ли да ги трогне?

— Оли!

Викът се изтръгна някъде дълбоко от гърдите й, покъртителен крясък от болка, твърде могъщ, за да го сдържи в тялото си. Тя се устреми към Наташа, преви кръст, навря цялото си тяло в нейното и изкрещя:

— Оли те обича, малка кучка такава!

Ненавиждаше тази ругатня, нищо че я изрече. При все това дори подобен цинизъм не можеше да изрази начина, по който се чувстваше. Не можеше да го опише с думи. Тя се приближи още, протегна ръце към Наташа, готова да я стисне в тях.

— Ем, спри се — намеси се Дейвид. — Това няма да помогне. Виж лицето й.

Без съмнение беше прав.

— Защо ни мразиш, Наташа? — попита той.

За момент в погледа й проблесна колебание. Тя стрелна Ема с очи, но когато ги върна върху Дейвид, в тях отново грееше твърдост.

— Не се ли сещаш? — попита и от устните й се изплъзна безрадостен смях.

— Не… как мога да се сетя? Кажи, за бога — примоли се Дейвид.

Тя поклати глава.

— Може и да заблудиш Ема, но няма да заблудиш мен.

Ема застина и се взря в момичето; толкова младо и все пак толкова хладнокръвно и коравосърдечно. Какво искаше да каже то?

Изражението на Дейвид беше неразгадаемо. Той беше смръщил вежди, а крайчето на едното му око потръпваше.

— Трябва да я накараш да проговори, Дейвид. Трябва да ни каже какво става, по дяволите. Вземи й проклетия телефон! Готова е да умре за него.

Наташа поклати глава.

— Ако вземете телефона, ще се разкайвате. Трябва да се обадя след час, за да ги уверя, че съм невредима, че не сте ми направили нищо и не сте звънили на ченгетата. Ако не се обадя, повече няма да видите Оли. Така че се успокой, ако обичаш, Ема. Ти също, Дейвид. Нямате представа с кого си имате работа.

Ема с мъка осъзна, че тя говори истината.

Само че така и не им обясни защо. Защо някой би искал да стори нещо на Оли?

Не издържа повече и се спусна към вратата. Трябваше да се махне оттук.

— Остави я, Дейвид — чу гласа на Наташа. — И без това не ни е нужна.

Кои, за бога, бяха тези „ние“, за които говореше?

Единственото място, на което можеше да понесе да бъде Ема в момента, беше стаята на Оли, но когато прекрачи през прага, я обви студ. Стаята сякаш очакваше да види обичайния си собственик и когато установи, че Ема е сама, се отдръпна с въздишка.

Тя напъна паметта си, за да си припомни всичко, случило се от пристигането на Наташа насам, но не можеше да се съсредоточи за повече от две минути, без мислите й да поемат обратно към Оли. Толкова копнееше отново да чуе виковете му „Ей, ей“, да притисне топлото му, пухкаво телце до себе си и да усети кадифената мекост на бузата му до своята.

Тя седна във фотьойла за кърмене, обвила здраво тялото си с ръце, сложила всяка длан на отсрещното рамо, в някакъв опит едновременно да се утеши и да се задържи в едно, потънала в спомена за всички нощи, в които бе седяла тук до сина си.

Трябваше да направи нещо. Нямаше представа какво, но не можеше просто да седи тук и да бездейства с мисълта, че липсва на детето си не по-малко, отколкото то липсва на нея.

Дейвид каза, че трябва да послушат Наташа и да правят каквото им нареди. В крайна сметка това бил единственият им шанс. Не и за Ема. Тя не можеше да стои просто така и да се надява, че нещата ще се оправят от само себе си. Какво ли искаха те — които и да бяха „те“? Двамата с Дейвид не разполагаха с достатъчно пари за тлъст откуп, но ако искаха пари, тя щеше да ги намери отнякъде.

Внезапно се изправи в стола. Познаваше човек, който разполага със средства и преди години неведнъж се бе опитвал да й отстъпи част от тях. Тя обаче му бе отказала — по онова време разговорът с него би бил твърде болезнен, а и беше твърде горда, за да приеме нещо, което напомня изкупителна отплата.

Трябваше просто да се свърже с него. Само че как?

Ема се отпусна в стола си и хвана коалата, която баща й беше изпратил на Оли за първия му рожден ден. Той обожаваше играчката и имаше навика да седи на пода и да си говори с нея на странния си, очарователен бебешки език.

Някаква мисъл не спираше да я човърка под булото на болката. Тя се загледа в коалата; имаше нещо, което трябваше да си спомни, нещо, свързано с пътешествието им с Дейвид до Австралия точно след сватбата.

Внезапно скочи на крака и направо се затича към спалнята им. Вратата нямаше ключалка, но не можеше да поеме риска Наташа да влезе след нея, а и не беше сигурна, че Дейвид би одобрил онова, което се канеше да направи. Одобрението му обаче не я интересуваше. Тя се наведе, завъртя стария дървен ограничител наопаки и го мушна под затворената врата. Мисълта, че тази нощ няма да е нужно да подпрат вратата, за да може да чува Оли — така и не се беше доверила изцяло на бебефона — я удари като с чук. Оли чисто и просто го нямаше.

Тя прехапа устни и потисна разкъсващия стон, който напираше да излезе от гърдите й. „Съсредоточи се, Ема. Трябва да си го върнеш.“

Покатери се на един стол, бръкна най-горе в гардероба и извади стара кутия за обувки. Скочи на пода, изсипа съдържанието й на леглото и го откри — предплатеният мобилен телефон, който баща й, й даде, докато бяха в Австралия, за да се чуват, без да харчат цяло състояние. Баща й не обичаше да пилее пари. Ема не беше сигурна дали симкартата все още е активна и дали в сметката са останали някакви пари, но от посещението им не бяха минали и три години, а и не й се вярваше да са похарчили и последното пени в картата. Тя натисна бутона за включване, но не последва нищо.

Ама че си глупава, Ема. Разбира се, батерията е изтощена след толкова време.

Взе да ровичка из джунджуриите, с които беше пълна кутията. Все някъде трябваше да има зарядно. Ако искаха пари, щеше да им ги намери. Този път нямаше място за гордост. Просто се надяваше — молеше се — неговият номер да е същият.