Дъщеря назаем

29

Един поглед към крачещия към нея Том беше достатъчен на Беки, за да разбере, че се е случило нещо. Както би казала майка й, Том имаше открито лице: големи сини очи с прям поглед и спокойно, уверено излъчване. Не и тази вечер обаче. Лицето му изглеждаше по-тясно, очите бяха леко унили, а между веждите му се бе загнездила тънка бръчка. Кожата му изглеждаше посивяла, а склонната към усмивки уста беше замръзнала в права линия, сякаш той стискаше зъби. Определението, което й хрумна, беше „окаян“.

Хубавец беше, проклетникът; за това спор нямаше. Беше висок над метър и осемдесет, с широки плещи и мощен гръден кош. От него обикновено струеше непринуденост, която вдъхваше на околните чувство за уют и безопасност. И все пак не беше безобиден. Беки неведнъж го беше виждала на ръба със заподозрените — особено когато жертвите бяха деца. Случваше се да изпадне и в сърдито, грубо настроение. Всичко това обаче единствено го правеше по-вълнуващ, поне според нея. Не че имаше смисъл да мисли в тази посока. В крайна сметка, той си имаше Лио — която при това специализираше психология. Не само красива, а и умна — така изглеждаше.

— Чаша чай? — предложи тя, за да заглуши необяснимата неприязън към жената, която така и не бе срещала.

Том сякаш не чу въпроса й — изгледа я разсеяно и влезе в кабинета си. Тя прие това за „да“ и се запъти към кухнята.

— Е, как мина с Ема? — попита пет минути по-късно и тропна чашата чай на бюрото му.

— Няма много за казване всъщност — отвърна той отсечено и се втренчи в напитката пред себе си.

— Аз останах с Дейвид и с Наташа, както ми нареди — подхвърли тя с надеждата, че дърдоренето й ще му даде време да прогони мислите, които очевидно го тревожеха. — Разбира се, трябваше да внимавам заради подслушвателните устройства, затова избрах въпроси за мястото, на което е живяла — ясно ми беше, че няма да ми каже нищо. Излезе от кухнята, но аз я последвах и я сгащих в коридора, където не можеха да ни чуят. Казах, че имам новини, и искам да я разпитам за няколко имена. Снизходителното й държание сякаш казваше: „Какво, мислиш, че ще ти кажа ли?“, но реакцията й е без значение, тъй като имената бяха измислени. И все пак ми се стори, че долових нещо при споменаването на Рик, или Ричард Харви. Не съм сигурна дали го предизвика малкото или фамилното име, но ако трябва да избирам, бих заложила на името „Рик“. Исках просто да я провокирам, така че това беше неочакван бонус.

Беки замълча. Том не беше отлепил очи от нея, но погледът му беше отнесен, разсеян.

— Добре. Чудесна работа, Беки.

Той затвори очи за секунда и тя забеляза раменете му да се повдигат и отпускат, като че се опитваше да се окопити.

— Ако трябва да бъдем честни, нямаме нищичко, за да продължим — обяви той. — Какво изобщо знаем?

И така се заеха да прегледат в детайли цялата информация за хората, които първо бяха отвлекли Наташа, после я бяха върнали, а накрая бяха похитили Оли. Не разполагаха почти с нищо.

Телефонът в джоба на Том изписука. Той го извади, прочете написаното на екрана, после внезапно се приведе напред и за пръв път, откакто бе седнал, изправи тяло в стола.

Вдигна очи от телефона и я погледна многозначително. Пулсът й се ускори: изражението му издаваше всичко.

— Съобщение от Ема. Започва се. Каквото и да искат, какъвто и да е планът, според Наташа ще се случи утре — обяви той.

Том отново бе останал сам в кабинета си. Безсилието му караше кръвта във вените му да кипне. Вече бе събрал малкия екип, който щеше да работи по отвличането. Беше им дал указания и те проверяваха всички възможности, за които се сетят, и въпреки това имаше усещането, че действат напълно слепешката.

Личният му телефон звънна.

— Том Дъглас — вдигна той.

— Здравей, Том, обажда се Лио.

Той издиша бавно. Бе пропуснал да я предупреди, че тази вечер ще закъснее — ако изобщо се прибере. Даде си сметка, че няма представа каква би била реакцията й в редките случаи, в които му се наложеше да стане потаен.

— По дяволите. Извинявай, Лио… Ама че задръстен глупак съм. Слушай, ще ти се обадя след малко. Извинявай… в момента не мога да говоря по този телефон. Дай ми две минути.

И затвори. Това беше номерът, който щеше да набере Ема, ако й потрябва; ако това се случеше, не можеше да рискува да даде заето заради разговора му с Лио.

Той набра делово номера й от служебния телефон.

— Извинявай — обясни. — Другият ми телефон трябва да бъде свободен.

— Нещо с Люси? — попита тя с тревога в гласа.

Двете с Люси се бяха срещали няколко пъти; разбираха се все по-добре. В началото дъщеря му поддържаше известна дистанция, но Лио прояви разбиране за възможните причини.

— Не, не се тревожи. По работа е, но не мога да ти кажа повече. Съжалявам.

Замълчаха за кратко — сякаш за миг тя се усъмни в казаното от него. Това неочаквано го подразни, макар че следващите й думи не издадоха нищо такова.

— Интересува ме само дали да изпробвам ограничените си умения и да опитам да приготвя нещо за вечеря — обясни тя.

Кулинарните й умения бяха почти катастрофални, но Том реши да не прекалява.

— Би било прекрасно да ми сготвиш нещо, но има сериозна вероятност тази вечер изобщо да не стигна до вкъщи. А и да стигна, ще бъде доста след полунощ.

— Какво става? Мислех, че текущите ти случаи са под контрол?

— Ха… За съжаление престъпността в Манчестър е неуморна. Изключено е човек да разчисти случаите си, съвсем сериозно. Тъкмо решаваш, че си овладял положението, и ще се намери някой гад, който да извърши нещо лошо. В случая обаче положението е друго. Трябва да остана и да се погрижа за него. Извинявай — повтори той.

— Само че няма да ми кажеш за какво става дума?

— Не мога.

— Е, добре. И без това имам доста за четене. Въпросът е тук ли да остана — у вас съм, или да се прибера вкъщи?

— Да кажем така: надявам се и се моля, че ако изобщо се прибера — подчертай дебело думата „ако“ — ще заваря топлото ти голо тяло в леглото. Как ти звучи?

От другата страна долетя тихичък смях. „Така е по-добре“, помисли си той.

— Добре, събуди ме, щом се прибереш. И аз нямам нищо против да усетя твоето топло голо тяло, ако държиш да знаеш.

За момент мислите за Джак и Оли се изпариха от ума му и той си представи дългата, тъмна коса на Лио по възглавницата и красивото й, атлетично тяло, очакващо го в леглото.

— Защо се умълча, Том? — подхвърли тя със следа от смеха в гласа си. — Радвам се, че те разведрих. Звучеше много начумерен в началото. О… преди да затворим, имаш съобщение на секретаря. Да ти го пусна ли?

Умът на Том неумолимо се беше завърнал към случая.

— Да, моля — отвърна той.

Чу стъпките на Лио по голия дъсчен под в антрето, които омекнаха, щом стъпи на килима. После нещо щракна.

— Това е съобщение за господин Том Дъглас. Името ми е Раул Шартри. Обаждам се от Швейцария, от „Хонегер, Уис и С-ие“. Получихме питането ви относно сметката с начални цифри и букви: 53696C766. Изглежда вие сте наследникът, упоменат в сметката. Въпреки това има някои нередности около самата сметка, които трябва да обсъдим с вас, преди да продължим нататък. Моля, свържете се с мен на +44 43 733 5360 при първа възможност. Държа да говорим възможно най-скоро, господин Дъглас, така че може да ме потърсите по всяко време.